Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[sgoh]

Човече, толкова е... комсомолско

[malleus]

Той е като смисъл,като вълна, която залива съзнанието изведнъж и се блъскаш в брега осъзнал,че си мъртъв(бил и все още си)досега.
Поглеждаш в очите му,сините, и виждаш страшното,онова по-крайно от ужас в мрака,по-живо от новата плът.
Губиш се в желание,разтваряш крака и чакаш ,да дойде ,да влезе ,да си цяла отново.
Смисъл едничък ,началото на живота,най-първичния и истински инстинкт.
А той е толкова прекрасен,без лице и без мисъл.Никога невиждан сън и жестока болка.
Искам да бъда това което съм.Искам да крача гордо,искам да не виждам никой друг.
Никой не искам ,нищо не търся,нищо не чакам.Само минавам през теб.
Уморих се от тъпи въпроси,уморих се да имам душа.Трябва да дишам,да видя,да чуя какво съм сега.



Това е засега щото ме разсейват тука едни и не мога да продължа.

[scion_of_storm]

Друго си е да видиш пластмасовите играчки и колички, които за последен път си виждал преди поне 5 години, а използвал преди малко повечко.
Братовчед ми изпищя щастливо, след като сблъсках големия камион с наредените „вагончета” на влака – едните влизащи както си трябва едно в друго, другите – вързани с връв, за да не се откъсват толкова лесно едно от друго. Очите му грееха, той подскачаше с неподправена радост и на френски ми говореше някакви уж неразбираеми думи, които обаче аз разбирах по странен начин.

Защото преди години бях правил същото.

Измори се, не е като да си поиграхме малко, докато братовчедката стоеше и гледаше някакво филмче на Скуби Ду по Фокс лайф, ако не се лъжа. Седнахме и два чифта пъстрозеленикави очи се впиха в приключенията на петнистото известно куче, последвани от тъмнокафяви такива. Мина време, замина, и им се доспа – деца на седем и две години, все пак. Легнахме си, заедно тримата, двете деца сгушени, а аз на съседното легло с лице на сантиметри от техните. Братовчедката запя, познаваше нотите, и макар и само първи клас, беше свирила вече на пиано и улавяше що-годе точно нотите, а гласът й успокояваше и възхищаваше другия малчуган. Когато свърши, сякаш от нищото й казах да държи здраво в ръцете си детството и да му се наслаждава колкото се може повече. Мъничкото същественце ме погледна някак леко объркано и попита:

- Но защо?
- Защото като си тръгне ще ти липсва ужасно много ще искаш да върнеш тези години. А няма да можеш...
- Ти искаш ли да ги върнеш?
- Искам. Знаеш ли, като бях колкото теб, в първите четири класа, и аз исках да стана като онези големи батковци, и да спрат да ме възприемат като малчуган. Когато това стана, обаче, осъзнах, че всъщност това е доста глупаво желание и е без значение. Представи си аз щом съм толкова по-млад от мама и тати, а пък тъгувам, какво им е на тях, като е било преди толкова дълго време тяхното детство.
Братовчедка ми ме погледна усмихнато с тази нейна чаровна усмивка и се замисли нещо. Отзад другият пакостник издаваше характерния звук „врумм-врумм”, вглъбен в карането на Мерцедеса кабрио в синкав цвят, за който бях събирал пари преди точно 8 години.
- Ще обещаеш, че ще си изкараш детството хубаво и ще си малчуганка, нали? – попитах я аз и я пернах игриво по нослето. Тя кимна. – Че ако знаеш след около пет години как целият свят ще ти е крив и ти винаги ще си права, главата ти ще се замая.
- Утре няма да си тук. – констатира тя след време с такава нотка, че и недотам разбиращият български братовчед също насочи тревожен поглед към мен.
- Не, утре заминавате. Но ще дойдете другата година, нали? – усмихнах й се аз, на него също. – И тогава ти ще си вече голяма, на цели осем, а пък той също ще е попораснал – вече на три! Че това си е доста важна възраст!
Мъничката кимна и обяви, че иска гуш, след което, естествено, бях призован за гуш и от мъника, който го извика с неподправен френски акцент.

Когато леля ми и чичо ми се върнаха, братовчедката беше в ръцете ми, увила своите около врата ми и полузаспала, а братовчедът мигаше на парцали, стреснат от светлината, и нямащ търпение да види майка си. Беше му липсвала, както и „папа”-то.

В мрака преди полунощ ми беше замислено и тъжно. Повече замислено, и повече тъжно – стоте процента ги надминах, защото са прекалено обикновени. Знам ли.
Смърт, знам че ми държиш монетата, която с теб заложихме като се родих. Медта е в кръвта, сплавта е в душата, и ти със сигурност се наслаждаваш на дърпането им от време на време.
Колкото и Сенчести песове да пращаш когато падне зрака, колкото и Безлики да следват силуета под луната, намерих още една причина да избера кога да е мятането.
Ще ги изчакам да пораснат, тя да стане красива девойка, после жена; той – безгрижно момче, после млад мъж, да създадат всеки свое семейство и да вървят, стъпили сигурно, по пътя.
Проклет да съм, ако ми попречиш, Гнила.

[scion_of_storm]

Грозд цитруси

Ах, виж ме как се извисих.
На колоните цар се нарекох.
Въздуха със свистене пробих
Да покоря Нагоре се зарекох.

Не, чуй ме как могъщо изкрещях
И дробовете изкашлях с мъка.
Орел-рибар, над змиите заврещях
Че с блатото очаква ме май разлъка.

Размислих. Докосни невидими ръце.
Как паяжината те разкъсват!
Премини през гранитното ми лице
Цитрус и кръв се (те) разпръсват.

Ах, виж ме колко съм неведом.
И нашивките красиво си плета.
Как пирувам след моя си погром
И с метлата тихо саждите мета.

[svaro]

За
( подаряване на букета )

За земноводния човек със водорасли във косите
и за човека – грозд, отгледан от лозите,
за кучето – човек след пролетното стадо,
за непознатия човек от мойто огледало.
За тъжния човек със много във очите,
за лунния, безкръвния, синеещ сред звездите,
за ореха и лешника и за вулкан и руда,
за Йеронимус и Магрит, за теб… и всичко друго.

( В букета спи човек. Тихо, да не го събудим. )

[gadabout]

Wow... доста странно, но несъмнено и много приятно.
Пишеш с мисъл и стил, явно е.
Пусни нещо друго.

[svaro]

мерси
ми, ето още едно, то и то доста старо

Винена поляна

Сварог долу, а Селена горе : на езическа поляна
легнали в тревата хладна покрай огън млад, китарен,
нищо, че дъждовник може върху ни да пролази,
само мечка да не ни настъпи, че ще ни премаже.
Огънят с дима си пише любовта си към звездите,
думите едва му сричам – пълни са с мъгли очите,
пълна е с мъгла главата, с пух – краката и ръцете,
и луните ми са много, и звездите ми кокетни…
Вулканичното червено в ганимедови бутилки
заедно с планински хлад, остър дим и дъх на билки
думи луди, луди думи във гърлата ни налива
и щастливи за Дионис жертваме парче сланина.
С въглен палиме цигари, теглиме с дима жарава,
и искри над нас прелитат, метеори преминават…
И конете се поспират посред нощната разходка
и учудено се взират в нас, гласовитата находка.
Във слуха им ние щедро вливаме слова и песни :
“Дай насам!”, “Червено вино…”, “Помниш ли я?”, “Да, бе…”, “Лесно.”,
"Ех да му...", "Какво ще кажеш?", "А пък тя...", "Наздраве!", "Става."...
Но съвсем не ни разбират и нататък продължават.
Вече даже и самите ние трудно разговора водим,
но разбираме, че няма вятър, който нас да ни събори,
няма дъжд да ни удави, ако ли върху ни плисне…
Утре слънце пак ще грее, над селцата долу, в ниското.

[malleus]

Не знам кой си, какъв си, ма тва са едни от най-яките неща, дето съм чела. Сериозно, литературата ми е професия, човече!
Искам още (една моя любима реплика )!!!

[svaro]

благодарим
още малко:

Първа Носталгия

Понякога, много понякога
изригват над нас звездопади,
изпълват сърцата ни с блясък
и чупим с ръцете желязо.
И тичаме древни по равното
изпънали всичките жили,
на краката ни боси през раните
в нас земната сила се влива.
Устите, широко разтворени
първичния вятър поглъщат,
очите безумни, учудени
старите сили възвръщат.
Кръвта ни гори във телата,
изгаря всичките мисли,
нахлуваме горди в безкрая…
и ставаме толкова истински.

Понякога, само понякога.

[scion_of_storm]

Магични са

[scion_of_storm]

Пепел

Над небесата сребърни богини
Със сърп убиват златисти богове.
От ритуала ражда се платина
Незрими са другите им синове.

Пред порта от тлееща жарава
Сянката изпита си търпеливо чака.
За под покров неясен мъничко забрава
За кръвта, що не можеш нивга я изплака.

А горе, де Дъщерите с мракот’кани роби
Налагат живачнолунния си матриархат
Изплуват от вълните безсенчести задгроби
И цари в кръв и във метали невиждан нам разврат

Из Града, зад Портата от преродена пепел скрит
Кършат се кости, скърцат обременените талиги.
Звезди, небеса и слънце намират своя Сплит
И ослепяват изпустелите очи на души в’ вериги.

Сребристите със смях, разцъфнал като роза
Хищно поглъщат жителите обречени.
Бодливи като стъблата на тихата мимоза
Възрадват се Те на пищящите сълзи.

Сянката моя търпеливо от другата страна чака
Загърната с воала на мътен прах и ярка пепел.
Дълбоко в себе си безчувственото пита зрака
Какво в лъчите си чумести той за мен е изплел

И с кое сребро ще прекарам аз нощта
За да видя от кехлибар очите на смъртта.

[malleus]

^ тоя човек от де се взе да озари със сияние мрака на душите ни говоря за svaro
КАМЪК
Остаряват хора и дървета;
падат дни, нощи, листа и дъжд;
неизменен в есента и летото,
камък, ти стоиш все същ!

Нямаш нито жили, нито нерви,
нямаш нашата злочеста плът.
Съвестта и хилядите червеи
никога не те гризат.

Ти не си изпитвал още жаждата
от която почват вси беди:
не грешиш ти никога: не раждаш,
пък и сам си нероден.

Ти си свят. Не затова ли некога
в огнените стари векове
от гранит и мрамор е човекът

ваял свойте богове?

Алена искра, от теб изтръгната,
камък, истината в теб прозрях:
вечно и свето е само мъртвото,живото живее в грях.

Ей тва е хора-класика
Кой може да познае кой е поета , а ?

[noel_f]

Е, Далчев, разбира се. Но защо го пишеш в тази тема, има си отделна тема за чужди творби ...

[malleus]

Оп!
Здрасти!
Видех, ма ми текна тука да го пусна.
И браво,че позна!Редичко ми се случва.Или може би не общувам с правилните хора.

[noel_f]

Ами, нали имахме матури тази година и затова. Иначе не съм чак толкова запозната ...

[malleus]

А така!
Фанах те...
Виждаш ли ,че имало полза и от матурите!?
Министър Велчев отбеляза точка.

[noel_f]

Има, кой казва, че няма. Безспорно има.

[svaro]

Втора Носталгия

Донесъл със себе си от селцето край Дунав
червен акордеон и торба топли дрехи,
той сяда зад блока на една захвърлена гума
и засвирва нещо свое, много старо и крехко.
Затворил очи, той рови в сърцето си с нокът
за парченца от спомени, за късове чувства.
Топи се облак под слънцето сякаш е пчелен восък,
в акордеона се влива човекът през върха на своите пръсти.
И рибарски лодки край него потеглят с разпънати мрежи,
прелитат сред пръски вода над тях ята толстолоби,
хвърлят моруни хайвера си в нашите малки балкони,
водовъртежи смесват студени течения с топли.
Крайречни тополи израстват, на тях кацат птици,
под корените им змии бавно сменят своите кожи.
Око на гущер блести сред тревата като малка жълтица,
две костенурки проверяват коя от тях е по-бързоходна…
А един човек – мъничък, колкото пясъчен остров
седи в своя двор под разцъфтялата бяла череша,
приготвил се вече да тръгва и подпрял на земята до стола
червен акордеон и торба топли дрехи.

[Ulair]

мерси
ми, ето още едно, то и то доста старо

Винена поляна

Сварог долу, а Селена горе : на езическа поляна
легнали в тревата хладна покрай огън млад, китарен,
нищо, че дъждовник може върху ни да пролази,
само мечка да не ни настъпи, че ще ни премаже.
Огънят с дима си пише любовта си към звездите,
думите едва му сричам – пълни са с мъгли очите,
пълна е с мъгла главата, с пух – краката и ръцете,
и луните ми са много, и звездите ми кокетни…
Вулканичното червено в ганимедови бутилки
заедно с планински хлад, остър дим и дъх на билки
думи луди, луди думи във гърлата ни налива
и щастливи за Дионис жертваме парче сланина.
С въглен палиме цигари, теглиме с дима жарава,
и искри над нас прелитат, метеори преминават…
И конете се поспират посред нощната разходка
и учудено се взират в нас, гласовитата находка.
Във слуха им ние щедро вливаме слова и песни :
”Дай насам!”, ”Червено вино…”, ”Помниш ли я?”, ”Да, бе…”, ”Лесно.”,
"Ех да му...", "Какво ще кажеш?", "А пък тя...", "Наздраве!", "Става."...
Но съвсем не ни разбират и нататък продължават.
Вече даже и самите ние трудно разговора водим,
но разбираме, че няма вятър, който нас да ни събори,
няма дъжд да ни удави, ако ли върху ни плисне…
Утре слънце пак ще грее, над селцата долу, в ниското.

благодарим
още малко:

Първа Носталгия

Понякога, много понякога
изригват над нас звездопади,
изпълват сърцата ни с блясък
и чупим с ръцете желязо.
И тичаме древни по равното
изпънали всичките жили,
на краката ни боси през раните
в нас земната сила се влива.
Устите, широко разтворени
първичния вятър поглъщат,
очите безумни, учудени
старите сили възвръщат.
Кръвта ни гори във телата,
изгаря всичките мисли,
нахлуваме горди в безкрая…
и ставаме толкова истински.

Понякога, само понякога.

Това са УНИКАЛНИ стихове!!!!!!! Творчеството ти ми допада адски много, брат! Дерзай!

[LordZombie]

Stranger to myself


What am i ?
A prisoner of ice in my frozen tears
A ghost of fright in my psycho fears
A man of despair 'till it all disappears...

What is life ?
An unsure journey in gloom
A constant runaway of doom
Still i watch the bloody moon
It attracts with a misty bloom

Who am i ?
A rebel afraid of his own fame
A soldier dying - who's to blame ?
A demon who's crying - always the same

It seems I'm just a stranger to myself...



Последната реплика е леко взаимствана,ама...

[svaro]

* * *

Развълнувай ме, накарай ме да тръпна,
да плача, да треперя; после възсъздай очите ми,
ако можеш.
Дидро

Само част от езика (оградена със скоби) :
това е светът, който бих могъл да изговоря,
който познавам, владея, и в който правя промени,
и който нося винаги и навсякъде с мене.
Имената за хората, релефът за формите,
думи за в бъдеще, думи за спомени,
думи за всичко познато, докоснато,
за преди малко, за сега и за послето.
Но рядко казваме нещо искрено,
най-вече тогава, когато изгряват звездите ни,
и това, което остава трайно и истинско
вместо в думите ние пазим в очите си.

Погледни ме, да видя небето в очите ти

[malleus]

Развълнувай ме, накарай ме да тръпна,
да плача, да треперя; после възсъздай очите ми,
ако можеш.
Дидро

^Правиш го човече.Благодаря.

[svaro]

то и аз благодаря
и на ulair и дерзаем

[scion_of_storm]

Пий!

Пий! Сетне и на мене дай
Че опиумът помага ми да виждам.
И очи пробождат мъглата!
В многолик образ тихо да прииждам,
с дух да сека маранята.

Още откак хълмове се преродиха
И с небето сватба пищна вдигнаха.
Тръни жилави в отрочетата се забиха
Святостта на Родителите задигнаха.

Помня как с вопли бликащи из гърла децата
Сплетоха стълба от на дървеса червата.
Как откъснаха на лястовици нежните криле
Лишиха рибите любими от техните хриле.

А питат, питат, знаеш ти, нали?; сега
В опиянение многолистно "Къде си, Господи?"
Ала глух, глух остава техния Баща
Само навъсен мрак над тях мръсно гърми.

Пий! А сетне трай!
Че знание в безсмислието намерих!
Знай, братко, знай!

Видях как прах тече от ангелски коси
И облаците сипят надолу мътна пепел.
Смях се, докато пих вино, що тъй горчи
Оказа се то кръвта на гнилите безброй души.

Плюх от киселината на каменните, Вековете!;
В лигите на Хрътките издигнах аз Камбана.
Роди се двадесет и петият час, смъртни, разберете!
Всеки от нас нов облик има - язвена рана.

И ще пъплим тихи, унизени и крещящи
Осакатени, кръв плискаща къде окото гледа.
Лъчите слънчеви ще ни шибат, пламтящи
А червата, що късахме с голи ръце, ще се увият -
Майко, в зелена увяхналост твоя вкусвам победа!

Пий! Пий, костеливи, че кръвта ти не е никак вкусна!
Нека на хлад пием, а наоколо цари краят на раса гнусна.

[noel_f]

Ето нещо, вдъхновено от Далчевата поезия. Кажете какво мислите.



Мразя

Мразя да излизам, мразя да се забавлявам. Мразя кафенетата, мразя да се разхождам с приятели. Мразя да ходя на кино със съученици. Мразя театрите, мразя музеите. Мразя концертите, мразя фестивалите. Мразя да ходя на сватби. Мразя погребенията. Мразя годишнините. Мразя да се връщам вкъщи за почивните дни, мразя Коледите. Мразя да ходя насело.Мразя курортите, мразя почивките. Мразя екскурзиите до исторически места, мразя екскурзиите в чужбина. Мразя излетите. Мразя и празния си живот ...

[gadabout]

^ Нищо от Далчев не намирам тук.
Иначе не мога да кажа нищо - това не е нещо повече от навързани изречения, не се обиждай. Но anti-vsichkoto е яко, яко е да мразиш всичко.

[noel_f]

Не са несвързани изречения. Последното е обединявщото звено между всички. И, разбира се, че има много общо с Далчев. Последното изречение разкрива осъзнатата драма на индивида, останал извън руслото на живота. То показва до какво води изолацията на субекта от външния свят.

[InsArtTure]

Извинявай, но това е много измислен индивид. КОй се чувства така, както ти си описала? Героят на Далчев? Не мисля, неговият герой има сходни проблеми, но те са много по-комплексни и са изцяло аргументирани, обоснавани от лириката на поета.

В твоето писание обосновки няма. Няма нито прозаични такива, нито лирични такива.

При Далчев-бялата болнична стая, празнотата на стаята, щъкащият народ навън, стараещ се да избяга от смъртта и прочее..

При теб - кое показва ЗАЩО мразиш каквото и да било? Защо мразиш театрите и защо твоят герой има празен живот? Изобщо не разбирам.

Това не е вдъхновено от лириката на Далчев, а от усещанията му, от емоциите, които описва в лириката си - уви, неразбрани в дълбочина от теб.

[noel_f]

Жанрът на творбата ми предполага да бъде кратка и прозаична. Неслучайно с нарича "кратка проза".Тук няма място за излишни образи и емоции.Всичко се представя кратко и сбито и идеята става ясна накрая. Последното изречение загатва, че един живот далеч от света навън, е безсмислен. Не се ли усеща ефекта, който съм се опитала да постигна?


Ето още дин пример от този жанр.

Кратка проза

[MadHatter]

Само дето от него ми става пределно ясно защо това и онова, защо трябва да не плаче, докато никой не разбира защо това и нова става в твоята кратка проза. Преработи я, би било хубаво да прочетем и друга версия