Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[prayer4eto]

Ехо

[scion_of_storm]

Росене, какви са тея ексцесии сега

[Twilightfall]

ХАХАХАХАХАХАХАХА скъсах се от смях с т'ва стихотворение ...
Исках да стане безсмислено и малоумно, надмина очакванията ми:

Закърнели стафиди
By: Stormrider®

(интро)
Небето е толкова червено, когато океанът сънува
Зелени рози падат под кехлибарени стъкла
В пурпурната тишина
На нощта.

...

Старец плете сиви канарчета
Аз не ям маслини
Жено, имаш цици като дини
Защо са толкоз' красиви трите ти очи
Защото пясакът в морето тихо мълчи

Когато залезът падне над камината
Обичам да рисувам тишината върху глината
Хиляди пеперуди в море от теменужено-розови бонбони
Красива си, като стотици бидони (o_O)

Комар цъка комар, вместо хек
Има брадва в стомаха на слон
Колко красив е този балон
Когато е изложен в аптека

Нима не виждаш сините звезди?
Защото и аз не ги виждам
Открадни за мен този куплет
И ми направи един... сандвич. : )

Ахах.

[Ta' Zhal]

KVLT!

[InsArtTure]

Хмм, само на мен ли изобщо не ми е смешно. Стормрайдър, това е далеч от сатиризма, впрочем.

[Twilightfall]

^ Ахаха, не съм и помислял, че е близо.
Целта му е да изглежда все едно е писано от безмозъчен тип. На мен поне са ми смешни неща от този тип. :Д
Пък и малко въображение вкарай. :Д

[prayer4eto]

Росене, какви са тея ексцесии сега

Набелязвам си жертви за плагиатство . Май творението става за някоя песничка ?

[Aggressive Perfe...]

Stormrider, тва е идеално за текст на SOAD.

[Lanfear]

Хмм, само на мен ли изобщо не ми е смешно. Стормрайдър, това е далеч от сатиризма, впрочем.

На мен също не ми стана смешно... но хубаво, че си се престрашил да пратиш нещо Stormrider - аз съм страхливка и не съм пращала нищо досега за да могат другите да ме пооплюят
Някой ден....

[Twilightfall]

Е, явно само аз се разсмивам от такива глупости. :Д
Няма да се излагам вече.

Aggressive Perfector, SOAD не ги слушам, но щом тоя боклук е подходящ за техен текст... :О :Д

[scion_of_storm]

Росене, какви са тея ексцесии сега

Набелязвам си жертви за плагиатство . Май творението става за някоя песничка ?

В един по-добър свят, ако бива изпято единият глас от чист, другият от по-харш вокал, може да стане добра песен, да И поне на мен ми звучи ритмично като за песен.

На Стормрайдър е къвълътъ туй ^^ Но един пич в тийна имаше едно с "невидимо кюфте", него нивгаж няма да го забравя :Д


Дъжд

Множество бистри капки
Срязаха тихото стъкло.
Досущ незрими мравки
Наденаха ново облекло.

Шумящите листа
Танцуват в слънчеви лъчи.
Усмихната е Пролетта
А в мен вече не боли.

Вали.
Идват пътници
Моите спомени.
Ала вече не ме
Боли.
Отново съм дете.

И усмихвам се аз със зеленина
Отново съм дете.
Дъхът ми за живот е дивна планина
Която тихо ме зове.

[scion_of_storm]

Конникът на звездните небеса

В поле безметежно яздеше той
И еднорогът брониран яростно пръхтеше.
Не уплаши се от страшен вълчи вой
Напред яздеше, где на битката шума ехтеше!

Разкрита бе пред него звездната тайна
И Пътища забравени към нови светове.
Ала целта му мистична, тази свръзка крайна
На Дракона леговището мрачно бе.

От кръв неприятелска, греховна опръскан
Яздеше той към заветната си цел.
Отразяваше се в нагръдника му излъскан
На слънцето лика храбър и смел.

Язди, Коннико на звездни небеса!
Към леговището на Дракона!
Язди, Носителю на покой, напред язди
И главата на чудовището ти донеси!

В ръце мазолести свирепо мечът той държи
А еднорогът в мрака яростно пръхти.
Усмирителю на пламък вековен, мир донеси!
Ти, в чиито гърди пламък величав пламти!

Язди, на Боговете пратеник, стихия мощна, буйна
И нека гривата на еднорога ти се ветрее руйна.
Нека Съдбата сама благослови твоя дървен щит
И прескочиш с мощ през страшния Магически рид.

За геройството твое легенди занапред ще се тъчат
Как ти епично и с размах нахлу в Драконовия кът.



*kudos to teh MadHatter за картинката ;д

[Ta' Zhal]

Това е! Искам песен по това. С епичен хор и класически мотиви. Веднага!

[LordZombie]

Преди Началото

След няколко часа,ще се появя на този бял свят.Какъв ти бял свят,греховете и омразата на хората са направили този свят по - черен от всичкия опал по него.С раждането душата ми ще се прероди и ще започне наново.Тепърва ще трябва да изпитвам всички тези неприятни чуства и ще трябва да събирам житейски опит наново.Ще трябва пак да науча,че от истинската любов боли най - много,че страха е само временно чуство,предизвикано от неизвестното и ще трябва отново да си задавам същите тези въпроси,отговор на чийто не намирах дори и след смъртта си.Знам,че преди мен много са изпадали в същата ситуация и вероятно са се питали същото,така че аз съм просто един от многото.По време на житейския си път най - важното нещо което научих беше,че в живота на човек има 3 неща,които се казват най - трудно.Първото е " Обичам Те " ; второто - " Сбогом " и третото е " Съжалявам ".Аз успях да кажа само по - веднъж,всяко едно от тези неща." Обичам Те " казах на единственото момиче,което ме караше да будувам нощем,мислейки за нея." Съжалявам " може би най - трудната от трите думи,казах когато трябваше да зарежа най - добрият си приятел на фронта,за да оцелея.И " Сбогом " казах малко преди баща ми да почине.Някой може да каже,че живота ми е бил тъжен,е може би е така,но какво ще направя,ако седя и се самосъжалявам.Тежката ръка на съдбата написа поредната горчива страница в голямата си оцапана с кръв книга.Време е отново да вкуся от соленият вкус на времето...Съжалявам за всички грехове с които съм изцапал света,Обичам ви всички,Сбогом

[scion_of_storm]

Слънчева меланхолия

Есента размята медноруси си къдрици
И усмихва се с дъх на ябълки.
Трева зелена усмихната става на трици.
От крушите презрели си ти вземи.

Южняк и Северняк мълвят думи тихи
И от тях превиват се крехки дървеса.
Сякаш тъчат те пореден, нов стих, и
Дават го на широколистни телеса.

И пчелите напяват свойта жужаща песен
Облак разноцветен, що носи нов живот.
А повикът в мен кротува потаен, безсловесен
Аз също съм на Есента узрелия плод.

И обгръща скъпоценна Майка поредна
Замръзналата зимна душа.
„Люта буреноска за теб ще е последна...
В теб веч’ сме аз и Пролетта.”

[scion_of_storm]

Повей

Вихри неспокойни, страстни
Сърцето пронизват пак и пак.
Музи хладни, безпристрастни
Завличат ме в студен тих брак.

Ала изстинали за жалост са те
И дали нова душата не зове?

Вдъхновения слънчеви и мрачни...
И туптящото сърце.
Чувства уж тайни, но прозрачни...
И пречупени криле.

В търсене на нова Муза
Може да отворя Шлюза.
Ала на каква цена?
Зная нея май...Нетрайността.

Музо, мое отрицание и вдъхновение
Теб някак да намеря ще успея.
В горчивото ни, ново Сътворение
Ще делиме смесена постеля.

Сладка болка редом мътна радост
Адам и Ева са на Сплита.
Тъмнеещ гняв ил' аленееща сладост?
Съдбата, мила, ни не пита.

Тъй че, Музо любима моя
Ти, що в поредния паднал зрак
Смущаваш тихичко покоя
И носиш светлина и плах мрак...

Знай, че през мъглата теб ще търся.
Но дали
От мен самия ще се оттърся?
Помисли...

[MadHatter]

Здравей

Здравей, непозната нощна птицо -
Странник в разума на моето сърце
Къде поел си в тази тъмнина?
Кого си търсил досега?
...защото търся теб в свойта рутина
Обричам себе си на самота -
Всичко заради една мечта

Здравей, ти, страннико в нощта
Лека нощ ли да ти пожелая?
Бих легнала със тебе даже и в смъртта
На легло от сухи, смачкани листа
Под железн’я звън на тази тишина
В есента на мойта мъчна сивота

Здравей, любов, ти, моя, непозната
Живееш ли на този свят въобще?
Аз ли скитам само без посока във гората
През клони впили се дълбоко във плътта

Здравей, ти, странна птицо
Чуваш ли ме ти сега?
Търсил си ме някога отдавна?
Да съм закъсняла, може да греша
Виждаш ли ме ти сега?
Чувал ли си някога за мен?
...защото търся те във моята мечта
и всичко претопено в сивота
...защото търся те от вечни времена

[Svetyl]

^Такава огромна слабост имам към подобни стихове! Браво!

[scion_of_storm]

Пишеш рядко, ама си знаеш аз какво мисля, Спътнице.. Страшно е.

Прозах..бларгх.
------------------------------------------------

Пепел махна пепелта, разнесла се по полираната повърхност на малката масичка. Живееше в безпорядък, но беше от тея хора, които все пак някак съумяват да го отбягват в някакви по-малки детайли. Точно затова това му направи такова впечатление.
- Майка ти. – лаконично изпсува той, метна крака на същата тази маса и запали коза. Мирисът на „хуанита”, както той я наричаше изпълни тъмната стая. Нещо липсваше. Нещо винаги липсваше, макар и невинаги мъжът да знаеше какво е то.
Щракна с пръсти и звукът разцепи непроветреното помещение. Естествено. Компютърът забуча, асимилирайки дадената му задача, а миг по-късно първите звуци на песента изпълниха съзнанието и подпалиха всяка пора на Пепел.

Now playing: Lamb of God – Walk with me in hell.

„We seek only reprieve” зовеше Ранди с характерния си глас. Мамка му, колко добра песен. Точно като...
... “And welcome the darkness”...ръката го заболя на определеното място...
...като за него. Плътта почти бе зараснала, но още усещаше зова й, зова на това, което беше под нея. Щеше да бъде утолена жаждата на вътрешното желание, и още как.
На вратата се звънна и Пепел остави коза на хладната стъклария, за да отвори. Агнес се ухили срещу него, дългогодишна приятелка, предизвикателно облечена както винаги. Тъмните й къдрици неспокойно се разлюляха при поклащането на главата й, докато влизаше в стаята.
- Пак ли си започнал?
- Че аз кога съм спирал? – ухили се с острите си зъби той и взе остатъка от коза между пръстите си. – Среща с хуанита искаш ли?
- Знаеш, че не пуша трева, Пепел. Но виж, водка ако имаш не бих отказала.
- До краката ти. – ухили се още повече той. Беше я оставил там преди да излезе, пиеше му се. А когато му се допиваше нямаше смисъл да се сдържа, нали?
Дългите й, изящни пръсти взеха бутилката и я наклониха с жажда към устата. Алените й нокти присветнаха в мрака.
- Боже мили, пак ли твоите ритуали...- очите й леко се разшириха. Пепел проследи линията на погледа им и видя, че е забравил дясната си ръка оголена. Още бяха останали следи, макар и бледи и тънки – разкривена форма на пентаграм, ала по-различна от обикновената такава. – Сстига с твоите с-сатанизми бе, момче.
Явно беше започнало да я хваща, защото отпиваше на немалки глътки. Винаги бе имала слабост към алкохола, макар да отбягваше наркотиците. И това си проличаваше и сега.

Oh...
Now witness the end of an age...

Подтикът се събуди така, както бе задрямал преди. Усети пулсирането под плътта, усети гъделичкането някъде вътре в себе си, далеч-далеч по-дълбоко от „душата” му.
- Не са сатанизми, Агнец. Никога не са били.
- И-името ми е Агнес-с, Пепел, к-какъв Агнец-ц..- започна тя, ала бе прекъсната от силно хлъцване. Пияна за по-малко от десет минути. Добрата стара Агнес, с която бе прекарал голяма част от младежките си години.

Hope dies in hands of believers
Who seek the truth in the liar's eyes

- Напротив. – облиза устните си, имаха особен вкус. Кисело-солен, нямащ определение, вкусът на собствената му кръв. – Името ти е точно Агнец.
Изправи се. Усещаше ги как пълзят под кожата му, бореха се за свободата си, биеха се яростно и страстно в желанието си да разкъсат тази мембрана, тази материална, смъртна обвивка, за да дадат рождението на нещо ново, на Самия него. На истинския Пепел. Пентаграмите запулсираха, и се изпълниха с бледо сияние.
- Не са сатанизми. Бях слуга на Сатанаил, ала него го няма. И Бог няма. В бездната на безвремието и безтелесността сразих и двамата, изначалните врагове, позволили на трета страна да се намеси и да вземе тронът, който те така жадуваха. Вие сте короната, Агнец, човечеството е всеки скъпоценен камък в нея, златния й обков, самата й същност. А ти, мила моя...ти си рубинът, положен в средата й.
Кръвоизливите в очите избухнаха и кръвта потече по бледата плът. Пепел я усещаше навсякъде по себе си, не само по лицето си. Съществото му кървеше...така, както кръвта при хората дава ново начало, пречиства и ражда новия живот.

Take hold of my hand
For you are no longer alone

- Вземи ръката ми, рубинени Агнецо...- наведе се към нея той, на границата между пълната метаморфоза, целият в кръв и лющеща се плът. – Няма да си сама...
Момичето изпищя и се отдръпна, прозиращо че нещо съвсем не е наред дори и през мъглата на алкохолните изпарения и нереалните визии, породени от прекаленото пиене. Изправи се мудно, в пълен контраст с бясното соло на звучащата песен, но успя да направи само това, защото полу-демонската вече ръка я цапардоса с помитаща сила през лицето и го смля.
- Приятелко мила, прекрасна Агнес... You're never alone! – изпищя Пепел в невъзможна за човешко същество октава, пригласяйки на дерящия се вокал на Lamb of God.
А после....
Хилядите сатири размятаха косите си и малките им рогца блеснаха хищно, огряни от червеното слънце. Сукубите и инкубите прекъснаха непрестанния си полов акт и за миг се отскубнаха от страстните си, греховни прегръдки. Лилит, огромна и изящна, със сладострастна усмивка на демоничното си лице ги поведе напред, към този свят, който щеше да е техен. Пепел винаги я беше обичал, винаги и щеше да я обича. Още преди да бъде низвергнат до човешко същество, омаломощен след битката си със Сатанаил и Господ, тя беше Първата за него, извисявайки се неимоверно над другите. След легионите същества, последни и мрачни в призрачността си, разтвориха лешоядските си криле Падналите. На измършавелите, почти лишени от здрава плът лица, черните, бездънни очи присветнаха, а грозните, изкривени усти се ухилиха толкова злокобно и отвратително, че дори Пепел се ужаси през аленеещия взор на кървящата мъгла. Идваха...защото ги беше призовал, неволно, с възвръщането на силите си, с повторната поява на истинския Той.
Ухили се, и докато адската маса наближаваше към света на тези жалки същества, той се доближи до прозореца на тъмното си помещение, вече буквално вонящо на кръв и смърт. Един дълъг, тънък среден пръст, завършващ с черен нокът, се очерта на фона на светлината, която струеше отвън.
Ранди изкрещя. Съществата зад Пепел изкрещяха. Самият той изкрещя.

Walk with me in hell.

[scion_of_storm]

Блатни ликове

Умрелите лица
Разкъсват с очи.
Тихата им вода
Са твоите сълзи.

Прегърни булото на слепотата
И изкрещи мъртво име.
В блатото пусто на самотата
Ликът ти пак незрим е.

Всички изгнили, бледи лица
Са отминали смъртни деца.
Иде твоят ред в колоната безплътна.
Утайка тинеста и смърт кално-мътна.

Ти си. В тишина увиснала се потопи.
Там, де грачат кухите дървета.
Счупените огледала опитай, залепи.
Същността им не е ли клета?

В блатото светят черни стъкла
И се усмихват с зъби разкривени .
Чакат. Чакат жадно твоята душа.
В нощ цветна хищно усамотени.

Има за теб утешителна прегръдка
Мило Дете...
В пастта топла на Сенчестата Хрътка
Покоят е.

[scion_of_storm]

Монета

Съдба!
Аз казвам ти, ей, мятаме монета!
Кожа
Нея ще ти дам, нея самата, проклета!

Не ми трябва обвивка
Не ща да съм отливка.
Орисийо, с теб на мед се обзалагам
И въртенето не ще повеч’ отлагам!

Ези или Тура
Аз или ти, Съдба?
Танцувай докато ръбовете се изместват.
Танцувай докато мислите се поместват.

Аз казвам ти, мятаме монета
Мъгла неясна, фортуно проклета.
Ти казваш ли ми, що от облога
Печеля? А аз казвам залога!

Залога съм аз, капчица в океана ти.
Вземи ми желанието, вземи и вси мечти
Що вертепът ти гъст така сломи;
Що окото ти яростно осуети.

Давай, страх ли те е, Съдба?
Страх те е от смъртна кожа?
Смея се в лицето ти
Сляпа, не виждаш ли?

Време е за медния наш облог.
На масата сложен е моя залог.

[LordZombie]

Нещо,което драснах набързо докато слушах Tarja Turunen - I Walk Alone

Вървя сам

Вярвя сам
от началото до края
вървя сам
от началото до рая
От хълмовете към нивята
от долините към небесата
Вярвя отнова сам
към марша си последен
отвъд зове покоя леден
Вярвя сам
разтвори се земята
да ме прибере
притвори се земята
не ще се разбере
че ме няма там
защото вярвах сам

[noel_f]

A sun-shone waterfall,
coils of water borne vapor.
A picturesque view.

[scion_of_storm]

^ me likes

--------------

Легенда

Сказания древни прошепнати ми бяха
Когато здрачни сенки земята озариха.
За любов мъконосна, за надежда плаха
Всичко те алените пред мен смело разкриха.

Отвъд поляни тучни, де тревата пее
А планините потоци руйни с шум леят
Смях бистър звучи, девойка се смее
И трелите на сърцето й девиче пеят.

Отвъд лъчи, де слънцето над ней грее
Пламък буен в сърцето на момък гори.
Отвъд светове и мисли, славеят ще пее
А вятърът тих приказка тяхна шепти.

За това, как завистлива кралица Скреж
Докосна момичето със своите зли пръсти.
И посипаха се къдри като бурен валеж
На земята, де тревата още от мъка пламти.

И под слънцето също потъмняло, скърбящо
Чуха се слова тихи и дадена навеки клетва.
Че не може сърце влюбено, в огън врящо
Мирно да стои и ръкави стиснати да не запретва.

Отправил се момъкът злочести на безкраен път
С горест в душата, на справедливост решен.
Останал е през вековете той без сетна плът
Но духът му буйно пламтящ не ще бъде сломен.

Затуй шепнат ми сега ветровете и земята
Усмихват ми се с тайна слънцето и луната.
И там, на хълма, когато в мрака замислен седях
На двамата ‘век влюбени с жар песента аз изпях.

[noel_f]

^Добро е. С малко фантастични елементи. Харесва ми думата "мъконоснa".

[scion_of_storm]

Огън и Кал

Гледките изтляват в мракобесни вихри на нощта
Ала отекват в ума страдалчески сетни слова.
Че знание дадоха Прокълнатите в мъртвий свят
И дадоха на пустош сива своя тъмен наситен цвят.

Две сенки излетяха от подземие скрито в призрачна безплътност
Голи и безсрамни, красиви и диви в ярката си разпътност.
Плачете...
И се смейте.
Крещете
И жалейте.

Че Огън и Кал в увисналата сянка бяха преродени
И роди се от съюза им нечист богохулна Глина.
Очи в було от огън плуващи останаха нагоре взрени
И сърце всяко към Божия светлина вовек изстина.

Сам Ангел Паднал преряза с меч тяхна връв пъпна
И душите в същината с крясъци в ума нахлуха.
Крило до крило разпъна се, Огън от Кал се отдръпна
И посяха в изтлялото ми съзнание гибелна разруха.

А после, кога прегърнаха ме животворни ветрове
С блестящочерни, земята помитащи силни криле
Земната шир, жестоки в красота, възседнаха отново те
И до днес в тишината чувам аз как Огън Калта зове.

И отекват в ума онези светлоносни слова
Които с глух пукот и мъртви ръце разкъсват нощта:

„Глина си ти, всичките Деца сте,
И свобода в душа посята е.
Забравен беше ти от Него преди
Сега Предателят Бог забрави.”

[blame]

И пак с удоволствие преглеждам творенията на Сашу...

Та, напоследък освен,че липсвам правя и нещо друго не много естетсвено за мен... Пиша.
Един разказ и едно есе от мен. (много,ама много се извинявам за парвописни, пунктоационни и фонетични грешки!)



...и тогава той изяде един плъх.
...и тогава той изяде един плъх. Един прекрасен не много малък и прилично голям сив плъх с уши, опашка, зъби, козинка и всякакви такива неща, присъщи на хубавите плъхове.
- Е защо по дяволите ти беше да изяждаш животното!?
- Ей така, изядох го, защото мога. Както ти ядеш сърца, така аз изядох плъха.
- Глупости, аз не ям сърца.
- Ми и аз плъхове.
- Офф, давай да се махаме от тук,че и без това я загазихме.
- Както кажеш, когато кажеш, къдтео кажеш, както кажеш...
Айде пак същата песен и двамата потеглиха към изхода. Влизайки в старата къща тя очкваше, че ще намерят плъхове, ама най-малко очакваше той да ги яде. Спонтанно решение, кауза някаква, идея зла, давай да ядем, че само това ни остана. Всъщност, той се държеше тъпо от има-няма 2 седмици. Спря алкохола, отказваше на всякаква дрога, та дори шоколад не близваше. Смучеше някакви цигари, ама един Бог знае защо, пък и повече от толкова не си правеха труда да попитат.
Върхва вече по малка светла уличка с черешови дървета, китни къщички, заспали кучета, щастливи стопани наближили времето си да се сбогуват със света и техните внуци. Идилия от класа. Странно местенце за призначната изоставена къща в подножито на хълма. Сякаш хората го правят нарочно. Оставят една грозна стара къща в прекрасния си кваратал, за да им помага да се различават от нея. Да я поглеждат и да казвах „ах ние колко сме добри” и отново да се връщат към почти перфектното си битие. Не, че в него няма плъхове, просто се крият по дупките си. А в къщата? В нея имаше складирани спомени и тайни. Не, нищо страшно, освен малко минало. От онова старо време, което дори спомените не променяха. То си оставаше да гние, докато не изчезнеше все същото и загубено нарочно, а Луната отгоре само се подусмихваще тъжно, че за нейния блясък гниенето е немислимо.
- Къде отиваме?
- Където аз кажа.
- Слушам те.
- Прибираме се.
- Мне, отиваме отгоре на хълма, трябва да ти дам нещо.
- Дай ми го тук.
- Няма.
Каквито и неща да минаваха през главата и тя имаше любопитство за трима, което и помогна и да го поселдва. Може би, ако той знаеше, че само любопитството и я кара да държи ръката му и да се катери по камъните нагоре щеше да я остави да падне. Причудливи неща правтя хората за едното знание. Пропускат пътя, за да видят целта, от която да научат края... без въобще да си спомнят началото. За десерт се оплакват, че са си губили времето. А на въпроса в какво биха желали да мине то отговарят нещо от типа „полезни дейности...”.
- Трябва ли да се качваме чак до горе?
- Само ако искаш.
- Ами не искам, дай ми го сега и тук.
- Няма. Качваме се горе, разбира се, че трябва. За мен трябва.
Дърво след дърво, след дърво, след дърво, след клечка, след храст, след дърво, след дърво, след бръмбър, след перо, след дърво, след камък, след дъро, след дърво, след черупка на орех, синьото небе и шума на рекичка... Най-важните детайли в момента. И още много други разнообразни моменти. Тя се влачеше нагоре, докато той бързаше сякаш слънцето щеше да залезе всеки миг. Дърпаше ръката и без да обръша внимание на показващите болка звуци, които тя издаваше, не, не че за него пътят нямаше значение. Ала не беше сигурен,че иска да го споедли с нея. Щяха да бъдат горе, заедно, а можеше и да отлетят на някъде после... ала по пътя тя просто трябваше да се движи.
Накрая стигнаха. Семпло, просто и лесно – стигнаха.
- Е?!
- Е какво?
- Какво щеше да ми даваш?
- Ама ти за това ли мисли през целия път. Обичам те, дай да поседнем. Ще видиш после какво ще ти давам, няма да избяга, е поне не вече.
- Моля? Да не е мъртво?!
- Мда, ще ти подарявам себе си.
- Глупости, ти не си мъртъв!
- Какво успокоение, защото не съм и това, кеото ще получиш. Ето, оставих ти опашката.
- Каква опашка? На плъха?!
- Същата. Опашката на моя плъх, на плъха, който изядох. Ето, заповядай, подарявам ти я.
- Отвратително...
И тя тръгна надолу по същия този хълм, без въобще да трябва да ходи където и да е. Не чу вика му след нея, и двмата знаеха, че повече няма да се видят, поне не и нарочно. Как така, опашка..
На хълма той седеше на земята и държеше същата тази тъй симпатична опашка на плъх. Приличаше му на цвете. На остро, странно цвете, плод на света, дете на зората, наведе се, изкопа малка дупка и сложи цветето в нея, стърчащо към небето. Усмихна се. И така той посади еидн плъх...


Има четири вида любов:
любов - страст
любов- влечение
физическа любов
любов-суета...Всяка любов на този свят живее и умира или се издига до безсмъртието,следвайки едни и същи принципи.
~~~~~~~~~
Здравей, Драги ми Читателю,
Може да си говорим на ти, нали?
За пореден път разсъбличам частички от душата си пред Теб, поради липса на въображение и сили за нещо по-велико от негово величество - клишето. Днес няма да си говорим за рицари и вятърни мелници, дори и мухи на стени няма да споменем, а Хамлет ще се спасява и умира сам... Днес ще си говорим за Всичко.
Ще си говорим за любов. Четери вида твърди темата. Е, смешно твърдение. Любовта е живот, а животът е всичко, до колкото нещо е всичко. Затваряйки любовта в цифри ние забраняваме на вятъра да духа, на водата да се разпръсква и разрушава, на огъня да гори, на земята да ражда и още много подобни забрани.
Но да кажем,че е четири вида, за да угодим на темата. И за да можем наистина да говорим само за четири вида ще направим още едно ограничение – любовта към хомо сапиенс.
Любов-Страст.
Влизаш в стаята, оглеждаш се, лица на приятели и познати, липса на значение. Отсреща - единствения човек, които те интересува в момента. Нормално, просто продължаваш, трябва да си тук и никъде другаде. Просто да го докоснеш. Да прокараш пръсти по лицето му и те да оставят огнени следи, както ти самият гориш, ей така, защо по дявлоите? Пламъче в очите, тихо прошепване на „Здравей”, сладка мечта и горчива забрана. Танц във вихъра на разума, полъх от затваряне на клепачи, всяко движение - писък по кожата, диаманти режещи огледало, красота и сила и най-вече страх. Страх, че може да се счупи, страх,че може да остане цяло. Цветът на Дявола, цветът на Страстта – все е червено...
Любов-Влечение.
Нов ден, нов кръговрат на мисли и още малко самота. Самотата ражда ражда любов междудругото. Излизаш на кафе с приятел, говорите, заедно сте. Прегръдка за чао, целувка по бузата, както френското възпитание и неговата липса изискват, „До скоро” и все по старому. Докато една сутрин не се събудиш и не осъзнаеш, че май щеше да е някак си хубаво този приятел да се събуди до теб. Да не е толкова самотно... И ден след ден влечението се овеличава, докато в един момент не осъзнаеш как на следващата сутрин стъпвате в брак. Не, че е важно, просто е хубаво. „Когато толкова много са самотни е ужасно егоистично да си самотен сам.” Както се казваше в някое филмче. Приятелството прераства в любов, за да може да споделяте колко много обичате и колкото много желате... нещо друго. Мимолетното влечение, което продължава цял живот. Сивичко, но пък доста доволно.
Физическа любов.
Говорим за хора, както споменах. Та в този случай израза „физическа любов” е особено неуместен. При липса на страст физическата любов е пародия на това да си жив, подигравка със всички забрани за първородния грях и доста кофти вметка в почти прекрасния ни разговор.
Любов-суета.
...в лилаво.
„Да обичаш себе си е любов за цял живот” е казал Оскар Уайлд. Най-трудното нещо е да се влюбиш в себе си. Стане ли от пръв поглед, да издържи на вглеждането навътре е почти невъзможно, ако успееш от втория, то първия понякога е ужасяващ... Но това е само понякога. Живеейки своя живот човек помни делата си, помни срама и съжаленията, помни злото, помни всичко това,което го прави една ужасна личност. А кой би се влюбил в една ужасна личност? Някой особено самовлюбен.
Комплимент. Прекрасен мил сладък комплимент! О, обичам ви, думички, които ме карат да се чувствам специална и уникална. Ти не ги ли обичаш? Айде де, такъв красив човек си, как няма да ги обичаш! Етооо, обичаш ги. Суетник малък гнусен. Влюбен не в себе си, а в любовта на околните и то само и единствено когато е насочена към теб. Да обичаш да те обичат. Кой не обича да го обичат? Освен един особено самовлюбен човек. Той обича всички да са влюбени в него.
А да си влюбен означава да виждаш и да не ти пука...
Безсмъртието.
И безразличието.
Представи си вечен живот. Влюби се във времето. Влюби се в константа, която се променя със секунди. Влюби се в промяната и забрави всичко друго, което може да Бъде. Оцелей с любов, под ударите на трошащия се свят, никакъв друг избор. Смърт? Любов? „Продума Гарвънът: Никога веч.” (Едгар Алън По)

Драги ми Читателю, за толкова малко любов си говорихме. Вскя любов на този свят живее и умира или се издига до безсмъртието,следвайки едни и същи принципи... Една любов остава докато сме живи – любовта към живота. Там е разликата между това да съществуваш и да си жив. Принципите са,че няма принципи. Както няма и цифри, няма и ограничения, нищо няма... освен всичко.
Образно и нереално, космическо и минатюрно, прбвай да се влюбиш в цвете. Пробвай! И то ще умре, както ние, и то ще разцъфне и ще види вятъра, за да залезе преди слънцето на живота... С любов.
Както кръвта във вените гори и водата се изпарява под лъчтите на слънцето, така кръговрата на живота пропуска всичко, освен себе си. Да не говорим за страст, влечение, физика или суета, да замълчим просто. Само едно не разбрах. Любовта и обичта едно и също ли са? Синоними, ако не друго.
Да обичаш е изкуство, а изкуството винаги е изисквало жертви.
----
Есето е писано за училище.

[scion_of_storm]

Много самобитен, ако мога така да се изразя, стил имаш, внучке
Първото ти го бях чел още в блога като ми го метна, а второто..
...много правилно, много нешаблонно и..чисто казано и написано. Такива есета повече да имаше...

Я се разпиши в темата за страстта бе :Р

-------
Не искам и не смятам да го обработвам, така ми дойде вчера вечерта в някаква полу-абсистенция, и нека така остане ;р

Муза 1

Надай своя крясък дивашки във
Вечната изкривена раковина.
Остави своя отпечатък от кръв
А аз сред него ще се спомина.

С нокти изронени прекрасно ти пей
И очите нека фантоми да виждат.
„А буря от сенки в ума нека ярко грей
Защото всички наново прииждат.”

Пещерата беше наш дом, пак ще е
Там в разгул и мъка, в тъга и разлъка
Всеки от нас умря, и пак сигурно ще мре.
А камъкът в колело зъбчато иде отръка.

Задвижи го с изпосталели вехти ръце
Искам мислите ми пак безпомощни да са.
Тъй сладък и жизнен всемогъщият крах е
Че в каменната стена искам просто да се взра.

Нека изпредем със съдрани нотки наша ария
По-прекрасна ще е от звукът на ангелски лири.
Светлини ослепяващи ще са нашата сляпа заря
А пламък сърцето във вечността за изпепели.

Раковината отделя се от черупката изтъркана
И с грохот смазва душите, съществата.
Така е, виждаш ли, времето явява се глуха слана
И тази слана намери сетне своята отплата.

Извиси се, извиси се
Музо на Камъка и Отчаянието.
А после тихо снижи се
За да намеря в себе си Признанието.

[noel_f]

Orange and also black -
a magnificent vista
of the sea sunset.

Поредното ми хайку.

[scion_of_storm]

Имрама

„Прометей донесе ми огън
Но аз рязко отмених даденото.”

Дай ми живителна искра
Че се давя във тъга.
Не е всичко само дръзка мелодрама
Потеглих отдавна на сетна имрама.

Не искам там нищичко аз да намеря.
Пуснах в пустота последната потеря.
Дадох нишки, що изпредоха ми кълбото
Изгорих тънките други лещи на окото.

Не искам да скитам в слънчева светлина
Достатъчна ми е съвсем мъничко глухота.
Обърнах кривата, що права в мен стоеше
Помня ли преди колко време това беше?

Нямам нужда сякаш вече от храна и вода
Онзи, що му трябваха, отдавна умря.
Просто ми дай мъничка живителна искра
За да мога с нея отново да загина.


****

Зимно

Завихриха се синьобелите телца
И въздуха с шепот изпълниха.
През призмата на мъртви стъкълца
Очи със сълзи се напълниха.

Дървета голи нададоха тънкия си вопъл
И птиците мъртви от клони отлетяха.
В сянката им невидима скрил се топъл
Силует помръдна, очи бели умряха.

Сноповете измръзнали лъчи засияха
И клоните отрупани се тихо разстлаха
Докато падаха ли, падаха малките телца
Носещи се белоснежно на своите тънки крилца.

Без чувство, без емоция, без дъх дори
Силуетът мръдна и зашаваха слабите ръце.
Избухнаха безброй заснежени зари
Които той с усмивка в сърцевината си пое.

Утихнаха размирните мълчаливи облаци.
И слънцето зимно изцяло бледно засия.
Птица последна мъртва остана да трепти...

На клоните, дарили с писък сетен още една заря.