Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[LordZombie]

От Диабло е, всъщност, и да - доста използван в литературата. Имаш мноооооого да го оправяш според мен, освен грешките и историята е някак кратка, необработена, звучаща дори наивно на места.

-------------------

Безименно

Нека гордо като умра се обърне моят гроб
Че част съм от на Глупци дълъг род.
Така заслужава да умре на Суетата роб
Гниещ отвътре като Адски плод.

Нека смели надигнат се три отрови
Щом от сцената изчезне главния актьор.
И в стегнати, месингови окови
Замре той с неговия егоистичен декор.

Нека с писък крещят Музите на лудостта
Щом положено бъде тялото му в пръстта.
И камбани в нощния ден щастливо звънко бият
Докато червеи в гроба плътта с възторг рият.

Че храна за червеи, плевел-бурен съм аз в душата
И за земен живот тази съдба тъмна ще е отплата.
Вдигнете чаши с усмивка за отпътуващия Позор.
Актьорът глупашки смешен заминава...със своя декор.

Мерси за градивната критика,ще гледам в бъдещите ми творби от такъв стил да се подобрявам

Твоето много ми харесва,както повечето ти неща

А,сега някво мое дето го мислих като текст за песен :

Hey,You


Chorus:
Hey,you
stand up and fight
Yes,you
show us some might
Hey you
fight for your life
You,you
show us your knife


1.
All our life,you've been - smashed,crushed
All our life you've been - bashed,dashed
Cowardly life - you've been - smashed,crushed
Infamous life - you've been - bashed,dashed,crushed.

Chorus :
Hey,you
stand up and fight
Yes,you
show us some might
Hey you
fight for your life
You,you
show us your knife

2.
Now you deel with you life and you - crush,smash
Now you deel with you life and you - bash,dash
Heroic life and you - crush,smash
Fight with your life - you bash !

[scion_of_storm]

Мисли в торба

А може всичко пък да е разплата
За извършените от мен грехове.
Празни студени мисли в главата
Зоват нещо, що неуловимо е.

Зарът ми има точно нула стени
Защото така е от мен самия измайсторен.
Вход с изход на него ти замени
И духът яростен мигом става тих и смирен.

Докосвам с прогаряща ръка предпазливо
И скреж украсява безплътните стени.
Всичко допреди право оказва се ново, криво
Кой ще каже сега коя е любимата ми?

В затвор на шапка и платнена торба
Без Смисъл в наведена скрита глава.
Между пръстите си въртя Моята карта
Подписах с Съдбата крайната Харта.

Пътя кръстосвам изморен отново, сега.
Крия зад очи тъмни нотките на Песента.

[MadHatter]

Както ти казах, снощи не намерих изобщо никакъв смисъл в това ти писание, обаче сега все едно го чета за първи път. Не помня дали си го променял много, но ...
Зарът ми има точно нула стени
Защото така е от мен самия измайсторен.
Вход с изход на него ти замени
И духът яростен мигом става тих и смирен.

[prayer4eto]

^^ Много мисъл, която от доста време насам ми се губеше
Явно събираш известно време и после отпускаш накуп

Крия зад очи тъмни нотките на Песента.

Това не е ли добре да се промени на

Крия очи зад тъмните нотки на Песента.

Въпреки че смисълът не е същия ?

[scion_of_storm]

Първото ми беше идеята, ти сам усети, че второто е доста по-променено. Хм, мен ми звучи добре, но може да се помисли за внасяне на някаква поправка ако те смущава много...само кажи кое XD

[prayer4eto]

Нали знаеш, че гледам главно ритъма да се спазва, като не се нарушава смисъла(или поне да е минимално). Помисли го малко туй - може и да ти хрумне нещо

[LordZombie]

Черна Мъгла

Не усещам вече топлината
само уюта на тъмнината
гръм от черното небе
начало на масовото клане

Черни срещу бели бият се в тъмата
мрак погълва изхода на сражението
Черни и бели не виждат светлината
мрак отблъсква могъщо поражението

Боят няма край,а има ли начало ?
всичко е измислица,всичко е мъгла
Всъщност всичко тук е бяло
Не тук няма никаква лъжа...

[scion_of_storm]

Лира на нощта

Бесни метат вихрите на нощта
Безжизнени нозе.
Намерих днес част от Мисълта
Нещо вътре се закле.

Защо да не мога, ти ли казваш, Съдба?
Кой ще ми забрани, няма за мен повеля.
С моите ръце слабовати ще изпреда...
Ще изпреда, заклевам се, Чиста къделя.

Извърнат срещу света, в сенчеста Страна
Да надмогна кухостта си ще успея.
В буря, в порой, в слънце и дори слана
Ще създам с горди нотки Тяхна Епопея.

Че в лирата се крият струни недокоснати
Що чакат с песен глуха своя ред.
Всяка една шепне с ласка „Мене избери.”
За да създам на Одата следващия куплет.

А Лирата съм аз, Съдба, жено проклета.
И с музика надмогвам ти гордо плета
Разкъсвам твоето було, що нашепва слова
Що измамни кънтят в глупашката глава.

Спокойни заливат вълните на тъма
Пробуждащо се сърце.
Намерих днес част от Смисъла
Нещо вътре ще се Взре.

[scion_of_storm]

..


Daylight just died

Daylight just died
And it wasn’t in my arms.
A tear just cried
Was it really in my hearse?

My dreams were forlorn.
Senseless, pointless mistake.
New ones shall be somehow born
Just for someone else to take.

Darkness just crept
As the shades unto me descend’d.
A dead soul wept
Before the struggle it soon bend’d.

Tell me who am I, the mortal,
To feast upon my funeral procession?
As I enter the long forgotten portal
In one’s heart grows the infinite obsession.

Tell me how can I restore
The nighttime rays of salvation
While a beast the “Inner” tore
Bearing his eternal damnation…

[Ulair]

^ Хм, звучи адски добре Сционе, ама леко мелодичността...

Ето едно нещо от мен, което започна да звучи едва ли не като народна песен

....
Кога зора обагри лесовете,
поех аз към Лъчистите поляни
и там пресрещнах(вярвайте ми, ако щете),
клет странник, загърнат в сиво наметало
и с меч на кръст препасан
,а на гърди му броня вехта.
За поздрава ръка си вдигнах
и благо друмника запитах:

-Що дириш странниче по нашите земи
Как зоват те и отде пристигаш ти?

-От далеко ида момко,
от земя далечна, славна.
Там где Умпежа - великий
княз царуваше отдавна.
Дивни бяха княжески чертози
китна беше наша бащиния
тогази бях аз войн най-личен!
но... ето -пуста орисия!
Потеглих по пътища незнайни
по забравени пътеки
като скитник аз окаян
ще се лутам, може би навеки.
Щ е пътувам дълго все така,
без да знам посока, цел,
с меч ненужен във ръка.
Кой ли ме е тъй проклел?
Жалък скитник,
туй съм аз сега.
Бродник,сянка без душа.

Тежка прокоба над мене тежи.
Но, стига веч, прощавай ти.

И тъй към черното тъмнило
далеч от погледите хорски,
приличен, сякаш на плашило
пое, самотен войн из дебри горски.

Знам че малко римата съм поомотал, пък и има какво да се желае от пунктуацията

[noel_f]

Много ти е хубаво, Ulair. Не се притеснявай, че звучи като народна песен. Един Яворов също е започнал с творби с фолклорни елементи. А и фолклорните мотиви звучат невероятно. Мощно оръжие на естетиката са.

[Ulair]

^ А, хич не се притеснявам даже, доста се вдъхнових от народните поверия и родното творчество! В главата ми напоследък се въртят заченки на цяла поема, инспирирана от славянския фолкор.
Хм, може дори да види бял свят някой ден..

[noel_f]

Поредното ми хайку:

The slender branches
knittted a loose net across
the polychrome set.

[scion_of_storm]

Оууупит за песновка. Текст, де.
bold = bridge
italic = chorus.


Водачът

Виж ги как като овци се сбират
Как каймака на празнотата обират.
Всеки вторачен в свой собствен кът
Бездушие, покрито със златна плът.

Кажи ми
Искаш ли да живееш в този свят?
Прошепни
Жадуваш ли за отвъдна благодат?

Аз съм Водачът
На живота Палачът
В безплътието ръце протегни
Костеливостта ми с готовност приеми.

Търсиш ли вечното Познание
Обвързано тясно със Страдание?
Докосни на Косата хищната целувка
Освободен ще си от студена милувка.

Какво предлага на мизантропите това царство?
Върху бетон безтелесен издигнато господарство.
Чуй ме, Спасителят предлага ти чистата Истина
Животът мъртъв е, в него душата ми изстина.

Кажи ми
Искаш ли да живееш в този свят?
Прошепни
Жадуваш ли за отвъдна благодат?

Аз съм Водачът
На живота Палачът
В безплътието ръце протегни
Костеливостта ми с готовност приеми.

Да живееш е да умреш с писък глух
Да умреш е да напуснеш един свят кух.
Вместо окована душа в Ада или Рая
Ще се рееш без криле в Безкрая.

Кажи ми
За какво ти е Рай, за какво ти е Ад?
Сега прозри
Че в Косата за теб царува страшен глад.

Аз съм Водачът
На живота Палачът
В безплътието ръце протегни
Костеливостта ми с готовност приеми.

Аз съм Водачът
На живота Палачът
В безплътието ръце протегни
Костеливостта ми
Костеливостта ми...
Ти приеми!

----


"I'll tell you the meaning of life
It's not to live but to die" (Norther - Death Unlimited), използвано като леко вдъхновение.

[In Death's E...]

Ulair, би било интересно, ако разкажеш историята на този странник в духа на фолклора и народните поверия .

[scion_of_storm]

Свят на скотове

Сатана дързък, не е нужно да прояждаш земята
Тя вече от векове си е от нас прокълната.
Рогата си снеми, защото тук няма надежда.
Око студ намира, накъдето и да поглежда.

Че нямаме емоции. Нямаме и мисъл.
Съществуване на празни водомерки,
Сляпо съществуване, без никакъв смисъл
Не взехме, няма и да вземем мерки.

И римата цветна дори е празна пред това явление
Ангели и демони за нас ридаят от своето селение.
Защото сме същества, тъй слепи в сърцата
Създания клети, глухи там вътре в душата.

Добре дошъл, който и да си ти, новородени
В свят на крушение и копнежи остро сломени.
Свят на скотове, не по-малко или повече
Ще те поквари и теб, мъничко човече.

Нож мисля не ми трябва, за да се пробода,
Нищо не ми трябва, за да всъщност умра.
Достатъчно е в тази пробита Сфера да живея
Сред останалите като мен плевели да вирея.

Свят пуст, ужасяваща пустиньо мръсна
Свят на скотове така проклет...
Как дарът твой насила да откъсна
Как да бъде насила иззет?

[Ulair]

Ulair, би било интересно, ако разкажеш историята на този странник в духа на фолклора и народните поверия .

Хм, работи се по въпроса! Чакам само да свършат сесиите, та да се захвана сериозно. (кой знае може и да сътворя нещо в духа на Толкин завбъдеще )

Едит: ^Това се е получило доста добре, поне на мен страшно ми допада..

[scion_of_storm]

^ И на мен, изрази ми отношението към света поне днес. Ето нещо, което е малко по-различно от характерното за мен може би, току-що ми скимна и го написах

Където слънце луната люби

Нощта с капки мастилени
В ден огрян се превърна.
Лъчи тихи, лъчи засмени
Покриха луната; тя се извърна.
Силуети леко подраниха;
Сенки тихо се снижиха
Ангел и демон в счупен съюз
В сърце – разрушаващ трус.

„Братко мой огледален
Отдавна не бях виждал аз
Ликът твой страдален.
Нима дошъл е наший час?”

„Огрени лик, както винаги различен
Дошъл ще да е той, аз не отричам.
Как красива беше любимата – луната;
А попари я с белота тъй светлината...”

„Не тъжи, демоне, що тъй жарко мразя,
Братко, що с криле свои искам да пазя.
Ще дойде пак завесата на нощта прекрасна
Няма да я има Нея – за теб тъй ужасна.”

В сърце – все същия разрушаващ трус.
В глава - дъх на рози, в душа – гнила слуз.
Тъй бях аз, застинал пред величавата среща
Колкото очарователна – толкоз и зловеща.

„Брате скъп, покварени излъстителю
Смъртна душа ще трябва да извисим.
На Тъма изящни ти прелъстителю
Не забелязваш ли; ликът негов е незрим?”

„Мистика проблясва по ръбове негови;
Тъй мисля аз, Незаконна рожбо, точно ти.
Ни черен, ни бял, ни сив не е той дори
Какво да правим ние двамата ти кажи!”

Ах, тези криле могъщи, тъй красиви...
Тъкани сякаш от десетки самодиви.
И очите техни, въглени – чер’ и бял
Кой ли преди мен в тях се е взрял?
Само за да умре в миг сладък по-късен...
Спри, ти порив вътрешен, земетръсен!

„Вземете ме отвъд луната, де слънцето я люби
Вземете бурен, що сам себе си успя; погуби!
Че не искам да обитавам рамки на един затвор
Нека през Вратата прекрача, ваш ще е смелия хор...”

Ореол присветна мигом, ангелически
Рога извисиха се до него, веднагически.
Усмивка мила, но студена, на устните изгря
Сякаш слънчева луна в мен със сила се взря.

„В отливката най-вътрешна на думите твои
Прогледнахме ние; Ти търсиш явно покой.
Криле черни, криле бели за теб се разплитат
Мечтите, копнежите – надалеч те отлитат.”

Тъй в предречения от мен хор звезден, смел
Отпратен бях отвъд слънцето, луната и звездите.
В Безграничието, в този некончаем предел
Поеха гледките за последен и първи път очите.

[scion_of_storm]

Шаман

Корени вековни, животворни
Що нашепва вашата мъдрост?
Сили и духове, земеродни
Пак ли смисъла на живота прост?
Шаман бях преди, тогава
Когато още млади раснеха звездите.
Сега заник тихичко огрява
Шамана, природата, небето – и трите.

Зеленички грудки, напъпили семена
(Нали) Ще помните забравените времена?
Че магията, що земята-майка на мен дари
Няма я вече, в недрата девствени се скри.
Шаман умиращ сега – шаман тъй млад преди.
Как грееха в съзнание будно зелени искри.

Ветрове, братя, що Майката с милувка галят
Нима завършва с вик сетен този земен Рай?
Нима цепениците на дърветата изгарят
И иде на листата танцуващи тъжен край?

Аз бях шаманът, там и тогава, раснеща звезда.
Аз съм шаманът, цвете и плява, тук и сега.

[LordZombie]

Обичам я ...
Ден и нощ мисля за нея,пиша за нея,
пея за нея,милея за нея
Мисля си за божествените й коси,
големите й очи,красивото й тяло
и оставам без думи и мисли
Чудя се какво се случва с мен,
вътрешно съм покорен,
външно съм всъщност в плен
Стиснах аз юмрук
казах й за мойте чуства
но уви пак се случи нещо
влюбена е тя във друг
Много време аз тъжих
мечтаех и в кошмар живеех
най - накрая аз реших
ще убия таз която копнеех
Причаках я във тъмното
удуших я,какво направих
Обичах я ...

----------------------------------

Мрак


Мрачно е
тъмно е всичко на земята
тъмна е и до нас гората
тъмно е в моята душа
тъмно е и губя се в мъгла
Черно е
черно е всичко на земята
черно е и в пещерата
черно е и в сърцата
черно е и губя се в мъглата
Мъртво е
къси са на сляпата лъжа краката
дълги са дните черни във мъглата
теб те няма и всичко тъмно е,умирам
Мрачно е...

[scion_of_storm]

Хиени

Хей, хиени
Нима свърши за вас наквасеният хляб?
Засмени
С ехидност пак ли изпитвате глад?

Че има плетеници, що трябва да изтъчем?
И дрехи, които насила „ние” ще облечем?
И после в смели речи ще обясняваме
Илюзорните неща в легло ще сгряваме.

Че има нещо, що смущава умовете?
Нещо, което за вас може би нов куплет е?
Нека тогава на карта широка го изложим
Нищо, че със сигурност ние жестоко грешим.

Няма значение, важното е да сме там
Когато иде смъртта на телата.
Редом до лешоядите да смучем всеки грам
И да кълвем с клюнове главата.

Гордо. Така ли, мислите, е да си хиена?
Лъскава, петниста...и ехидно засмена!

[scion_of_storm]

Вехнещ пурпур

Добре дошъл, читателю
В един нов, омагьосващ танц
Посветен. Знаеш, мечтателю
Че нощната роса е негов гланц.

Участници призрачни и мъртви
Са десетки фигури безглави.
Ах, как красиво ръцете ръкомахат
А силуети осакатени стоят прави.

Театърът-призрак несъществуващ...пуст е.
Тлеят само пурпурните, плашливи светлини.
Сред тях като циганка танцува слънце
Злобно греещо над актьорите - до старини.

И те ни гледат, нас двамца, читателю
Отвъд млечнобяла, плесенясала пелена.
Твои и мои отрочета са , Създателю.
Роди ги горките извратеността ни една.

И чакай, питам аз сега - до старини?
Че те са мъртви, мъртви... Танц дързък - на безжизнени.
А ние сме тираните, точно аз и ти
Под жаркостта на Незнаещото жал оставихме ги...

Спускам завесите заветни аз, Мечтателю
Че лутат се Те в уродлива красота.
Тих е ромонът на пурпура, Писателю.

Пръски алени той оставя...
По онази млечна белота...

[LordOfLight]

scion_of_storm, както винаги перфектен

[scion_of_storm]

^ Зорка, метни и ти нещо де, ш'се бием

Начала

Аз бях...бях там,
По дяволите.
По ангелите, ако щете.
Защо пък срам?
Бях Създателя.
Бях самите те – Крилете!

Бях преди векове византиец.
Роден - най-прекрасния убиец.
Предадох Иисуса за едно
Мръсно, опетнено число.
Заедно със Зевса после изградих
Най-могъщата планина,
По-велика и от най-ефирен стих.
Въплътената светлина.

Видях с очите си на ястреб настървен
Как Страхливият Красота хитро отне.
Как Измаменият втурна се, люто разярен
И името на подлеца той прокле.
Бях там, когато Овцата страхлива се скри
А после колоса сред смъртните покоси.
(В петата
А къде остана
Красотата?)

Най-могъщият съм. Небесен деятел.
Най-низкият. Какъв срам. Предател.
Търгувах с блясък. Търгувах плът.
Бях син, дом напуснал. Син на път.
Сатирите бяха моите демонични Музи
Бог около врата ми после Кръста нахлузи.

В синевата, що е алена, се извисих.
В мрачината, що свети сляпа се снижих.
Бях охлюв, безгръбначно, нисък
Лазих, безкрай лазих по тревата.
Бях бебешки плач, майчин писък
Бях орел, Царят в небесата!

Вижте ме, окалян в чистота.
Скоро иде край, скоро ще умра.
При моят стар другар ще се извися.
Ще ми омръзне. Балансът да възстановя
В Геена ще властва незрим регент - моя ръка.
Ням съм, но пък ще пея за Есента.
(При ангелите в белоснежна дивна зима.
До демони, де Лятото нивга не отмина...)

Отивам. Бягам. Или тичам?
Не обещавам, не се вричам.
Време е за най-познатото ми
Господарство.
Там, където съм просто себе си -
В мъртво царство.

[noel_f]

Lonely autumn trees
keep the peaceful soltitude
of the ancient lake.

Хайку

[LordOfLight]

^ Зорка, метни и ти нещо де, ш'се бием

Ще, ще ама като напиша нещо ново, няма да пускам стари

[noel_f]

An elegant shade
spoils the whiteness of the snow -
shows the arctic fox.

Току-що го написах.

[Twilightfall]

Ето едно нещо от мен, което започна да звучи едва ли не като народна песен
[...]

Абсолютен, тотален, некро-сатанински КУЛТ!

Сериозно, супер яко е станало.

[LordOfLight]

Противоположности

В агонията на умиращия ден
съзрях раждането на новата нощ,
а мракът, в ъгъла усамотен,
пробуждайки се, показа своята мощ.


В сълзите на малкото дете
открих щастие за хората,
разтуптя се отново моето сърце,
преборвайки на света умората!


На момичето в неспокойния сън
видях безкрайната хармония,
докато фантазиите пируваха вън,
тя учеше самодивски заклинания.



Във страшния край на света
положих началото на вселената нова,
така пречупих аз мита,
за сътворението бях готова!


Айде и аз да се разпиша

[scion_of_storm]

Живот.

Седим с нея,
И просто пием.
Насила грея.
Просто си пием.
На маса с пет крака.
Половин моя – на зрака.
Другата – нейна. Плака
Там преди дървото.
Беше сечивото.
Стиховете бяха девет,
Ще станат единадесет.
Няма значение, всъщност
Стигнат ли до тринадесет.

Усмихва ми се от другия край,
Небрежно, някак неангажиращо.
Сляпа Съдба й виках преди май.
Мащеха на желание умиращо.
Две очи. Изпод качулката ме гледат
Навъсени, виждам незримите ириси.
Обвивки на душа те с размах белят.

„Числото ти е седемнадесет.
Толкова зими, толкова и лета.
Живот насила даден, насила взет?
Виждам вътре в теб нея, отровата.
Да не би скрита да е тихомълком тя
В лявата струна, що изгражда Песента?”

„Осем”,
Казвам аз.
”На косъм
Ще лежи моят час.”

Разперва тя ръце. Толкова гривни.
Толкова злато и сребро – все дивни.

„Двадесет и пет да е тогава.
Ще танцуваш лудо на жарава.
Когато дойде за теб четвърт век
Дъждът на живота ще спре своя тек.
Косата ще осигуря, за теб наострена
Дръжката на ковчега пък ще е костена.
За това, че грехове по земния път си извършил
Ще те накажат ангелите и велики Михаил.”

Мой ред е да се вяло усмихна.
Бурята в бурята утихна.

„Не вярвам аз обаче в герои светли такива.
Кожата ми ще я разкъса страстна самодива.
Как и да е, ковчегът ще помоля, ти осигури
Душата почерняла в пламъци ще се възроди.”

Сделката е ясна,
Чиста. Прекрасна.
Стискаме ръце, плът и бяла кост.
Масата с пет крака...тя е мост.
Сключих с нея над дървото гнило един облог
В който аз самия поставих се като залог.




Проза

---------------

Светлинен гарван

„Когато отчаянието сграбчи и погуби една душа, светлинен гарван е роден.”

Всички бяха под него, мънички, черни силуетчета по земната шир. Беше над тях, беше във висините на изсветлялата синева. Беше светлинен гарван.

*****

Беше светло. Всъщност, прекалено светло, помисли си Езекиел. Дискът на слънцето не грееше, а направо пламтеше, по дяволите. Надхвърляше четиридесет градуса сигурно навън, отдавна не бе имало толкова топло лято като сегашното. А Езекиел не понасяше жегата. Никак.
- Пречи ти. – сянката на Хаамайа сякаш се шмугна до силуета му, след което затули частично мястото около клекналия Езекиел. Бледа, косата й – побеляла само на двадесет и пет години, беше контраст на неговата – тъмна като гарваново крило. – Никога не си го харесвал.
- Мразя го. – мъжът се изправи, строен и жилав, в разцвета и силите си. – Дори луната е по-красива от него, а знаеш що за стока е и тя. Светила...които помрачават живота ни.
Плюнката му полетя като изстрел от Смит & Уесъна, който седеше в джоба на дънките му. Модел 4566TSW, 9 милиметров.
- Боговете, Богът, или който и да е този там, горе на небето, ако го има, само ни наказват. Майната им. – отсече той, а очите на Хаамайа се поразшириха при това откровено богохулство. Не че Езекиел не беше от по-резките и дори на моменти груби хора, но все пак...Бог е друга работа.
Тя не вярваше също, естествено. Но въпросът беше принципен. Въпрос на такт, мина мисъл през ума й, но избяга като бледен призрак.
- Знаеш, че без тях няма да има живот на тази земя, Ези. – кротко му се усмихна тя. – Човешки същества сме, имаме нужда от енергия, лъчи, които да галят лицата ни, греещата светлина, която ни вдъхва надежда...
- Прекалено си лирична и светла, спри се. – рошавият младеж дръпна от цигарата за последно и я метна, формирал своебразно „О” с палеца и показалеца си. – Първо, е напълно спорен въпроса доколко сме останали хора там вътре, в себе си. Изветрялата диня е прекрасна отвън и изглежда пълноценна, но вътре е куха, безвкусна и празна. Второ, надежда няма. Просто временно самозалъгване, за да се утешиш, че в края на краищата ще загубиш – ти, близките ти, познатите ти, който щеш. Надеждата е онзи мухъл в хляба, който не си забелязала и при препичането на филиите в тостера си изяла, усетила сладък вкус в устата си. Но е гнил, разяждащ материята на омесеното. Надеждата уж ни крепи, а всъщност прави същото. Абсолютно същото.
Кафявите й, загрижени очи на кошута го изгледаха тревожно. Хаамайа си позволи лека усмивка.
- Винаги буреносен облак си ти, Езекиел. Позволи на някоя от бурите ти да се кротне и да пропусне през тъмнотата на перестата си одежда някой и друг слънчев лъч.
„Време е.”
Гласът дойде неканен в ума му и сепна мъжа. Какво, по...
„Времето дойде, Езекиел. Дори лъжливостта на надеждата пада. Усещаш ли го, вътре в теб, там, сред дебрите на червивостта?”
- Ези, добре ли си? – сега вече Хаамайа изглеждаше НАИСТИНА разтревожена. – По лицето ти избива пот, но ми се струва, че не е само от горещината. – тя ахна. – Киел, та ти трепериш. Какво става?
„И в нея е паднала стената, но тя насилва съзнанието си, за да не го забележи. Да не пропадне в бездната, където Крещящите лица разкъсват и се хранят с плътта й. Спаси я. Спаси себе си. Смееш ли, можеш ли, Езекиел?”
- Ези, по дяволите, отговори ми. – той усети ръцете й върху себе си. Бяха хладни, студени. Душата й грееше студена, в синкав пламък, вътре в нея, под гръдния кош, разпростяла костни ръце до всяка част на тялото й. Трябваше...трябваше да я спаси.
„Смееш ли?”
Ръцете опипаха Смит & Уесъна. Докоснаха го първо колебливо, после – сигурно, целенасочено.
- Смея. – каза той с твърдост и надигна пистолета в същия момент.
- Ези...?
Изстрел между очите. Точен, хладен, тракаща гилза на асфалта. Горещият асфалт, който проклетото слънце беше докоснало с отровния си, пламтящ език. Рухна, рухна кошутата, застреляна от ловеца, невиността бе погубена, надеждата – сломена. Както винаги.
- Ще се видим на Портите. – прошепна той и насочи дулото към себе си.

***************

Беше светлинен гарван. Беше лъч на слънцето, формиран от мрака. След пихтията от мозък, кръв и какво ли не, идва пирът. А той обичаше пира. О да, как го обичаше...