Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции Абонирай се за тази тема Изпрати темата на приятел (E-mail) Отпечатай тази тема Изтегли темата Абонирай се за този форум Изгледи Превключи на: Outline Standard Превключи на: Linear+

[scion_of_storm]

Музика

Дръпни още малко любимите ми нежни струни
Нека душата с вопъла пищи.
Остави ликът да осветяват хиляди луни
Съществото вътре пак ще си крещи.

Дай ми от еликсира на думи забравени
И нека открия що за мен тъче тъмата.
А ти, Богиньо тъмнодуша, за мен спомни
Си, когато отново залее ме вълната.

И братя и сестри, с които в полуродство сме
Приемат ме с отворени обятия.
И намерен наново в техните бледи ръце
Върнах си вси изгубени възприятия.

Скъсаха се струните, бардке, нали?
Така и очаквах, така бе винаги.
Остави ме тогава в тъмното с теб да попея
Да си спомня преди да изчезна за що така милея.

А пък душата сили сетни да събира
Защото нужни винаги са те.
Дори и болка огнена да ме раздира
Съществото ми да се усмихне.

Тялото се вкочанява, душата пък е студена.
Усмихвам се с полумъртвите очи.
Тази фигура клета вече май е изморена.
Време е Другия свят тя да посети.

[gadabout]

Добро е, но и в това, както и в други, губиш ритмиката с някои думички, поработи малко над това. Също ми се струва, че излишно удължаваш стихотворението - сам знаеш, предполагам, че дори и с 5 реда можеш да разплачеш или надъхаш читателя, за това не са нужни 20 строфи и понякога си личи баласта - избягвай го.
Казвам всичко това не като спец, просто читател. Личи си, че имаш идеи, вероятно и дарба, затова си правя труда - следя последните ти стихотворения и ми е интересно.

[scion_of_storm]

^ На места е факт това, което казваш, но на горното не бих му отмъкнал нито един стих. Плюс, че не искам да разплача читателя...изливам си мои преживявания и емоции, пък то си бива възприето субективно от всеки. Мерси за градивната критика !

Почнах нещо, което се надявам да успея да завърша...Първа част:

Шутът и Седмата Пантера

Странно е как винаги тъчат се легенди
За рицари могъщи и герои велики.
Ала не ще има такава за Шута
Забравени са слабите от хората.

Всичко случва се в древни времена
За които само думат тихо хорските уста.
Живял там Шут, разкривено Божие творение
Надарен бил той с изключително въображение.

И често виждали го него, странстващия Глупак
С торбата раздрана, завързана на дървения прът.
Само едно нещо движело го, само един мерак
„Да се осмея и съдбата да разкрия поредний път!”

И с шапката си черно-бяла, толкоз глупашка
Скитал той от град на град, безспирно.
В царство едно, друг ден – в друго, въртележка
Която той въртял безпричинно.

„В търсене на Седмата Пантера
Себе си аз ще успея да намеря”.
Зовял усмихнат постоянно той
И нивга не спирал за миг покой.

„Първите шест бяха отдавна счупени
И счупих ги насила аз самият.
Очите им каменни от мен са забравени
Сълзи гранитни не ще се измият.”

В тъмна доба, посред нощ вдъхновена
Спрял се Глупакът в поредния град.
Малко почивка нека, за душата уморена
Да се отпусне в ханджийска благодат.

„Сипи ми от най-евтиното вино, ханджийо
Че търсенето комай, може пък да се облекчи.
Жестока и мила едновременна си, орисийо
Че спомагаш винаги пътят ми да продължи”.
Тъй викна Шутът и звънците му мигом дръннаха
От масата му няколко госта веднага се отвърнаха.

„Не бойте се, луд не съм аз, не си ли личи?
Или Магията илюзорна и вашия взор заслепи?
Не е истински животът в тази обвивка, тук
Просто дъното мръсно е на отводния улук!”

Засмели се вече пияните мъже
И провикнал се весело и гръмко един.
„От мен чаша почерпи го, бре!
В крайна сметка, на Бога наш е син!”

„Благодаря ти, друже новооткрит, непознати
Ще те споменавам в молитвите ми святи.
Наздравица за теб пък аз сега ще вдигна
Дано щедростта ти някак да достигна!”
И вдигна Шутът чашата с вино като рубин
Усмихнат, милия, като най-великий Серафим.

А по-късно вечерта, когато падна си тихо нощта
В коравото легло за половин жълтица той заспа.

[Eddie_The_Beast]

Изповед

Мина много време.
Срещнах много хора,
но все още не мога да ти кажа сбогом
и продължавам да те нося в сърцето си.
Макар да страдам още повече.
Позволих ти да опознаеш душата ми,
а ти я забрави заедно с нашето време
Лутайки се по света в опити да те забравя
осъзнах,че нищо не може да ми помогне.
Имаше време.
Имаше далечно място,
където се чувствах окрилена
Исках да ти дам всички красиви неща на света,
но така е не можах
Заблудена от хорските мнения те нараних
Когато се осъзнах те помолих за прошка,която така и не ми даде
Ще мине време
Ще срещна много хора
и някой ден ще погреба любовта си.
До тогава моето сърце безропотно ще копнее...

Написах го за един човек,той си знае кой е...

[scion_of_storm]

Шутът и Седмата Пантера
II

Когато слънчев лъч лицето погали
Шутът наш в главобол свиреп завари.
Ала пътят прашен глава луда не пита
Глупакът по него винаги ще да залита.

С песен древна, весела на уста
Ханът с бодра крачка той изостави.
Неусетно сякаш обаче ситно заваля
И скри се той до богаташки дувари,
Де аристократи живееха накрай града.
Ала покоят му докаменен недълго трая
Че видяха го благородническите деца
И с викове проклети на още жълтата уста
Родителите жестоки свои викнаха.

„В търсене на Седмата пантера вечно съм аз
И когато намеря я, това ще е моят сетен час”.
Тъй пак мълвеше Шутът, подгизнал като клет пес
Насочил се с танцуващи стъпки към близкий лес.

Ала отде да знае това глупаво човешко същество
Че него населяваха създания от друго естество?
И с крачките си смели навлезе неусетно
Той в тяхното непристъпно лоно.

”Загубих се, лесът сякаш лабиринт станал е
Странно, орисийо, май пак ме ти прокле.
Сякаш усещам нечие ново за тук присъствие...”
Но не довърши той зарад’ синкаво сияние.

„Звъненосецо, как безумно смел и глупав си ти
Нима свършил си с твоите жизнени искри
Че да стъпиш на пътеката тъй опасна си решил?
Що си – боец безумно смел, или прост дебил?”

„Шут съм аз, от разум бистър и чист завинаги лишен
Но покажи се, незнайна, нека видя твоя лик сияен?”
Тъй леко усмихнат рече той и край пръта се завъртя
И мигом за разум в себе си призна, щом това стана.
Защото пред очите смъртни, търсещи друг Паралел
Светът огромен само до фигура нежна се бе свел.
„Колкото крехка, толкова и опасна...
Колкото невинна, толкоз и ужасна.”

Усмихна се от все сърце самодивско сияйна тя
И на крилете си синкавобели и блестящи полетя.
„Думите мили наистина са прекрасни, смъртни
Ала време е да те водя в покои безсмъртни.
Дръзнал си два свята тъй лесно да прекрачиш
Затова оковите наказателни за това ще влачиш.
Последвай ме, защото друг избор пред теб няма
И нека душата ти с чисти помисли да бъде взряна
В Кралицата наша, без нечиста нотка.
Че лодкарят води в окови твойта лодка!”

[scion_of_storm]

Ехо

Братко мой!
Или неприятел съм аз?
Дай покой!
А не живот в захлас?

Ангел съм светъл, прекрасен.
О, не, демон тъй ужасен!
Светя ангелски с на бялото невиността.
Ти, олицетворението на греховността?

Братко...
Сладко...
Ще се в сияйна зора извисим!
Нека тихо се възвеличим!

Аз съм ти...
И ти си аз.
Имаме мечти.
Нямаме сетен час.

Време е за лазурно ново време.
Ами вече изминалото бреме?
Него в душата ще запомним!
Духът оказва май се несломим.

Две корони сменям аз и нося.
И ни една добра е, или лоша.
Която и от двете да избера
Все в нещо с нея ще сгреша.

Сърце и душа?
Монета с две лица.
Едното златно е на краля,
Медно другото пък на Шута.

Братко, едно с мен си ти
Корона едничка избери.
Ала тя нали ще ме грозно приземи?
О, не, в небесата ще те извиси!

Птица съм, феникс мигом отлитащ
Гарван сив, черно грачещ...обичащ?

Демоне на ангелските крепости
Ангелското в Ада ти доведи!
С мен в монета благородно сиромашка
Се впусни!
И там, де слънценосната луна тихо лашка
Твоите мечти
Ти полети!

[noel_f]

Те са ангели с ефирни души,
с души чужди на земния мир,
с души други, серафични, бели.
Те чеда на тази земя не са,
а са на небето деца.

Крият същността си чиста, светла,
за да не бъдат те отритнати.
Кристалните чисти души свои
неранени искат да опазят,
лицето свое като запазят.

Различни са - хората ги отбягват.
Отбягват ги, ненавиждат ги те.
Тяхната чистота небесна
отблъсква грешниците греховни,
земни и нежертвоготовни.

И страдат плачат нещастни, сами,
далеч от хора, общество и свят.
Далеч от света, от който не са част
свят на тщестлавие, завист и страст.


Еееее??????

[Aggressive Perfe...]

^Идеята е добра, няма мелодия... Поработи над това.

[Svetyl]

^^Аз да кажа също, ритъма се губи, обаче е перфектно за песен с по-прогресарско звучене.

[noel_f]

Мхм, ще трябва да го погледна пак. Не се бях замисляла за второто.

[prayer4eto]

Ехо

[scion_of_storm]

Росене, какви са тея ексцесии сега

[Twilightfall]

ХАХАХАХАХАХАХАХА скъсах се от смях с т'ва стихотворение ...
Исках да стане безсмислено и малоумно, надмина очакванията ми:

Закърнели стафиди
By: Stormrider®

(интро)
Небето е толкова червено, когато океанът сънува
Зелени рози падат под кехлибарени стъкла
В пурпурната тишина
На нощта.

...

Старец плете сиви канарчета
Аз не ям маслини
Жено, имаш цици като дини
Защо са толкоз' красиви трите ти очи
Защото пясакът в морето тихо мълчи

Когато залезът падне над камината
Обичам да рисувам тишината върху глината
Хиляди пеперуди в море от теменужено-розови бонбони
Красива си, като стотици бидони (o_O)

Комар цъка комар, вместо хек
Има брадва в стомаха на слон
Колко красив е този балон
Когато е изложен в аптека

Нима не виждаш сините звезди?
Защото и аз не ги виждам
Открадни за мен този куплет
И ми направи един... сандвич. : )

Ахах.

[Ta' Zhal]

KVLT!

[InsArtTure]

Хмм, само на мен ли изобщо не ми е смешно. Стормрайдър, това е далеч от сатиризма, впрочем.

[Twilightfall]

^ Ахаха, не съм и помислял, че е близо.
Целта му е да изглежда все едно е писано от безмозъчен тип. На мен поне са ми смешни неща от този тип. :Д
Пък и малко въображение вкарай. :Д

[prayer4eto]

Росене, какви са тея ексцесии сега

Набелязвам си жертви за плагиатство . Май творението става за някоя песничка ?

[Aggressive Perfe...]

Stormrider, тва е идеално за текст на SOAD.

[Lanfear]

Хмм, само на мен ли изобщо не ми е смешно. Стормрайдър, това е далеч от сатиризма, впрочем.

На мен също не ми стана смешно... но хубаво, че си се престрашил да пратиш нещо Stormrider - аз съм страхливка и не съм пращала нищо досега за да могат другите да ме пооплюят
Някой ден....

[Twilightfall]

Е, явно само аз се разсмивам от такива глупости. :Д
Няма да се излагам вече.

Aggressive Perfector, SOAD не ги слушам, но щом тоя боклук е подходящ за техен текст... :О :Д

[scion_of_storm]

Росене, какви са тея ексцесии сега

Набелязвам си жертви за плагиатство . Май творението става за някоя песничка ?

В един по-добър свят, ако бива изпято единият глас от чист, другият от по-харш вокал, може да стане добра песен, да И поне на мен ми звучи ритмично като за песен.

На Стормрайдър е къвълътъ туй ^^ Но един пич в тийна имаше едно с "невидимо кюфте", него нивгаж няма да го забравя :Д


Дъжд

Множество бистри капки
Срязаха тихото стъкло.
Досущ незрими мравки
Наденаха ново облекло.

Шумящите листа
Танцуват в слънчеви лъчи.
Усмихната е Пролетта
А в мен вече не боли.

Вали.
Идват пътници
Моите спомени.
Ала вече не ме
Боли.
Отново съм дете.

И усмихвам се аз със зеленина
Отново съм дете.
Дъхът ми за живот е дивна планина
Която тихо ме зове.

[scion_of_storm]

Конникът на звездните небеса

В поле безметежно яздеше той
И еднорогът брониран яростно пръхтеше.
Не уплаши се от страшен вълчи вой
Напред яздеше, где на битката шума ехтеше!

Разкрита бе пред него звездната тайна
И Пътища забравени към нови светове.
Ала целта му мистична, тази свръзка крайна
На Дракона леговището мрачно бе.

От кръв неприятелска, греховна опръскан
Яздеше той към заветната си цел.
Отразяваше се в нагръдника му излъскан
На слънцето лика храбър и смел.

Язди, Коннико на звездни небеса!
Към леговището на Дракона!
Язди, Носителю на покой, напред язди
И главата на чудовището ти донеси!

В ръце мазолести свирепо мечът той държи
А еднорогът в мрака яростно пръхти.
Усмирителю на пламък вековен, мир донеси!
Ти, в чиито гърди пламък величав пламти!

Язди, на Боговете пратеник, стихия мощна, буйна
И нека гривата на еднорога ти се ветрее руйна.
Нека Съдбата сама благослови твоя дървен щит
И прескочиш с мощ през страшния Магически рид.

За геройството твое легенди занапред ще се тъчат
Как ти епично и с размах нахлу в Драконовия кът.



*kudos to teh MadHatter за картинката ;д

[Ta' Zhal]

Това е! Искам песен по това. С епичен хор и класически мотиви. Веднага!

[LordZombie]

Преди Началото

След няколко часа,ще се появя на този бял свят.Какъв ти бял свят,греховете и омразата на хората са направили този свят по - черен от всичкия опал по него.С раждането душата ми ще се прероди и ще започне наново.Тепърва ще трябва да изпитвам всички тези неприятни чуства и ще трябва да събирам житейски опит наново.Ще трябва пак да науча,че от истинската любов боли най - много,че страха е само временно чуство,предизвикано от неизвестното и ще трябва отново да си задавам същите тези въпроси,отговор на чийто не намирах дори и след смъртта си.Знам,че преди мен много са изпадали в същата ситуация и вероятно са се питали същото,така че аз съм просто един от многото.По време на житейския си път най - важното нещо което научих беше,че в живота на човек има 3 неща,които се казват най - трудно.Първото е " Обичам Те " ; второто - " Сбогом " и третото е " Съжалявам ".Аз успях да кажа само по - веднъж,всяко едно от тези неща." Обичам Те " казах на единственото момиче,което ме караше да будувам нощем,мислейки за нея." Съжалявам " може би най - трудната от трите думи,казах когато трябваше да зарежа най - добрият си приятел на фронта,за да оцелея.И " Сбогом " казах малко преди баща ми да почине.Някой може да каже,че живота ми е бил тъжен,е може би е така,но какво ще направя,ако седя и се самосъжалявам.Тежката ръка на съдбата написа поредната горчива страница в голямата си оцапана с кръв книга.Време е отново да вкуся от соленият вкус на времето...Съжалявам за всички грехове с които съм изцапал света,Обичам ви всички,Сбогом

[scion_of_storm]

Слънчева меланхолия

Есента размята медноруси си къдрици
И усмихва се с дъх на ябълки.
Трева зелена усмихната става на трици.
От крушите презрели си ти вземи.

Южняк и Северняк мълвят думи тихи
И от тях превиват се крехки дървеса.
Сякаш тъчат те пореден, нов стих, и
Дават го на широколистни телеса.

И пчелите напяват свойта жужаща песен
Облак разноцветен, що носи нов живот.
А повикът в мен кротува потаен, безсловесен
Аз също съм на Есента узрелия плод.

И обгръща скъпоценна Майка поредна
Замръзналата зимна душа.
„Люта буреноска за теб ще е последна...
В теб веч’ сме аз и Пролетта.”

[scion_of_storm]

Повей

Вихри неспокойни, страстни
Сърцето пронизват пак и пак.
Музи хладни, безпристрастни
Завличат ме в студен тих брак.

Ала изстинали за жалост са те
И дали нова душата не зове?

Вдъхновения слънчеви и мрачни...
И туптящото сърце.
Чувства уж тайни, но прозрачни...
И пречупени криле.

В търсене на нова Муза
Може да отворя Шлюза.
Ала на каква цена?
Зная нея май...Нетрайността.

Музо, мое отрицание и вдъхновение
Теб някак да намеря ще успея.
В горчивото ни, ново Сътворение
Ще делиме смесена постеля.

Сладка болка редом мътна радост
Адам и Ева са на Сплита.
Тъмнеещ гняв ил' аленееща сладост?
Съдбата, мила, ни не пита.

Тъй че, Музо любима моя
Ти, що в поредния паднал зрак
Смущаваш тихичко покоя
И носиш светлина и плах мрак...

Знай, че през мъглата теб ще търся.
Но дали
От мен самия ще се оттърся?
Помисли...

[MadHatter]

Здравей

Здравей, непозната нощна птицо -
Странник в разума на моето сърце
Къде поел си в тази тъмнина?
Кого си търсил досега?
...защото търся теб в свойта рутина
Обричам себе си на самота -
Всичко заради една мечта

Здравей, ти, страннико в нощта
Лека нощ ли да ти пожелая?
Бих легнала със тебе даже и в смъртта
На легло от сухи, смачкани листа
Под железн’я звън на тази тишина
В есента на мойта мъчна сивота

Здравей, любов, ти, моя, непозната
Живееш ли на този свят въобще?
Аз ли скитам само без посока във гората
През клони впили се дълбоко във плътта

Здравей, ти, странна птицо
Чуваш ли ме ти сега?
Търсил си ме някога отдавна?
Да съм закъсняла, може да греша
Виждаш ли ме ти сега?
Чувал ли си някога за мен?
...защото търся те във моята мечта
и всичко претопено в сивота
...защото търся те от вечни времена

[Svetyl]

^Такава огромна слабост имам към подобни стихове! Браво!

[scion_of_storm]

Пишеш рядко, ама си знаеш аз какво мисля, Спътнице.. Страшно е.

Прозах..бларгх.
------------------------------------------------

Пепел махна пепелта, разнесла се по полираната повърхност на малката масичка. Живееше в безпорядък, но беше от тея хора, които все пак някак съумяват да го отбягват в някакви по-малки детайли. Точно затова това му направи такова впечатление.
- Майка ти. – лаконично изпсува той, метна крака на същата тази маса и запали коза. Мирисът на „хуанита”, както той я наричаше изпълни тъмната стая. Нещо липсваше. Нещо винаги липсваше, макар и невинаги мъжът да знаеше какво е то.
Щракна с пръсти и звукът разцепи непроветреното помещение. Естествено. Компютърът забуча, асимилирайки дадената му задача, а миг по-късно първите звуци на песента изпълниха съзнанието и подпалиха всяка пора на Пепел.

Now playing: Lamb of God – Walk with me in hell.

„We seek only reprieve” зовеше Ранди с характерния си глас. Мамка му, колко добра песен. Точно като...
... “And welcome the darkness”...ръката го заболя на определеното място...
...като за него. Плътта почти бе зараснала, но още усещаше зова й, зова на това, което беше под нея. Щеше да бъде утолена жаждата на вътрешното желание, и още как.
На вратата се звънна и Пепел остави коза на хладната стъклария, за да отвори. Агнес се ухили срещу него, дългогодишна приятелка, предизвикателно облечена както винаги. Тъмните й къдрици неспокойно се разлюляха при поклащането на главата й, докато влизаше в стаята.
- Пак ли си започнал?
- Че аз кога съм спирал? – ухили се с острите си зъби той и взе остатъка от коза между пръстите си. – Среща с хуанита искаш ли?
- Знаеш, че не пуша трева, Пепел. Но виж, водка ако имаш не бих отказала.
- До краката ти. – ухили се още повече той. Беше я оставил там преди да излезе, пиеше му се. А когато му се допиваше нямаше смисъл да се сдържа, нали?
Дългите й, изящни пръсти взеха бутилката и я наклониха с жажда към устата. Алените й нокти присветнаха в мрака.
- Боже мили, пак ли твоите ритуали...- очите й леко се разшириха. Пепел проследи линията на погледа им и видя, че е забравил дясната си ръка оголена. Още бяха останали следи, макар и бледи и тънки – разкривена форма на пентаграм, ала по-различна от обикновената такава. – Сстига с твоите с-сатанизми бе, момче.
Явно беше започнало да я хваща, защото отпиваше на немалки глътки. Винаги бе имала слабост към алкохола, макар да отбягваше наркотиците. И това си проличаваше и сега.

Oh...
Now witness the end of an age...

Подтикът се събуди така, както бе задрямал преди. Усети пулсирането под плътта, усети гъделичкането някъде вътре в себе си, далеч-далеч по-дълбоко от „душата” му.
- Не са сатанизми, Агнец. Никога не са били.
- И-името ми е Агнес-с, Пепел, к-какъв Агнец-ц..- започна тя, ала бе прекъсната от силно хлъцване. Пияна за по-малко от десет минути. Добрата стара Агнес, с която бе прекарал голяма част от младежките си години.

Hope dies in hands of believers
Who seek the truth in the liar's eyes

- Напротив. – облиза устните си, имаха особен вкус. Кисело-солен, нямащ определение, вкусът на собствената му кръв. – Името ти е точно Агнец.
Изправи се. Усещаше ги как пълзят под кожата му, бореха се за свободата си, биеха се яростно и страстно в желанието си да разкъсат тази мембрана, тази материална, смъртна обвивка, за да дадат рождението на нещо ново, на Самия него. На истинския Пепел. Пентаграмите запулсираха, и се изпълниха с бледо сияние.
- Не са сатанизми. Бях слуга на Сатанаил, ала него го няма. И Бог няма. В бездната на безвремието и безтелесността сразих и двамата, изначалните врагове, позволили на трета страна да се намеси и да вземе тронът, който те така жадуваха. Вие сте короната, Агнец, човечеството е всеки скъпоценен камък в нея, златния й обков, самата й същност. А ти, мила моя...ти си рубинът, положен в средата й.
Кръвоизливите в очите избухнаха и кръвта потече по бледата плът. Пепел я усещаше навсякъде по себе си, не само по лицето си. Съществото му кървеше...така, както кръвта при хората дава ново начало, пречиства и ражда новия живот.

Take hold of my hand
For you are no longer alone

- Вземи ръката ми, рубинени Агнецо...- наведе се към нея той, на границата между пълната метаморфоза, целият в кръв и лющеща се плът. – Няма да си сама...
Момичето изпищя и се отдръпна, прозиращо че нещо съвсем не е наред дори и през мъглата на алкохолните изпарения и нереалните визии, породени от прекаленото пиене. Изправи се мудно, в пълен контраст с бясното соло на звучащата песен, но успя да направи само това, защото полу-демонската вече ръка я цапардоса с помитаща сила през лицето и го смля.
- Приятелко мила, прекрасна Агнес... You're never alone! – изпищя Пепел в невъзможна за човешко същество октава, пригласяйки на дерящия се вокал на Lamb of God.
А после....
Хилядите сатири размятаха косите си и малките им рогца блеснаха хищно, огряни от червеното слънце. Сукубите и инкубите прекъснаха непрестанния си полов акт и за миг се отскубнаха от страстните си, греховни прегръдки. Лилит, огромна и изящна, със сладострастна усмивка на демоничното си лице ги поведе напред, към този свят, който щеше да е техен. Пепел винаги я беше обичал, винаги и щеше да я обича. Още преди да бъде низвергнат до човешко същество, омаломощен след битката си със Сатанаил и Господ, тя беше Първата за него, извисявайки се неимоверно над другите. След легионите същества, последни и мрачни в призрачността си, разтвориха лешоядските си криле Падналите. На измършавелите, почти лишени от здрава плът лица, черните, бездънни очи присветнаха, а грозните, изкривени усти се ухилиха толкова злокобно и отвратително, че дори Пепел се ужаси през аленеещия взор на кървящата мъгла. Идваха...защото ги беше призовал, неволно, с възвръщането на силите си, с повторната поява на истинския Той.
Ухили се, и докато адската маса наближаваше към света на тези жалки същества, той се доближи до прозореца на тъмното си помещение, вече буквално вонящо на кръв и смърт. Един дълъг, тънък среден пръст, завършващ с черен нокът, се очерта на фона на светлината, която струеше отвън.
Ранди изкрещя. Съществата зад Пепел изкрещяха. Самият той изкрещя.

Walk with me in hell.

[scion_of_storm]

Блатни ликове

Умрелите лица
Разкъсват с очи.
Тихата им вода
Са твоите сълзи.

Прегърни булото на слепотата
И изкрещи мъртво име.
В блатото пусто на самотата
Ликът ти пак незрим е.

Всички изгнили, бледи лица
Са отминали смъртни деца.
Иде твоят ред в колоната безплътна.
Утайка тинеста и смърт кално-мътна.

Ти си. В тишина увиснала се потопи.
Там, де грачат кухите дървета.
Счупените огледала опитай, залепи.
Същността им не е ли клета?

В блатото светят черни стъкла
И се усмихват с зъби разкривени .
Чакат. Чакат жадно твоята душа.
В нощ цветна хищно усамотени.

Има за теб утешителна прегръдка
Мило Дете...
В пастта топла на Сенчестата Хрътка
Покоят е.