Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[noel_f]

Много ти е хубаво, Ulair. Не се притеснявай, че звучи като народна песен. Един Яворов също е започнал с творби с фолклорни елементи. А и фолклорните мотиви звучат невероятно. Мощно оръжие на естетиката са.

[Ulair]

^ А, хич не се притеснявам даже, доста се вдъхнових от народните поверия и родното творчество! В главата ми напоследък се въртят заченки на цяла поема, инспирирана от славянския фолкор.
Хм, може дори да види бял свят някой ден..

[noel_f]

Поредното ми хайку:

The slender branches
knittted a loose net across
the polychrome set.

[scion_of_storm]

Оууупит за песновка. Текст, де.
bold = bridge
italic = chorus.


Водачът

Виж ги как като овци се сбират
Как каймака на празнотата обират.
Всеки вторачен в свой собствен кът
Бездушие, покрито със златна плът.

Кажи ми
Искаш ли да живееш в този свят?
Прошепни
Жадуваш ли за отвъдна благодат?

Аз съм Водачът
На живота Палачът
В безплътието ръце протегни
Костеливостта ми с готовност приеми.

Търсиш ли вечното Познание
Обвързано тясно със Страдание?
Докосни на Косата хищната целувка
Освободен ще си от студена милувка.

Какво предлага на мизантропите това царство?
Върху бетон безтелесен издигнато господарство.
Чуй ме, Спасителят предлага ти чистата Истина
Животът мъртъв е, в него душата ми изстина.

Кажи ми
Искаш ли да живееш в този свят?
Прошепни
Жадуваш ли за отвъдна благодат?

Аз съм Водачът
На живота Палачът
В безплътието ръце протегни
Костеливостта ми с готовност приеми.

Да живееш е да умреш с писък глух
Да умреш е да напуснеш един свят кух.
Вместо окована душа в Ада или Рая
Ще се рееш без криле в Безкрая.

Кажи ми
За какво ти е Рай, за какво ти е Ад?
Сега прозри
Че в Косата за теб царува страшен глад.

Аз съм Водачът
На живота Палачът
В безплътието ръце протегни
Костеливостта ми с готовност приеми.

Аз съм Водачът
На живота Палачът
В безплътието ръце протегни
Костеливостта ми
Костеливостта ми...
Ти приеми!

----


"I'll tell you the meaning of life
It's not to live but to die" (Norther - Death Unlimited), използвано като леко вдъхновение.

[In Death's E...]

Ulair, би било интересно, ако разкажеш историята на този странник в духа на фолклора и народните поверия .

[scion_of_storm]

Свят на скотове

Сатана дързък, не е нужно да прояждаш земята
Тя вече от векове си е от нас прокълната.
Рогата си снеми, защото тук няма надежда.
Око студ намира, накъдето и да поглежда.

Че нямаме емоции. Нямаме и мисъл.
Съществуване на празни водомерки,
Сляпо съществуване, без никакъв смисъл
Не взехме, няма и да вземем мерки.

И римата цветна дори е празна пред това явление
Ангели и демони за нас ридаят от своето селение.
Защото сме същества, тъй слепи в сърцата
Създания клети, глухи там вътре в душата.

Добре дошъл, който и да си ти, новородени
В свят на крушение и копнежи остро сломени.
Свят на скотове, не по-малко или повече
Ще те поквари и теб, мъничко човече.

Нож мисля не ми трябва, за да се пробода,
Нищо не ми трябва, за да всъщност умра.
Достатъчно е в тази пробита Сфера да живея
Сред останалите като мен плевели да вирея.

Свят пуст, ужасяваща пустиньо мръсна
Свят на скотове така проклет...
Как дарът твой насила да откъсна
Как да бъде насила иззет?

[Ulair]

Ulair, би било интересно, ако разкажеш историята на този странник в духа на фолклора и народните поверия .

Хм, работи се по въпроса! Чакам само да свършат сесиите, та да се захвана сериозно. (кой знае може и да сътворя нещо в духа на Толкин завбъдеще )

Едит: ^Това се е получило доста добре, поне на мен страшно ми допада..

[scion_of_storm]

^ И на мен, изрази ми отношението към света поне днес. Ето нещо, което е малко по-различно от характерното за мен може би, току-що ми скимна и го написах

Където слънце луната люби

Нощта с капки мастилени
В ден огрян се превърна.
Лъчи тихи, лъчи засмени
Покриха луната; тя се извърна.
Силуети леко подраниха;
Сенки тихо се снижиха
Ангел и демон в счупен съюз
В сърце – разрушаващ трус.

„Братко мой огледален
Отдавна не бях виждал аз
Ликът твой страдален.
Нима дошъл е наший час?”

„Огрени лик, както винаги различен
Дошъл ще да е той, аз не отричам.
Как красива беше любимата – луната;
А попари я с белота тъй светлината...”

„Не тъжи, демоне, що тъй жарко мразя,
Братко, що с криле свои искам да пазя.
Ще дойде пак завесата на нощта прекрасна
Няма да я има Нея – за теб тъй ужасна.”

В сърце – все същия разрушаващ трус.
В глава - дъх на рози, в душа – гнила слуз.
Тъй бях аз, застинал пред величавата среща
Колкото очарователна – толкоз и зловеща.

„Брате скъп, покварени излъстителю
Смъртна душа ще трябва да извисим.
На Тъма изящни ти прелъстителю
Не забелязваш ли; ликът негов е незрим?”

„Мистика проблясва по ръбове негови;
Тъй мисля аз, Незаконна рожбо, точно ти.
Ни черен, ни бял, ни сив не е той дори
Какво да правим ние двамата ти кажи!”

Ах, тези криле могъщи, тъй красиви...
Тъкани сякаш от десетки самодиви.
И очите техни, въглени – чер’ и бял
Кой ли преди мен в тях се е взрял?
Само за да умре в миг сладък по-късен...
Спри, ти порив вътрешен, земетръсен!

„Вземете ме отвъд луната, де слънцето я люби
Вземете бурен, що сам себе си успя; погуби!
Че не искам да обитавам рамки на един затвор
Нека през Вратата прекрача, ваш ще е смелия хор...”

Ореол присветна мигом, ангелически
Рога извисиха се до него, веднагически.
Усмивка мила, но студена, на устните изгря
Сякаш слънчева луна в мен със сила се взря.

„В отливката най-вътрешна на думите твои
Прогледнахме ние; Ти търсиш явно покой.
Криле черни, криле бели за теб се разплитат
Мечтите, копнежите – надалеч те отлитат.”

Тъй в предречения от мен хор звезден, смел
Отпратен бях отвъд слънцето, луната и звездите.
В Безграничието, в този некончаем предел
Поеха гледките за последен и първи път очите.

[scion_of_storm]

Шаман

Корени вековни, животворни
Що нашепва вашата мъдрост?
Сили и духове, земеродни
Пак ли смисъла на живота прост?
Шаман бях преди, тогава
Когато още млади раснеха звездите.
Сега заник тихичко огрява
Шамана, природата, небето – и трите.

Зеленички грудки, напъпили семена
(Нали) Ще помните забравените времена?
Че магията, що земята-майка на мен дари
Няма я вече, в недрата девствени се скри.
Шаман умиращ сега – шаман тъй млад преди.
Как грееха в съзнание будно зелени искри.

Ветрове, братя, що Майката с милувка галят
Нима завършва с вик сетен този земен Рай?
Нима цепениците на дърветата изгарят
И иде на листата танцуващи тъжен край?

Аз бях шаманът, там и тогава, раснеща звезда.
Аз съм шаманът, цвете и плява, тук и сега.

[LordZombie]

Обичам я ...
Ден и нощ мисля за нея,пиша за нея,
пея за нея,милея за нея
Мисля си за божествените й коси,
големите й очи,красивото й тяло
и оставам без думи и мисли
Чудя се какво се случва с мен,
вътрешно съм покорен,
външно съм всъщност в плен
Стиснах аз юмрук
казах й за мойте чуства
но уви пак се случи нещо
влюбена е тя във друг
Много време аз тъжих
мечтаех и в кошмар живеех
най - накрая аз реших
ще убия таз която копнеех
Причаках я във тъмното
удуших я,какво направих
Обичах я ...

----------------------------------

Мрак


Мрачно е
тъмно е всичко на земята
тъмна е и до нас гората
тъмно е в моята душа
тъмно е и губя се в мъгла
Черно е
черно е всичко на земята
черно е и в пещерата
черно е и в сърцата
черно е и губя се в мъглата
Мъртво е
къси са на сляпата лъжа краката
дълги са дните черни във мъглата
теб те няма и всичко тъмно е,умирам
Мрачно е...

[scion_of_storm]

Хиени

Хей, хиени
Нима свърши за вас наквасеният хляб?
Засмени
С ехидност пак ли изпитвате глад?

Че има плетеници, що трябва да изтъчем?
И дрехи, които насила „ние” ще облечем?
И после в смели речи ще обясняваме
Илюзорните неща в легло ще сгряваме.

Че има нещо, що смущава умовете?
Нещо, което за вас може би нов куплет е?
Нека тогава на карта широка го изложим
Нищо, че със сигурност ние жестоко грешим.

Няма значение, важното е да сме там
Когато иде смъртта на телата.
Редом до лешоядите да смучем всеки грам
И да кълвем с клюнове главата.

Гордо. Така ли, мислите, е да си хиена?
Лъскава, петниста...и ехидно засмена!

[scion_of_storm]

Вехнещ пурпур

Добре дошъл, читателю
В един нов, омагьосващ танц
Посветен. Знаеш, мечтателю
Че нощната роса е негов гланц.

Участници призрачни и мъртви
Са десетки фигури безглави.
Ах, как красиво ръцете ръкомахат
А силуети осакатени стоят прави.

Театърът-призрак несъществуващ...пуст е.
Тлеят само пурпурните, плашливи светлини.
Сред тях като циганка танцува слънце
Злобно греещо над актьорите - до старини.

И те ни гледат, нас двамца, читателю
Отвъд млечнобяла, плесенясала пелена.
Твои и мои отрочета са , Създателю.
Роди ги горките извратеността ни една.

И чакай, питам аз сега - до старини?
Че те са мъртви, мъртви... Танц дързък - на безжизнени.
А ние сме тираните, точно аз и ти
Под жаркостта на Незнаещото жал оставихме ги...

Спускам завесите заветни аз, Мечтателю
Че лутат се Те в уродлива красота.
Тих е ромонът на пурпура, Писателю.

Пръски алени той оставя...
По онази млечна белота...

[LordOfLight]

scion_of_storm, както винаги перфектен

[scion_of_storm]

^ Зорка, метни и ти нещо де, ш'се бием

Начала

Аз бях...бях там,
По дяволите.
По ангелите, ако щете.
Защо пък срам?
Бях Създателя.
Бях самите те – Крилете!

Бях преди векове византиец.
Роден - най-прекрасния убиец.
Предадох Иисуса за едно
Мръсно, опетнено число.
Заедно със Зевса после изградих
Най-могъщата планина,
По-велика и от най-ефирен стих.
Въплътената светлина.

Видях с очите си на ястреб настървен
Как Страхливият Красота хитро отне.
Как Измаменият втурна се, люто разярен
И името на подлеца той прокле.
Бях там, когато Овцата страхлива се скри
А после колоса сред смъртните покоси.
(В петата
А къде остана
Красотата?)

Най-могъщият съм. Небесен деятел.
Най-низкият. Какъв срам. Предател.
Търгувах с блясък. Търгувах плът.
Бях син, дом напуснал. Син на път.
Сатирите бяха моите демонични Музи
Бог около врата ми после Кръста нахлузи.

В синевата, що е алена, се извисих.
В мрачината, що свети сляпа се снижих.
Бях охлюв, безгръбначно, нисък
Лазих, безкрай лазих по тревата.
Бях бебешки плач, майчин писък
Бях орел, Царят в небесата!

Вижте ме, окалян в чистота.
Скоро иде край, скоро ще умра.
При моят стар другар ще се извися.
Ще ми омръзне. Балансът да възстановя
В Геена ще властва незрим регент - моя ръка.
Ням съм, но пък ще пея за Есента.
(При ангелите в белоснежна дивна зима.
До демони, де Лятото нивга не отмина...)

Отивам. Бягам. Или тичам?
Не обещавам, не се вричам.
Време е за най-познатото ми
Господарство.
Там, където съм просто себе си -
В мъртво царство.

[noel_f]

Lonely autumn trees
keep the peaceful soltitude
of the ancient lake.

Хайку

[LordOfLight]

^ Зорка, метни и ти нещо де, ш'се бием

Ще, ще ама като напиша нещо ново, няма да пускам стари

[noel_f]

An elegant shade
spoils the whiteness of the snow -
shows the arctic fox.

Току-що го написах.

[Twilightfall]

Ето едно нещо от мен, което започна да звучи едва ли не като народна песен
[...]

Абсолютен, тотален, некро-сатанински КУЛТ!

Сериозно, супер яко е станало.

[LordOfLight]

Противоположности

В агонията на умиращия ден
съзрях раждането на новата нощ,
а мракът, в ъгъла усамотен,
пробуждайки се, показа своята мощ.


В сълзите на малкото дете
открих щастие за хората,
разтуптя се отново моето сърце,
преборвайки на света умората!


На момичето в неспокойния сън
видях безкрайната хармония,
докато фантазиите пируваха вън,
тя учеше самодивски заклинания.



Във страшния край на света
положих началото на вселената нова,
така пречупих аз мита,
за сътворението бях готова!


Айде и аз да се разпиша

[scion_of_storm]

Живот.

Седим с нея,
И просто пием.
Насила грея.
Просто си пием.
На маса с пет крака.
Половин моя – на зрака.
Другата – нейна. Плака
Там преди дървото.
Беше сечивото.
Стиховете бяха девет,
Ще станат единадесет.
Няма значение, всъщност
Стигнат ли до тринадесет.

Усмихва ми се от другия край,
Небрежно, някак неангажиращо.
Сляпа Съдба й виках преди май.
Мащеха на желание умиращо.
Две очи. Изпод качулката ме гледат
Навъсени, виждам незримите ириси.
Обвивки на душа те с размах белят.

„Числото ти е седемнадесет.
Толкова зими, толкова и лета.
Живот насила даден, насила взет?
Виждам вътре в теб нея, отровата.
Да не би скрита да е тихомълком тя
В лявата струна, що изгражда Песента?”

„Осем”,
Казвам аз.
”На косъм
Ще лежи моят час.”

Разперва тя ръце. Толкова гривни.
Толкова злато и сребро – все дивни.

„Двадесет и пет да е тогава.
Ще танцуваш лудо на жарава.
Когато дойде за теб четвърт век
Дъждът на живота ще спре своя тек.
Косата ще осигуря, за теб наострена
Дръжката на ковчега пък ще е костена.
За това, че грехове по земния път си извършил
Ще те накажат ангелите и велики Михаил.”

Мой ред е да се вяло усмихна.
Бурята в бурята утихна.

„Не вярвам аз обаче в герои светли такива.
Кожата ми ще я разкъса страстна самодива.
Как и да е, ковчегът ще помоля, ти осигури
Душата почерняла в пламъци ще се възроди.”

Сделката е ясна,
Чиста. Прекрасна.
Стискаме ръце, плът и бяла кост.
Масата с пет крака...тя е мост.
Сключих с нея над дървото гнило един облог
В който аз самия поставих се като залог.




Проза

---------------

Светлинен гарван

„Когато отчаянието сграбчи и погуби една душа, светлинен гарван е роден.”

Всички бяха под него, мънички, черни силуетчета по земната шир. Беше над тях, беше във висините на изсветлялата синева. Беше светлинен гарван.

*****

Беше светло. Всъщност, прекалено светло, помисли си Езекиел. Дискът на слънцето не грееше, а направо пламтеше, по дяволите. Надхвърляше четиридесет градуса сигурно навън, отдавна не бе имало толкова топло лято като сегашното. А Езекиел не понасяше жегата. Никак.
- Пречи ти. – сянката на Хаамайа сякаш се шмугна до силуета му, след което затули частично мястото около клекналия Езекиел. Бледа, косата й – побеляла само на двадесет и пет години, беше контраст на неговата – тъмна като гарваново крило. – Никога не си го харесвал.
- Мразя го. – мъжът се изправи, строен и жилав, в разцвета и силите си. – Дори луната е по-красива от него, а знаеш що за стока е и тя. Светила...които помрачават живота ни.
Плюнката му полетя като изстрел от Смит & Уесъна, който седеше в джоба на дънките му. Модел 4566TSW, 9 милиметров.
- Боговете, Богът, или който и да е този там, горе на небето, ако го има, само ни наказват. Майната им. – отсече той, а очите на Хаамайа се поразшириха при това откровено богохулство. Не че Езекиел не беше от по-резките и дори на моменти груби хора, но все пак...Бог е друга работа.
Тя не вярваше също, естествено. Но въпросът беше принципен. Въпрос на такт, мина мисъл през ума й, но избяга като бледен призрак.
- Знаеш, че без тях няма да има живот на тази земя, Ези. – кротко му се усмихна тя. – Човешки същества сме, имаме нужда от енергия, лъчи, които да галят лицата ни, греещата светлина, която ни вдъхва надежда...
- Прекалено си лирична и светла, спри се. – рошавият младеж дръпна от цигарата за последно и я метна, формирал своебразно „О” с палеца и показалеца си. – Първо, е напълно спорен въпроса доколко сме останали хора там вътре, в себе си. Изветрялата диня е прекрасна отвън и изглежда пълноценна, но вътре е куха, безвкусна и празна. Второ, надежда няма. Просто временно самозалъгване, за да се утешиш, че в края на краищата ще загубиш – ти, близките ти, познатите ти, който щеш. Надеждата е онзи мухъл в хляба, който не си забелязала и при препичането на филиите в тостера си изяла, усетила сладък вкус в устата си. Но е гнил, разяждащ материята на омесеното. Надеждата уж ни крепи, а всъщност прави същото. Абсолютно същото.
Кафявите й, загрижени очи на кошута го изгледаха тревожно. Хаамайа си позволи лека усмивка.
- Винаги буреносен облак си ти, Езекиел. Позволи на някоя от бурите ти да се кротне и да пропусне през тъмнотата на перестата си одежда някой и друг слънчев лъч.
„Време е.”
Гласът дойде неканен в ума му и сепна мъжа. Какво, по...
„Времето дойде, Езекиел. Дори лъжливостта на надеждата пада. Усещаш ли го, вътре в теб, там, сред дебрите на червивостта?”
- Ези, добре ли си? – сега вече Хаамайа изглеждаше НАИСТИНА разтревожена. – По лицето ти избива пот, но ми се струва, че не е само от горещината. – тя ахна. – Киел, та ти трепериш. Какво става?
„И в нея е паднала стената, но тя насилва съзнанието си, за да не го забележи. Да не пропадне в бездната, където Крещящите лица разкъсват и се хранят с плътта й. Спаси я. Спаси себе си. Смееш ли, можеш ли, Езекиел?”
- Ези, по дяволите, отговори ми. – той усети ръцете й върху себе си. Бяха хладни, студени. Душата й грееше студена, в синкав пламък, вътре в нея, под гръдния кош, разпростяла костни ръце до всяка част на тялото й. Трябваше...трябваше да я спаси.
„Смееш ли?”
Ръцете опипаха Смит & Уесъна. Докоснаха го първо колебливо, после – сигурно, целенасочено.
- Смея. – каза той с твърдост и надигна пистолета в същия момент.
- Ези...?
Изстрел между очите. Точен, хладен, тракаща гилза на асфалта. Горещият асфалт, който проклетото слънце беше докоснало с отровния си, пламтящ език. Рухна, рухна кошутата, застреляна от ловеца, невиността бе погубена, надеждата – сломена. Както винаги.
- Ще се видим на Портите. – прошепна той и насочи дулото към себе си.

***************

Беше светлинен гарван. Беше лъч на слънцето, формиран от мрака. След пихтията от мозък, кръв и какво ли не, идва пирът. А той обичаше пира. О да, как го обичаше...

[Refuse]

scion_of_storm само така човече, творенията ти са много добри! Водачът ми е фаворит

[LordOfLight]

Цигуларю

Цигуларю посвири ми,
нека потъна във тъжната песен,
животът с музика покажи ми,
обрисувай цветовете на нежната есен.

Нека всяка нота бъде листо,
падащо на влажната земя,
всеки звук- голо дърво,
всяка мелодия в сърцето да стая!

Цигуларю посвири ми,
научи ме да разбирам гората,
мечтателю разкажи ми
за живота, за съдбата!

Песента ти да ме понесе,
отвъд реалност и мечти,
спокойствие да донесе,
да стопли замръзнали сълзи!

Цигуларю изсвири ми
щастие и усмивки във шепа,
за миг поне подари ми
радост макар и нелепа!

[Ulair]

^^ Не мога да отрека, че прозата ти звучи адски добре Сционе!!! (е, може би с изключение на някои дребни, стилистични нещица, които безпроблемно ще изгладиш с времето ) Очакваме още подобни творения!!!

[noel_f]

Among fresh grasses
they grow -
her dainty flowers,
her mauve trinkets.

По принцип хайкуто се състои от три реда, аз обаче си позволих малко отклонение от правилата.

[scion_of_storm]

Ще си позволя да осъществя контраст с ^ (по-горната творба) ;p
евентуална песновка при по-подобрен ритъм, знам ли.
italic = bridge
bold = chorus

Раса

Събудих се пак този ден
В мръсния град,
В една държава.
В един идиотски свят.
В този мизерен, шибан плен.

Чувам упадък на една човешка раса
Докато пръстите движат се по баса.
Тревопасно стадо, слепи конформисти
Кой глупак каза, че ръцете ни са чисти?

Раса, раса
На ”Sieg Heil” нацисти.
Раса, раса
На червени комунисти.

Всеки се изживява като каубой
Сигурно печелим още капка лой.
Мамка му, вече няма го дори Героя
Знаеш си, че тази купчинка е просто „моя”.

Никой не го интересува дали ти трябва „твоя”!

Чувам упадък на една човешка раса
Докато пръстите движат се по баса.
Тревопасно стадо, слепи конформисти
Кой глупак каза, че ръцете ни са чисти?

Раса, раса
Където всички гледаме през пръсти.
Раса, раса
Където неверник с очи хитри се кръсти.

Утре пак ще се събудя в гнило общество
Без кога, защо и как, а просто „тук”.
Ще хвърчи пореден зъб, размяна честна за око
А после десница стегната за свит юмрук.

Раса, раса
От идиоти-моралисти.
Раса, раса
От неоправдани идеалисти.
Раса, раса
От позьори-антихристи.
Раса, Раса,
Където всичките сме глисти!

*Шапката помогна*

[prayer4eto]

Светлинен гарван

За малко да го пропусна!

[scion_of_storm]

^ Ама не успя, а

[prayer4eto]

^ За мое щастие

[LordZombie]

Molten Soul

The faceless walls keep staring at me day and night
The time has come of all hope and all light..
And I face the demons in my mind
My soul and sences are blind!
Nor I'm dead, nor I'm living
I'm just being among the breathing

But still I'm runing despared
Still I'm seaking for forgivness
Still I'm bleading restless
The blame, the guilt, the fault
Are burning through me like the hell..
Damn you god! Rid me of this evil spell!

Destruction in my mind, Fraction in my sight
Like a ghost I roam the world,
Looking for a cure, wanting to forget
The deads, the murders, the love
But they hunt me, see me, breath me, bleed me,
Darkness falls I've killed the sun,
I'll burn forever, for what I've done,

I stood here, dark, alone, and scared,
I ran away from my past, but nobody cared,
Now I fall in the shadows, runing despared from my surtain faith,
I beg you all, slay this beast, i deserve your hate,
I hear them screaming in terrors and pains...
The trial for my soul has begun in flames


Един текст,които написах заедно с един мой приятел.Лично мен много ме кефи

[scion_of_storm]

Кръв в писъците

Кажи ми,

Сега докато седя и слушам писъците.
На всички угнетени.
На всички умрели.
На всички сломени.
Ще спрат ли най-сетне на кръвта плисъците?

Кажи ми!

Умрях докато силуетите танцуваха
В парад не на суетата, не!, а на
Синкаво мъртвило и угаснал пламък.
Ликовете пак там, пак там, Боже, плуваха
Всеки с разтворена под очи рана
Всеки в мъртво сърце с студен камък.

Песни...

...те са симфония. Ария на безпощадността.
И на това, което на нас, живите, предстои.
Мътна тиня, болка под водата, лепкава тръстика
Пак онова проклето блато в ума се върти.
И кръв, кръв в съсиреци дивни, с размах избуяла
Оцветява навек водата, що отдавна е умряла.

Ръцете на мъртвите там са. Виждам ги, чувам плясъка
Когато любовта за плътта ми жива те обявяват.
На онез’ очи, от рани оградени, грее хищен блясъка
Докато телата пак там, пак там в течението плават.

А аз...

Знам, че един всички ще сме там, в тяхната прегръдка.
Аз и ти, всеки, що сега диша, чувства и жадува.
Минута след минута ще взимаме тинестата си глътка
Докато гарван светлинен над нас с врясък ще пирува
Ликуващ над кръвта, ликуващ над падението на плътта;
С грак светъл даващ ново начало...на кръвта в писъка.

На кръвта в писъка.