Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

Айде малко проза, трета тематична част от оня тип.
***********

Дори и фауни биха се отвратили от това място. Това беше чистата равносметка. Погледнах към трамвайната линия, виждаща се от прозореца ми. Един трамвай, тромава жълта машинария, носеща работниците за царицата-майка мравки, със стържещ звук премине през проядените релси. Уж бяха...от моите, нали? Защо тогава ги чувствах толкова отдалечени?
Третият път винаги е особено важен с нещо. Но пък срещите с Този, що няма име винаги бяха запомнящи се и с дълбок смисъл, така че тази едва ли щеше да прави някакво особено изключение.
- Добре дошъл в килийката ми, Балансиращи. – тихо го приветствах аз, откривайки истинския си Взор.
- Откога пък стана килийка, Носителю на тях? Толкова ли тясно стана тук за теб?
Леката подигравателна нотка не ми хареса, ала той си беше такъв.
- Винаги е била, просто сега го осъзнавам с пълна сила. Намирам се в една мъничка килийка, която е просто част от огромна клетка, в която живеем, ангелски демоне. Всяка вечер заспивам в нея, очаквайки Утрето да е различно. Е, не е. Пак завършвам поредния ден в нея. И сякаш това не е достатъчно неприятно, идват и онези мисли и сънища...
- Те са нужни, Носителю. – наклони леко глава съществото срещу мен. – Нужни са, за да те обогатят, дооформят. За да те плашат, за да те радват, да те натъжават, да те вдъхновяват...
- Досега само подхранват онова, за което предпочитам да не мисля. Едно от многото такива неща, както сигурно се сещаш.
- Онзи нов страх в пълен блясък ли, смъртни? Роден сивкав феникс в изпосталяла, но все пак нова пухена обвивка?
Той махна с черното си крило и въздухът се завъртя. Бялото, обаче, остана напълно неподвижно.
- Виж колко си ми умен, даже бих ти дал гроздов сок, ако имах. Но вече и това нямам.
- Нали имаш Паралела?
- За какво ми е той? Илюзорно спасение истинско такова ли е? Кажи ми има ли любов там? Има ли страх, тъга, болка, радост, сладост? Единствено техни измъчени сенки, подобия на истинските емоции. Паралелът е красива, ала празна утеха. А празното ни подхранва, ни спасява...
- Не отказа Паралела вчера, или предишния път по пустите градски улици, смъртни. Знаеш, че ти е нужен.
- В такива моменти е, защото другото би ме побъркало ако се оставя на хладното му течение. И ти знаеш това, не изкривявай фактите в хода на разговора.
Пак онзи стържещ звук, но този път не бяха онези клети, прогнили релси, поели товара на смазващата ги машинария. Кикотеше се мръсникът балансиращ.
- Това, което си мисля ли виждам в душата ти? Така нетипично за теб, а изведнъж...Чувам тътена дори сега, Носителю! Какво става?
- The drums of war thunder once again. – досадено прошепнах аз. Много добре знаеше какво става, само се правеше на ударен.
- Щом и раздразнителен стана, ми е ясна работата. – загадъчно се усмихна създанието пред мен. – Какво смяташ да правиш тогава?
- Дай ми Избора. Ще разкъсам мембраната на клетката, или поне ще се опитам. А ти ще ми дадеш двойната пътека, по която бих могъл да го направя.
Този път и двете крила плеснаха, в пълен унисон едно с друго, бяла и черна стихия, напълно равни, напълно еднакви по форма, големина и сила.
- Млад си още, за какво ще го правиш? Та ти нямаш силите, нямаш...почти нужно за да го направиш. Съществото ти ще бъде изсмукано само от срещата с Тях, няма да остане нищо от теб.
- Демоничен ангеле! – очите присветнаха, сивото залъщя на светлината, процеждащата се през леко открехнатия прозорец. – Не го ли направиш ти, ще го направя аз, по какъв и да е начин. Знаеш го много добре, и е по-разумно ти да ми помогнеш, защото осъзнаваш какво може да стане ако аз сам тръгна да диря Пътя.
- Глупак...но ще го направя. Щом си решил да взимаш някое от Разклоненията, толкова млад, с толкова много пред теб...Твоя воля е.
Той отстъпи назад и крилете се кротнаха. Перфектната хармония, въздухът спря да трепти, поредният трамвай замлъкна, както и шумът от делата на земните чеда. После спокойствието се наруши. Вятър изви прозорците, мебелите се разпръснаха, обвивката беше нарушена, за да дойдат Другите, Различните от света на смъртните. Макар и да скитаха сред нас, сега те се явяваха в истинския си облик, в истинската си същност.
- Седем Серафима
Седем пъти те тръбят
За седем пъти възнесения!

Шест демона велики
И шест пъти умира плът
Възцарява се шест пъти обесения!

Серафина, Флора, Елена, Ванеса, Алиса и Хармония, всички в белоснежни ангелски одежди и излъчващи светлина застанаха на дясната Пътека. Зад тях беше застинала седма, седмият Серафим на Небесното царство, ала лицето не бе видимо и сякаш пространството около нея се разпадаше и размазваше.
Повеят стихна и нахлу мирис на леш, ала и сладост, някак привличащ, галещ обонянието. Шест сенки с мътни криле се материализираха от страната на лявата Пътека. Лилит, Самаил, Азраел, падналите при Отказа към Бог бивши серафи, размахали мрачните си криле Абадон и Левиатан и, как без него, пропъденият херувим Азазел...
- Пътеките са отворени за теб, напускащи Света. – в гласа на Този, що няма име имаше както тържественост, така и някаква особена тъга. – Избери своята и поеми по нея.
Лилит ми се усмихна хищно, въплъщението на страст и грях, полуразголена и прекрасна в съблазнителното си излъчване. Азраел въртеше между изпитите си, ала жилави и мощни ръце карта с Косач на нея, гледайки ме с очакване. Висшата сукуба пристъпи към мен с очакване сигурно да се поддам на чара й, ала с усмивка изрекох:
- Първа съпруго на Адам от кал, невеста сегашна на Самаил, не ще ходя по вашата Пътека.
Писъци от страна на женския паднал Ангел, и тих, сподавен гняв, чийто вълни обаче шибваха съзнанието ми. Флора и Алиса се усмихнаха, сигурно помислили, че съм им в кърпа вързан, след като отрекох противниците им. Как един смъртен ги въртеше на малкия си пръст всичките...
- Добър избор, смъртни! – прошепна Флора с ангелическа усмивка и разтворени за прегръдка ръце.
- Не ще тръгна и по вашата Пътека, Серафке.
Усмивката потъмня и двете страни се спогледаха учудено. Този, що няма име обаче се усмихна, енигматичен както винаги. Знаеше, копелето. Знаеше!
- Има и трета Пътека. Тази, която само малцина виждат, а още по-малко избират. – първите малки пухчета започнаха да се подават. Ужасна болка, после от дясното ми и лявото ми рамо бликна кръв, кожата се сцепи, и крилете победоносно се извисиха, блестящи в сивотата си. Опетнени с малко кръв, ала чисти по същността си. – Третата Пътека избирам аз, защото тя е орисаната за мен. Нека Мрака и Светлината, Хаосът и Ред продължават битката си, вкопчени какти бяхте ти, Левиатан, и древния Бехемот. Аз отивам в истинския Паралел, където ще намеря Края и Смисъла.
Всичко се завихри, докато навлизах в Пътеката, ала се обърнах за няколко мига, за да погледна Този, що няма име.
- Ти си минал оттук, ала си се върнал, нали, братко ангелско-демоничен?
Той кимна, в сивите му очи този път отчетливо се четеше тъга.
- Знаеш, че не ще се върна, защото отивам там, за да намеря Края.
Повторно кимване, крилата просто пляснаха в поздрав, последен за човешкото същество срещу него. Понякога няма нужда от думи. Те се усещат.
Влязох в изкривената реалност, тъканта, мембраната беше разцепена, трамваите останаха назад, мравките също, фауните пък бяха без какво и да е значение....

*****

Естествено, че беше само Тя там, под разкривените, отдавна умрели клони на огромното дърво в онова сиво поле. Красива, по-красива от Лилит или Флора, или Алиса. Със стаена усмивка прошепнах думите, които вятърът поде със сила.
- Няма нужда от илюзии тук, Смърт. Не е нужно и Краят да е красив, вече намерих Смисъла. Краят е важно да е Край. Покажи се, Смърт, такава, каквато си.
Плътта увяхна и се сгърчи. Косата изпосталя и стана просто мръснобяло, старо платно, сякаш взето от древен кораб, който е бил лашкан в Световния океан с векове.
С прогнили зъби тя целуна челото ми, носеща онова успокоение, което бе търсено толкова пъти. Крилете се изкривиха и хрущялът им се заби в гръбначния ми стълб. Закрещях от болка, смирение, тъга, екстаз, радост, разкъсване, дробовете се запалиха, започнах да повръщам жлъчка и кръв, смесени в едно, а Смъртта с безжизнени, ала светещи с особена светлина очи ме гледаше.
„ Почивай в мир, ти, избрал Скритата Пътека”.
Последното нещо, което видях, беше небето. Небето, което винаги толкова съм обичал...

[prayer4eto]

Edit: (Добре дошъл отново, Повелителю на Тях )

[scion_of_storm]

Добре заварил!

[scion_of_storm]

~~~~~~~~~

Стаята


Стаята беше тъмна. Мрачните завеси не бяха отстъпвали никога от нея, погълнали я в хищната си, страстна прегръдка. Светлина нямаше тук, параметърът „радост” и „позитивна емоция” клонеше към константа 0. Но въпреки това беше уютно. Ако човек беше от тези, които са способни да живеят само с негативизма в себе си, това щеше да е перфектният дом за тях. Стига наистина да съществуваха такива, естествено.
Съществото тихо стана от прогнилия стол, на който бе седяло с часове. Пълна изолация, усамотение. Поредния миг, поредния ден, пореден месец, коя ли вече година поред. Не че имаше значение. Не че някога всъщност бе имало значение. Самотата му бе донесла лудост, ала и изостряне на всички сетива, онази фанатична мъдрост, чиято есенция беше чиста по природа, ала за нещастие потисната от вълните на налудничавост и пълна липса на разум. Мъдростта си оставаше за него, както и всичко друго, обаче.
Изпопадалите нокти се впиха в съсухрената, вече полумъртва плът. Жестът трябваше да изразява болка, онази болка, която идваше всяка вечер според светоусещането на несретното създание. Пръстите опитаха да се впият в меката кожа, ала не успяха. Нямаха сили, нямаха и острота ноктите им. Имаше белези и рани, и едно изтормозено съзнание. Празната обвивка изскимтя, а после нададе жалък опит за рев, който излезе като бавно, флегматично мучене. За толкова имаше сили, толкова и правеше.
Обречеността никога не е хубава спътница в живота. Особено като си затворен с нея в една стая сякаш за векове. През тялото минаха гърчове, пергаментът се изпъна и вените се издуха повече, отколкото бе възможно за нормално човешко същество. Надежда за смърт се появи отново, ала изгасна толкова бързо, колкото и бе изгряла. Бе блъскало главата си в кухите стени на пространствения тъмен квадрат, което бе загадъчната му стая. Ефектът беше, че получи отоци, мозъчни кръвоизливи, от които обаче не успя да умре. Сякаш нещо го държеше живо, за да бъдат съзнанието му, психиката, физиката му, всяка негова фибричка изтормозени. Изход нямаше от спиралата на болка и лудост, в която живееше. Но сякаш безмозъчно, останало без разсъдък, клетото създание отново повтори този едва ли не ритуал, който, надяваше се то, щеше все някога да го убие, да му донесе желаното пренасяне и пробиване извън тъмните завеси. Главата се блъсна с глух звук в стени от катраненочерен гранит, стига да беше гранит материала. Връщане назад. Отново сблъсък на плът със студенината. Още едно връщане. Миговете се проточиха, а тихите удари продължаваха ли, продължаваха...
След първата мозъчна язва нямаше значение. Преди беше пълноценен човек. Имаше любов, имаше и тъга, естествено. От онези, които балансират нещата, знаят кога да са тъжни, ала и кога да са усмихнати и да поемат с цели шепи от извора на съществуването. Преди...когато светът бе Свят, а не тази стая за мъчения без нито един уред, ужасяваща само с наличността си. Спомените за тогава го побъркваха, червеите на копнежа разкопаваха отново онова гробище в мозъка му, което бе създадено отдавна. Прекосяваха почвата, побъркваха го, караха го да се гърчи, да пищи, да дере плът с безжизнени нокти, да пълзи в болка и отчаяние. Тези жестоки червеи...
Главата увисна безпомощно, цялата в онези познати кръвоизливи. Омаломощено, съществото се срина на пода. Черните завеси го гледаха отчуждено, жестоко, ала и някак като познат, отдавна приет сред тях приятел. Малка, мътна заради нечистоплътността на създанието сълза се отрони от едното белезникаво, загубило искрата си око.
И локвата, подхранвана от сълзи всеки ден и от влагата в стаята, се увеличи с още съвсем мъничко.
Всъщност, можеше да има смърт за него. Можеше да се удави в сълзите си, което щеше все някога да стане при една сълза пролята на ден, колкото му бе отредено. Вечността го чакаше, а то така или иначе не бързаше...нямаше и закъде.

[prayer4eto]

Изумяваш ме . Малко вторият абзац е претрупан с разсъждения, които можеш да опростиш на читателя. Но краят е перфектен

Пълна изолация, усамотение, както искате го наречете.

bold-ваното е излишно според мене.

Самотата му бе донесла лудост, ала и изостряне на всички сетива, онази фанатична мъдрост, която е изключително ценна в есенцията си, макар и обгърната от маниакалност и налудничавост. Мъдростта си оставаше за него, както и всичко друго, обаче.

А това (пак в bold-а) може да се попреработи

[scion_of_storm]

Просто бяхме в кофти настроение, защо да те изумявам :Р
Иначееее:

Point 1 - completed, и аз го гледах леко накриво и се чудех да го оставя ли или не.

Point 2 ми харесва повече така като че ли:

Самотата му бе донесла лудост, ала и изостряне на всички сетива, онази фанатична мъдрост, чиято есенция беше чиста по природа, но за нещастие потисната от вълните на налудничавост и пълна липса на здрав разум.

[prayer4eto]

point 2 - perfect

[scion_of_storm]

Good job, mate!

[scion_of_storm]

Опит ( ) за песен

Глупакът

I

Някои карти са
Така измайсторени
Че носят и
Поемат само проблеми.
Пробвай и мен приеми.
Ако не – ще скитам по онези земи.

Аз съм Глупакът.
Играх със съдбата.
Мина меракът
И тя иска отплата...

[припев]
Момиче, всичко мога да заложа
Ала питаш ли ме какво
Наистина възможно ми е да предложа?
Глупакът отговаря – нищо.

II

Аз съм Шутът, Клоунът дори!
Този, що игра с ветровете.
Както искаш мисли, наречи
Ме играчката на Боговете.

И що остава за мен
Славей гарванов, пъстроцветен?
Не зная ни радост, ни мъка пълноценна.
Глупакът, мила моя
Никога не прави избор сетен
Защото лоялността при него е тленна.

[припев]
Момиче, всичко мога да заложа
Ала питаш ли ме какво
Наистина възможно ми е да предложа?
Глупакът отговаря – нищо.

Какво мога да предложа
След като всичко заложих
Кажи ми, прошепни ти сега
Защото за Глупакът идва смъртта.

[LordZombie]

[ Опит за песен ]

No one knows

When i die,will they cry ?
will they try,to understand me ?
when i die,will you try ?
will you try to look inside me ?

No one knows what i think
No one knows what i try
No one knows when i blink
No one knows when i cry

You may try,but why then
after i'm gone,three feet under
They may try,but why when
i'm gone,there's tears and thunder

[scion_of_storm]

Пробвай с по-различни, не толкова повтарящи се думи, де да знам..и припеви, такива неща?

-----------------------

Танц

Смъртна душа
Остави на Глупака да те поведе
Към нова зора
Де ново небе отвъд ще те отведе.

Нека танцуваме
И умрелите са наш вечен зрител.
В ръце вземи ме
Хълмът нека е нашата обител.

Звънците ми глупашки
Нека бъдат нашия звучен съпровод.
Усмивки веселяшки...
Тъга са те, ала от особен род.

Есенция, вълните веч’ под нас
Яростни бучат, искат ни телата.
Ала, попаднал в глупав свой захлас
Не виждам по-ниско от небесата.

Душа, нека валсът ни
смъртоносен е.
Смърт за теб, а пък и за
мен защо не?

Нека на поляната
танцуваме
Обречени в мъртвите земи.
И със смях наивен, глупав
лудуваме
Там, къде небето сърдито гърми.

[scion_of_storm]

Десятка пика

Слънцето огря лицето ми с топлата си милувка, надничащо за миг иззад рехките, пухкави облаци. До мен Съдба изскимтя, стъпила накриво пак върху някое малко камъче. Не я винях, пътят беше неудобен и пълен с някакви камънаци, а на всичкото отгоре – ужасно прашен. Свих рамене и леко погалих по гърба бялото куче, което вече бе започнало да става мръсно. Торбата ми, вързана на здравия и жилав прът аха-аха да се изхлузи и да падне, ала успях да я закрепя така, че да не ми създава повече проблеми. Наклоних леко периферията на действително идиотската си шапка и присвих очи, за да видя докъде стига пътя.
- Хайде, мила. – обърнах се към Съдба и я потупах нежно. – Време ни е да продължаваме.
С изплезен език кучето джафна и весело се затича след забързаните ми, сякаш чакащи да намерят нещо, спешени крачки. Колко странно и в същото време прекрасно беше единственият ти спътник да е просто едно животинче. Ако не броим торбата, разбира се. Бях я намерил преди толкова години, че ми се струваше, че съм бил дете тогава. Ала грешах. Дете не бях дори като живеех детските си години.
Пътят продължи също толкова неблагоприятен и окаян, гора опасваща го от двете страни, а зад нея редици планини, величествени в огряното си от слънцето могъщество. След може би час ходене, през което веднъж починахме, защото Съдба се поизмори, стигнахме до явния край на пътя. Пропастта зееше пред нас и пресичаше пътуването ни. Странно, но сърцето ми сякаш трепна пред тази падина, гледката разтърси баланса на душата ми. Не от страх, ами от нещо друго...можеше ли да е очакване, дори НАМИРАНЕ? Съдба излая уплашено и изскимтя, когато я побутнах леко назад, за да не се прекатури случайно през ръба. После мирно седна и впери големите си, изразителни очи в мен. Усмихнах се, с онази така характерна за мен усмивка. Сякаш наполовина измъчена, наполовина веселяшка. Усмивката на Глупака.
- Спокойно, мила. Носещата името ти май ни е приготвила нещо. Или поне на мен.
Приклекнах за момент, гледката така беше още по-хубава. По-мащабна, някак. Посегнах към оставената преди малко от мен торба на земята и бързо я развързах. Съдба излая, усетила че докосвам Тестето. Картите, формирани в един малък картонен правоъгълник се вляха в дланта ми, сякаш поток от живителна сила.
- Е, хайде, Пророци, какво ще кажете. Къде ветровете ще носят Глупака този път?
Съдба рязко скочи и започна да лигави единия ми крачол. Опитваше се да хапе, ала винаги бе имала слаби зъби. Пък и не беше злобно куче.
- Тихичко, белоснежна. Пътят на живота ни докара дотук, не ще се връщам в замръзналото време отпреди това.
Прокарах пръсти по абсурдната мекота на картона. С гърба нагоре, избрах една от картите. Десятка пика. Усмихнах се, слагайки палеца си на единицата. 0, моето число, числото на Глупака. Смехът ми за пръв път заизвира от дълбините на душата ми, жизнерадостен, слънчев, истински. Наклоних периферията на шапката като за последно, след което я оставих на земята, до торбата, до разпръснатата колода карти, до жилавия, така познат ми прът, с който дори се бях защитавал немалко пъти. Пика.
- Пика е, Съдба. – приклекнах пак и я погалих с цялата нежност, която имах. – Числото ми е пика, пътят е към края. Пази се до зората, животинче мило.
Вятърът развя косите ми, които не бях подавал от шапката на Клоуна от толкова време. Пропастта ме погледна, аз пък й се ухилих. Десятката е нула, когато я няма единицата. А при мен точно тя липсваше. Пак се усмихнах. А после полетях.

*****************

Съдба видя как дългогодишният й господар се гмурна в безметежието. Объркано, кучето изскимтя, очаквайки той да се появи обратно, с неговата полуусмивка, да надене шапката и да прибере омразните карти обратно. Не се случи. Студен мраз полази кучето, ала то не му обърна внимание. С меките си лапички се придвижи до картите и започна да ги разкъсва. Една по една, с ужасяваща методичност. Ако кучетата можеха да плачат като хората, околната почва щеше да е напоена и да могат да се засадят цветя, които да бъдат солидно подхранени. Ала не можеха. Съдба се сгуши в шапката на Глупака, която носеше поне искрица от господаря й, и заспа. До новата зора.

[Wicked Child]

Сайън е превзел темата, но аз смятам да водя война за нея.
(РЕКЛАМА)Моите стихове нямат заглавия, също както и разказът ми, който можете да видите по-назад. (РЕКЛАМА)

A funeral is held tonight
The sun's already out of sight
A hooded figure stands alone
Looking at a cold tombstone.

Then the steady figure kneels
It's only emptiness he feels
He doesn't know he doesn't care
Just gives the stone a haughty stare.

He whispers words and walks away
A beggar sees him- he begins to pray
He asks the Lord to keep him safe
The undead have risen from the grave.

Hear what the stranger said
His words that stroke the beggar dead
"This heart I deny
No more shall I cry
I don't want you anymore
Rot to your damn core!"

That was me there
Near that small lair
No tears fell no other sound was made
My heart in that deep hole I laid.
Let it rot for I don't need it

Lair- по принцип значи леговище, но в шотландския диалект се използва за гроб, гробища.
*********************************************************************************
Pain, pain burns inside
Pushing me to suicide
I cannot fight despair
And yet I try yet I resist
But still nobody cares
They all just laugh they all just hiss
But I will have my vengeance soon
Red will be the virgin moon
The sun will never shine again
Blood will not run through their veins
See my power now
Before my might you bow
You turn your tail sad is your howl
Ask for mercy, scream out loud!
Your pain's
my cocaine
And I think I am addicted!
*****************************
I love your eyes
I know your fears
I need your cries
Sweet are your tears
But they're not enough
You must suffer more
I hear you like it rough
You perfect guilty whore
You left me in the dark
With nothing but excuses
I couldn't see that you were arch
But now you are the one who loses!
You're losing blood
You're losing life
There I stood
Grasping my knife
And then I realize
I am the one that dies
On my face a morning beam
It was just another dream
It was just another "normal" night
The strait jacket is a bit too tight
I cannot breathe I need to kill
I start to scream "I need a pill"
The doctors come and I am safe.
****************************
Брей, сега като чета и ми звучат емовски. Тъпа работа. Както и да е, на мен последното ми е любимо, макар да е доста кратко.

[scion_of_storm]

Транкуилити + якото време навън =>

***

Край

Всяко раждане, дори и то да не бе истинско, в даден момент стигаше до своята противоположност – смъртта.

************************

Небесата от черно мастило обгърнаха всичко в прегръдката си и затъмниха взора. Полетата заглъхнаха, дори и най-слабият вятър спря. Житните класове, насила принудени да спрат танца си, застинаха – милиони ечемичени статуи, вкаменени в мига на настъпването на стихията. Далеч, далеч от тях, защото хората бяха устроили така света си, сивите сгради, съпътстващи живота на тези същества неотлъчно, загубиха част от и без това фалшивият си, шлифован изкуствено блясък. Прозорците не отразяваха вече светлина, такава просто нямаше. Нефрит, мастило и мрак се възцариха в света на смъртните, подредили своите тронове в триъгълник на Наказанието, бушуващи в разярението и опустошаващи крехката обвивка на Греховното място.
Двукраките, пък, обезпокоени от тази вече прекалено рязка промяна във времето, спряха за миг поне своето механизирано лутане из роботизираните си градове, в които идеята за „братство” и „близост” между човеците липсваше, макар и да бе завещана преди хиляди години от тяхно Божество, което така или иначе бе детронирано отдавна. От самите тях, естествено. Майките, нарамили лъскавите си чанти стиснаха малко по-силно ръчичките на децата си, несъмнено мислещи си, че така ще могат да ги спасят от задаващото се. По-младото поколение също спря пиянстването и веселбите си, загледано в надвисналия над земната твърд черен, мътен и нечист похлупак. По-религиозните, онези, които още вярваха в наличието на онзи отдавна предаден „Бог”, дори се прекръстиха ритуално, сякаш и това ще ги предпази. Глупци.
Първата дъщеря на черните облаци проби със свистене пътя си надолу, разярена и жестока в приземяването си. Гръмът разтърси околността, а гръмоотводите, дори и скупчени един до друг и плътни в защитата си, не можаха да опазят сградата от безумието на стихията. В същия момент, в който друга нейна сестра порази сбралите се младежи, овъглявайки ги до неузнаваемост, вятърът се изви, свободен от затвора си, в който бе държан през последните часове, и по-силен от кога и да е.
Някои грехове трябва да бъдат простени от нещо по-висше от предполагаем Демиург в небесата. И когато прошката биваше отказана...Хаосът поглъщаше.
Жиците, осъществяващи транспорта на глупавите същества, както и комуникацията помежду им, се изскубнаха със стон на освободеност. Бяха змии, змии с медно сърце, които най-сетне търсеха своята ултимативна свобода, искащи да впият зъбите си в плътта, която беше разяждала земята хиляди години. Майка изпищя, когато няколко се забиха в детето й, изгаряйки го в пихтиеста статуя пред очите й. Малко трая обаче ужасът й, защото усойниците, подмятани от брата си вятър, шибнаха и нея с яростна сила и я превърнаха в същата маса овъглена плът. Защото грехът срещу откърмилата ги беше повече от който и да е друг грях. И разбиране и прошка не можеше да има. За нито един от тях.
Сградите колабираха. Сринаха се като Титани, ала безлични, сиви такива, сринаха се в прах, от която бе започнала планетата, ала омърсена такава, докосната от тези глупци, оставящи отпечатъка си навсякъде. Всемирен гроб, студен и безкомпромисен в извисяването си, горд в това постижение, за което бе мечтал цяла вечност. Майките пищяха, забравили децата си, защото топлина в това модерно общество липсваше, майчиният инстинкт беше изтикан назад – зад гримовете, пазарните чанти, намаленията, парфюмите...А децата не осъзнаваха какво става, още прекалено мънички за да са разбрали същността и делата си. Един по един, група по група, тълпа по тълпа, всичките измираха, покосени от Яростта на стихиите. Не беше Денят на Страшния съд. Паралел не можеше да бъде направен, защото Хаосът нямаше ден, нямаше и час. Той просто идваше, помиташе, и оставяше планетата празна....

**************

Винаги бе бил сляп и глух за света. Сляп – наистина; глух – защото не искаше да слуша с ушите си случващото се около него по този свят. Хората го отбягваха заради ужасната смрад, която се разнасяше около него, и разбираемо. Беше скиталец из улиците откакто се помнеше, те бяха неговият дом. Понякога хората му мятаха някоя и друга монета – само тогава, когато джобът им натежаваше и те се решаваха на тази „благотворителна” постъпка. През другото време ровеше кофите и сновеше по улиците, търсейки каква и да е огризка за препитание. Когато си сляп кофи се ровят трудоемко. Но поне не виждаш какво си хванал да ядеш, само усещаш ужасния му вкус. Несъмнено един плюс.
Усети Идването още преди другите да го видят, най-вече заради усета си и вътрешното си зрение, което бе развил през времето. Знаеше, че този ден ще дойде, денят, в който всички грехове ще са изплатени…чрез всеобща гибел. И го чакаше, ала не със страх, ами с извратена трепет. Защо извратена ли? Защото никое човешко същество не би очаквало издигането на световен гроб с пърхане на пеперуди в сърцето си. Чудеше се само как ще умре, ограден от виковете и паническите крясъци на околните същества, гинещи така, както те като малки деца бяха тъпчели милиони мравки. Колко иронично беше създания, които никога не бяха живяли, да умират.
Така и не видя гредата от третия етаж на едва държащата се сграда, до която се бе свил в своето малко кътче, която с пукот се откъсна от държащите я пирони и се устреми хищно според гравитацията към главата му. Първо се появиха струйките кръв и мозък, стичащи се по лицето му, а стотни по-късно ги последва падането на вече мъртвото тяло.

Умря точно час преди смъртта на планетата и тоталното отричане на предишното й съществуване.

[scion_of_storm]

Нула

Числото ми отново е нула
Както винаги.
Сърцето пък е моята кула
Без зрители.

Усмихвам се насила. Към Нея.
Или към Всички, все едно.
И дори за нещо да копнея
Свършвам в неясното лоно.

А пък нозете ми на ръба са
Кой ще каже не са ли всъщност те
Със земята свързващ ме съда?
Нозете, равнозначни на сърце?

Мечтател с любов към число едно
И само това мога да дам.
Чаршаф моята дреха, протъркано зебло
Знам ли що е чест, що е туй срам?

Шапката лекичко накланям с уважение.
Поклон към магията на Света.
Нищо, че на мен всичко е опровержение
На мен, що нося празна душа.

Нула по всяко число умножена.
Дава нищо, празна теорема.
Число, събрано пък с нула дава
Същото. Нулата е плява.

Торбата на тоягата нарамвам.
Нямам чувства, болка, нямам и дом.
От какво ли някак се захранвам?
От идеята, че съм напълно хром.

[scion_of_storm]

Torn apart

As the haze was slowly turning
And melancholy reigned
I saw a shadow burning
But its fire seemed so drained.

”Fed by emptiness are you, beloved?”
My question I now silently recall.
”Consumed my heart the darkness haveth
You arrived just in time for my fall.”

The Queen raised her hand of Forbidden milk
And the darkness came in to take her.
Crying, I touched her skin so soft, like silk
God, why don’t you just let me burn?

”I shall see you in the Fallen Eden
Where angels demons love.
Darkness and light, all is even
Under the sign of the Lost Dove.”

These were the last words I heard from her
Then the mist took this burning silhouette.
Since then, day by day, year after year
With my saviour Shadow I have bred.

Release me from this damned prison
For I don’t want to live anymore.
I shan’t give no earthly reason
Long ago, a beast my heart tore.

And in darkened times, in falling tear
Her whisper forgotten I still hear:

I am alone.

You are alone.

I am forlorn.

You are forlorn.

Leave me in this forest, torn.

I leave you here, my love.
For you shall somehow be reborn.

[scion_of_storm]

Нощно слънце

Измамени, кажи ми сега
Що е за теб слънце?
Що е за теб красива луна?
Дай ми едно зрънце
И нека да е истина.

Кочияш, бледни, кучетата ти
Не виждаш ли какво ги движи?
Заблудено същество клето
Всичко, в що вярваш
Отдавна люто е проклето.

Луната е твоето слънце
Слънцето е твоята светла луна
Няма пролет пищна за теб.
Само красива, но мъртва зима.

Каретата ти е илюзия овехтяла
Хрътките смели пък отдавна -
Кости изпосталели.
Не е истината ти славна.
Мечтите са умрели
А в душата ти, кротка, Смърт се е взряла.

Измамени, ти нямаш свят,
Имаш само един износен Паралел.
Безцветно е твоят буен цвят,
Защото Лъжата в себе си си взел.

Дай ми едно малко зрънце
И нека да е истина.
Тогава нощното слънце
Ще спаси твоята душа.

[scion_of_storm]

Ад
[Взор]

Вземи подадената ти изсъхнала ръка
И се потопи.
В това Царство слугиня последна е Смъртта
Давай, претопи...
Всичко.

На лице бледо очите нека замлъкнат
Щом видят всичките безсрамни сатири.
Сукуби нека със страст сърце отмъкнат
На огъня прекрасните самодиви.

Виж, и в отчаяние непоносимо бъди
Във възторг ако е желанието, дори.
Докосни на грешниците невидими
Гнилата плът, ала знай че чума носи.

Ходи по всичките възможни пътеки
Градът кръстосвай, с прехвърчащите коли.
После Взора промени и виж истинското Лице
Тук всяко разкривено изчадие на воля пасе.

Виж как Ангелите, прокълнати отдавна
Насаждат зло в хорските мъртви сърца.
С леш опустошителна в ноздри
Вдишай смело и себе си промени.

На моите очи
Взорът им вземи.
Спътник, давам ти.

Нека виждаш мрака във всяка гледка.
И дереш с нокти по страшната клетка.
Докато киселината-кръв отвътре те изяжда
И армия ларви злостни душата ти разяжда.

Това е моето сърце.
Вземи го де.
Подарявам ти го, твое е.

Нека пируваме в разгул с вси сукуби
Тост за слепотата наша, що ни погуби.
Това, за което ти прошепнах приеми
И всичко, всичко що е мое ти вземи!

Всичко претопи.
Вече сме нови.

[telia]

Лутане

Имаше едно безвремие,
в което се учехме на прошка.
Имаше едно безвремие,
в което се учихме да помним.
Учихме се на вяра в себе си,
учихме се да знаем...
Но паметта се изтърка,
премина през облаци
от забравени грешки,
посърна и после потъна.


Някога, някъде бяхме заедно.
Душите ни търсеха пристан.
А болката, като съдница вечна,
отряза съдбите през рамото.
И вече не вярвахме никому.
Въртяхме се в кръг.
Измъчена мисъл и старах
завладяха сърцата ни.
Ментално. Обърнахме се надолу.
Главите ни гледаха ада.


Времето не научи и нас.
А болката остана забита в оковите
на робското мислене.
Не забравяш. И още по-трудно прощаваш.
А паметта се изтърка от циклене
и разярена връз прашния под
изтрещя и продъни тишната
с отекващия в стените на кухата мисъл
вой. Самотен. И мъртъв.


Някога, някъде бяхме ние.
И се въртяхме в кръг.
И циркулирахме нежно
и леко изнервени, даже леко ранени.
И в старх се смущавахме
даже от себе си.
Да изчистим оковите искахме,
но нямахме смелост.
Да възкресим лудостта справедлива желаехме,
но нямахме себе си вече,
за да повярваме отново във нас.

[scion_of_storm]

^ Последните два куплета особено много ми харесаха )

----------

Шут

Посрещна ме на изгнилата врата.
Пак с онази усмивка на уста.
Шапката тихомълком свалих
И чувства от очите изтрих.

Засмя се тя със хиляди звънци
Разбра какво станало е с мен.
Ръце прекрасни жизнено разпери
Добили от времето бляскав тен.

„Май така и не разбра
Отроче мое.
Такава е твоята съдба.
Не ще е твое.

Древни думи отдавна за Шута
Изречени и поставени са били.
И дори в любов да се лута
Не ще прескочи той техните сили.

Като страничен наблюдател, мили, избран си
На красотата да се възхищаваш.
Но ако се намесиш, следват тихите злини
И всичко на вятъра разхищаваш.

Така че на воля давай, лудувай
Но за себе си красота не сънувай.
Защото непостижима е за тези като теб.
За теб, Шуте сляп, животът отделил е друг куплет.”

Както винаги нямах какво да кажа
И с усмивка измъчена просто кимнах.
Песъчинките много са на плажа
Ала тежко е при всяка да преживяваш крах.

Шапката нахлузих с пъргаво движение
И отдалечих се тихо от тази врата.
Оставих се на животворното течение
Но ще дойда пак тук. Както правих досега.

[scion_of_storm]

Музика

Дръпни още малко любимите ми нежни струни
Нека душата с вопъла пищи.
Остави ликът да осветяват хиляди луни
Съществото вътре пак ще си крещи.

Дай ми от еликсира на думи забравени
И нека открия що за мен тъче тъмата.
А ти, Богиньо тъмнодуша, за мен спомни
Си, когато отново залее ме вълната.

И братя и сестри, с които в полуродство сме
Приемат ме с отворени обятия.
И намерен наново в техните бледи ръце
Върнах си вси изгубени възприятия.

Скъсаха се струните, бардке, нали?
Така и очаквах, така бе винаги.
Остави ме тогава в тъмното с теб да попея
Да си спомня преди да изчезна за що така милея.

А пък душата сили сетни да събира
Защото нужни винаги са те.
Дори и болка огнена да ме раздира
Съществото ми да се усмихне.

Тялото се вкочанява, душата пък е студена.
Усмихвам се с полумъртвите очи.
Тази фигура клета вече май е изморена.
Време е Другия свят тя да посети.

[gadabout]

Добро е, но и в това, както и в други, губиш ритмиката с някои думички, поработи малко над това. Също ми се струва, че излишно удължаваш стихотворението - сам знаеш, предполагам, че дори и с 5 реда можеш да разплачеш или надъхаш читателя, за това не са нужни 20 строфи и понякога си личи баласта - избягвай го.
Казвам всичко това не като спец, просто читател. Личи си, че имаш идеи, вероятно и дарба, затова си правя труда - следя последните ти стихотворения и ми е интересно.

[scion_of_storm]

^ На места е факт това, което казваш, но на горното не бих му отмъкнал нито един стих. Плюс, че не искам да разплача читателя...изливам си мои преживявания и емоции, пък то си бива възприето субективно от всеки. Мерси за градивната критика !

Почнах нещо, което се надявам да успея да завърша...Първа част:

Шутът и Седмата Пантера

Странно е как винаги тъчат се легенди
За рицари могъщи и герои велики.
Ала не ще има такава за Шута
Забравени са слабите от хората.

Всичко случва се в древни времена
За които само думат тихо хорските уста.
Живял там Шут, разкривено Божие творение
Надарен бил той с изключително въображение.

И често виждали го него, странстващия Глупак
С торбата раздрана, завързана на дървения прът.
Само едно нещо движело го, само един мерак
„Да се осмея и съдбата да разкрия поредний път!”

И с шапката си черно-бяла, толкоз глупашка
Скитал той от град на град, безспирно.
В царство едно, друг ден – в друго, въртележка
Която той въртял безпричинно.

„В търсене на Седмата Пантера
Себе си аз ще успея да намеря”.
Зовял усмихнат постоянно той
И нивга не спирал за миг покой.

„Първите шест бяха отдавна счупени
И счупих ги насила аз самият.
Очите им каменни от мен са забравени
Сълзи гранитни не ще се измият.”

В тъмна доба, посред нощ вдъхновена
Спрял се Глупакът в поредния град.
Малко почивка нека, за душата уморена
Да се отпусне в ханджийска благодат.

„Сипи ми от най-евтиното вино, ханджийо
Че търсенето комай, може пък да се облекчи.
Жестока и мила едновременна си, орисийо
Че спомагаш винаги пътят ми да продължи”.
Тъй викна Шутът и звънците му мигом дръннаха
От масата му няколко госта веднага се отвърнаха.

„Не бойте се, луд не съм аз, не си ли личи?
Или Магията илюзорна и вашия взор заслепи?
Не е истински животът в тази обвивка, тук
Просто дъното мръсно е на отводния улук!”

Засмели се вече пияните мъже
И провикнал се весело и гръмко един.
„От мен чаша почерпи го, бре!
В крайна сметка, на Бога наш е син!”

„Благодаря ти, друже новооткрит, непознати
Ще те споменавам в молитвите ми святи.
Наздравица за теб пък аз сега ще вдигна
Дано щедростта ти някак да достигна!”
И вдигна Шутът чашата с вино като рубин
Усмихнат, милия, като най-великий Серафим.

А по-късно вечерта, когато падна си тихо нощта
В коравото легло за половин жълтица той заспа.

[Eddie_The_Beast]

Изповед

Мина много време.
Срещнах много хора,
но все още не мога да ти кажа сбогом
и продължавам да те нося в сърцето си.
Макар да страдам още повече.
Позволих ти да опознаеш душата ми,
а ти я забрави заедно с нашето време
Лутайки се по света в опити да те забравя
осъзнах,че нищо не може да ми помогне.
Имаше време.
Имаше далечно място,
където се чувствах окрилена
Исках да ти дам всички красиви неща на света,
но така е не можах
Заблудена от хорските мнения те нараних
Когато се осъзнах те помолих за прошка,която така и не ми даде
Ще мине време
Ще срещна много хора
и някой ден ще погреба любовта си.
До тогава моето сърце безропотно ще копнее...

Написах го за един човек,той си знае кой е...

[scion_of_storm]

Шутът и Седмата Пантера
II

Когато слънчев лъч лицето погали
Шутът наш в главобол свиреп завари.
Ала пътят прашен глава луда не пита
Глупакът по него винаги ще да залита.

С песен древна, весела на уста
Ханът с бодра крачка той изостави.
Неусетно сякаш обаче ситно заваля
И скри се той до богаташки дувари,
Де аристократи живееха накрай града.
Ала покоят му докаменен недълго трая
Че видяха го благородническите деца
И с викове проклети на още жълтата уста
Родителите жестоки свои викнаха.

„В търсене на Седмата пантера вечно съм аз
И когато намеря я, това ще е моят сетен час”.
Тъй пак мълвеше Шутът, подгизнал като клет пес
Насочил се с танцуващи стъпки към близкий лес.

Ала отде да знае това глупаво човешко същество
Че него населяваха създания от друго естество?
И с крачките си смели навлезе неусетно
Той в тяхното непристъпно лоно.

”Загубих се, лесът сякаш лабиринт станал е
Странно, орисийо, май пак ме ти прокле.
Сякаш усещам нечие ново за тук присъствие...”
Но не довърши той зарад’ синкаво сияние.

„Звъненосецо, как безумно смел и глупав си ти
Нима свършил си с твоите жизнени искри
Че да стъпиш на пътеката тъй опасна си решил?
Що си – боец безумно смел, или прост дебил?”

„Шут съм аз, от разум бистър и чист завинаги лишен
Но покажи се, незнайна, нека видя твоя лик сияен?”
Тъй леко усмихнат рече той и край пръта се завъртя
И мигом за разум в себе си призна, щом това стана.
Защото пред очите смъртни, търсещи друг Паралел
Светът огромен само до фигура нежна се бе свел.
„Колкото крехка, толкова и опасна...
Колкото невинна, толкоз и ужасна.”

Усмихна се от все сърце самодивско сияйна тя
И на крилете си синкавобели и блестящи полетя.
„Думите мили наистина са прекрасни, смъртни
Ала време е да те водя в покои безсмъртни.
Дръзнал си два свята тъй лесно да прекрачиш
Затова оковите наказателни за това ще влачиш.
Последвай ме, защото друг избор пред теб няма
И нека душата ти с чисти помисли да бъде взряна
В Кралицата наша, без нечиста нотка.
Че лодкарят води в окови твойта лодка!”

[scion_of_storm]

Ехо

Братко мой!
Или неприятел съм аз?
Дай покой!
А не живот в захлас?

Ангел съм светъл, прекрасен.
О, не, демон тъй ужасен!
Светя ангелски с на бялото невиността.
Ти, олицетворението на греховността?

Братко...
Сладко...
Ще се в сияйна зора извисим!
Нека тихо се възвеличим!

Аз съм ти...
И ти си аз.
Имаме мечти.
Нямаме сетен час.

Време е за лазурно ново време.
Ами вече изминалото бреме?
Него в душата ще запомним!
Духът оказва май се несломим.

Две корони сменям аз и нося.
И ни една добра е, или лоша.
Която и от двете да избера
Все в нещо с нея ще сгреша.

Сърце и душа?
Монета с две лица.
Едното златно е на краля,
Медно другото пък на Шута.

Братко, едно с мен си ти
Корона едничка избери.
Ала тя нали ще ме грозно приземи?
О, не, в небесата ще те извиси!

Птица съм, феникс мигом отлитащ
Гарван сив, черно грачещ...обичащ?

Демоне на ангелските крепости
Ангелското в Ада ти доведи!
С мен в монета благородно сиромашка
Се впусни!
И там, де слънценосната луна тихо лашка
Твоите мечти
Ти полети!

[noel_f]

Те са ангели с ефирни души,
с души чужди на земния мир,
с души други, серафични, бели.
Те чеда на тази земя не са,
а са на небето деца.

Крият същността си чиста, светла,
за да не бъдат те отритнати.
Кристалните чисти души свои
неранени искат да опазят,
лицето свое като запазят.

Различни са - хората ги отбягват.
Отбягват ги, ненавиждат ги те.
Тяхната чистота небесна
отблъсква грешниците греховни,
земни и нежертвоготовни.

И страдат плачат нещастни, сами,
далеч от хора, общество и свят.
Далеч от света, от който не са част
свят на тщестлавие, завист и страст.


Еееее??????

[Aggressive Perfe...]

^Идеята е добра, няма мелодия... Поработи над това.

[Svetyl]

^^Аз да кажа също, ритъма се губи, обаче е перфектно за песен с по-прогресарско звучене.

[noel_f]

Мхм, ще трябва да го погледна пак. Не се бях замисляла за второто.