Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[noel_f]

Ами, аз още съм начинаеща. Макар че ако се зачетеш по-внимателно, мисля, че все пак става ясно ...

[malleus]

Има идеи в тебе,да.Още са малко сурови,но ако наистина имаш желание маже да се получи.Това последното беше добро,има пластове,няколко реда уж ,пък сякаш са целия й живот.

[noel_f]

Мерси, старая се. За мен писането е нещо като потребност. Надявам се наистина да усъвършенствам стила си на писане.

[svaro]

Понякога

Някои казват, че всичко е безсмислено. Други – че пак същото това всичко е изпълнено със смисъл. Трети понякога мислят като първите, а малко след това вече са на страната на вторите. И обратното. Пълзим като гущерчета през корените на нашите догадки и се оглеждаме с надежда за нещо, което дори не знаем какво е. Слушаме нашата музика, гледаме всякакви филми и когато остане време – четеме случайни книги. И така си крачим на място, убедени, че вървим напред или се връщаме назад. Мислили сме много, чувствали сме много, имали сме си радостите, имали сме си и отчаянието.

Новата къща е срещу старата. Двор срещу двор, разделя ги само една асфалтирана улица, която свършва с мост над реката. След моста е полето. Двете къщи са много близо до реката, през деня е както и през нощта, само кучетата лаят по-малко. Тук във всяка къща има куче, в някои и по повече. Хората искат да имат пазачи. По пътя минава някоя каруца, скрибуцаща празна към полето, друга се връща, връшна с окосена трева, дъхава като нищо друго, което ни е познато. Ще се помъчи стар мотор, по обед ще се заклатушка по нанадолнището първият пиян за деня, решително стиснал в ръка бутилка за после. Слънцето си пече около хоризонта, вятърът люлее гроздовете по лозите. Между лехите с ягоди са се открили две черупки на охлюв с една паднала зелена ябълка. В общи линии, това би могло да е почти всичко, което да си струва, понякога. Ама само понякога.
Старата къща е строена с тухли, омесени с кал и житни люспи. Като питки. Има дървена тераса, до нея растат две ниски и клонести дюли, червен петел и няколко еребати ярки кълват нещо в нейната сянка, козлето тича по широкия двор между каменното стълбище и кладенеца. Старецът е роден тук, но преди много години. Може би деветдесет и пет, може би деветдесет и осем. Нито той нито някой друг със сигурност може да каже. Знае със сигурност, обаче, че се е родил през пролетта. Е, има Карта за самоличност, зелена на цвят, отгоре с надпис Царство България, отдолу с отпечатък на десния палец. Вписани са име, народност и религия, занятие земеделец и семейно положение вдовец. Година на раждане също, записана вероятно след догадки. Той пази и Картата за самоличност на баща си. В нея годината е 1862-ра. И двете карти са заключени в тежък железен сандък под леглото му в новата му стая, в новата къща. Лежат си там двете, сред купчинки от други малки чудеса.
Стаята е до кухнята. Шкаф със старо радио, огромно и с крещящата Свободна Европа вътре в него, маса и стол, а в ъгъла легло, пазещо стария железен сандък под себе си. В кухнята е седнало малко момче, слуша по навик тътена на радиото и чака. Търпеливо, както може би само едно малко дете може да чака. И дядото става. Преминава бавно през кухнята, подпрян на дървената си тояжка, слиза още по-бавно по трите стъпала и започва разходката си по пътеката между лозите. Тогава малкото дете скача от стола си и се втурва в съседната стая. Повдига възглавницата, отваря шития кожен портфейл и измъква от едното му джобче красив черен ключ. Сяда на пода, отмята одеялото и с много усилия издърпва тежкия сандък от под леглото. Отключва огромния катинар, оставя го на пода до себе си и повдига капака. Има няколко бързащи минути да разгледа частите от прошнуровани книги с рисунки на конници и армии, сгънатите няколко пъти пожълтели листове, всичките започващи с красива голяма буква и продължаващи с нещо непознато. Много стария и много здрав празен портфейл, наричан от дядото портофелата. И голямата платнена кесия, завързана с връвчица. Винаги я развързваше трескаво, мушваше в нея ръчицата си до лакът и вадеше шепа монети. Разглеждаше ги набързо и ги връщаше обратно в кесията, завързваше я и я слагаше на нейното си място между книгите. А в едното юмруче стискаше кръгла паричка от петдесет лева и с изсечената глава на нчкой си Борис. Цар. Затваряше капака, заключваше катинара, избутваше сандъка обратно под леглото и прибираше красивия черен ключ в портфейла. И върху нeго полагаше възглавницата.
Когато дядото се връщаше от своята разходка и вървеше бавно през кухнята към своята стая, момчето седеше на стола си, сякаш този ден не е ставало от него. Само сърцето му биеше по-бързо, а в юмручето си стискаше кръглата паричка.
Всичко това е от преди години, може би много години. Но пък тези спомени стискаме силно понякога, както тогава старата монета. И е някак приятно да ги откриваме в нас, докато пълзим през корените на нашите догадки.
Като малки зелени гущерчета.

[Ta' Zhal]

Бря, теб и в писането те бивало

[malleus]

^^Това е,край!Ще се развеждам и ще се женя за тебе.Не мога нито емотикон ,нито дума да намеря за това,което твориш. Ще си се наплача сега...

[scion_of_storm]

Ръжда

Ръжда, ръжда
Тече във вените
И е кръв; кръвта
Из от масло земите.

Река, река (е тя)
И Бог в нея пак се прероди.
Земя замря, заря
В мътни петна туфи напои.

Родих, родих (и още как)
Тройни ръце и десетки очи.
Земя замря, заря нощ(та) пак уби
Светлина изтъмня (в зрак!)

---------

Диалог с вятъра

Хвърлям съчки
Дано покосят с крака вятъра.
Гнили пръчки
Рамо до рамо, тресчена потеря.

А той ми отвръща,
Нахалника злокобен.
Съчките прегръща
Отправя зов задгробен.

Ей, ветре, не покосявай
Оръжията, които ще те сразят.
Снага мъглива не излагай
Че ще те победи дървесна плът.

Хвърлям съчки
Или те хвърлят мен?
Нямам идея.
Вятърни пръчки
Убиват лик обезобразен.

Ръжда, ръжда пее из земите.
Река, река от масло тлее в очите.
Свършиха, заглъхнали зарите.
Индигови изврещяха светлините.

Край на танца безстъпков на душата;
Само мастилени петна по земята.

[noel_f]

Ода за синевата и залеза

Възпявам теб,
о, морска синева,
о, велика,
о, необятна шир.

Възпявам теб,
древно слънце южно,
теб жарко слънце
ахиалско.

Чудни сте двама
в мига на заника.
Преплели ласки,
раждате прелест.

Раждате оранж
и пръски топаз.
Раждате брокат
и вълни елмаз.

Тази симбиоза
неповторима
е уникална,
неусъществима.

Само в дворците
божии има
толкоз красота
необозрима.



Алената магия

Синьо-оранжев декор
ти давам
със златни облаци
по него.
За прожектор ще вземем
заник слънце.
По-скоро излез! Ела!
на сцената,
и чувства си сподели.
Сподели чувствата си
както залезът златен
споделя със водата.

Морски дълбини си ти, човеко,
и бурни вълни.
Сподели и прокълни
Другия свят – той е далеко.
Усети сег а пясъка, бриза, морската орисия,
луната, звездите и Алената магия.

[scion_of_storm]

Страдаш от моето заболяване в дадени творби. Симбиоза като дума в първото е тотално неподходящо според мен, както и "оранж". Оранж като цяло е нетворческа дума, а симбиоза в толкова картинно и цветоносещо стихотворение ми идва като морална деградация посред урока за ензими по биология

[noel_f]

Е, оранж не се набива толкова на очи. А симбиоза не е на всяка цена термин. Използва се и в други случаи ...

[scion_of_storm]

Аз ти казвам като читател, не като терминолог и бла-бла. На всеки друг читател така би му дошло също, затова споделямее..

А оранж ми е евгениминчевско някакво. "Вижте новата ми риза с хавайски мотиви - оранж - за 200 лева и свирка на Азис".

Хейтър съм нещо тая вечер, ама така ми звучи. Иначе си литнала по природни мотивчета гледам, така, така

[noel_f]

Хейтър съм нещо тая вечер, ама така ми звучи.

Мда, в това за свирката на Азис най-ясно си пролича. Това на кого как му звучи е малко субективно. На всеки му звучи по различен начин.

[scion_of_storm]

Така де, ама в момента ти говоря АЗ, а не десет различни индивида, сещаш се, затуй е така

Не ти казвам ПРОМЕНИ ГО!, ами казвам как ми звучи.

И се оправдаваш с всеки поуст, споко, недей, няма да те съдим сега :Р

^__^

[noel_f]

Добре де, извинявай. И на мен днес ми е най-ужасния ден от много време. Затова съм леко афектирна. Сори.

[scion_of_storm]

Е че що се извиняваш?

*чъкълз*

Като ти е гадно извърти една 'убава елегия, да знаеш как олеква от раз, все едно са те плиснали със стар пластмасов леген, пълен с ледена вода ( с водата, де).

Мен пък ми се спи и не мога да си изложа допълнителните идеи за стихове, които ми идват. Кофти.

[noel_f]

То няма да е елегия, а стихотворение изпълнено с яд и възмущение от човешктата грубост и простащина. Ще звучи като частта от Вазовата ода Левски, в която изобличава предателя на Дякона.

Познато. Аз винаги пиша късно през нощта.

[svaro]

Търсене на себе си

Аз търся своя облик и своите думи
дълго време и на различни места.
Често вечер съм с лунните луди,
рано сутрин – в слънчеви лудеса.

Вярвам: млякото, с което съм кърмен
е оформило мойте черти,
дарило ме с много образи смътни
и с очите на мойте деди.

Чувам често когато говоря
остатък от гласа на моя баща,
но думите му все пак заменям със свои
(както е с много бащи и деца).

Зная: виното, което в кръвта ми се лее
ме свързва здраво с мойте земи,
затова чувствам, когато гроздето зрее
от много километри и през всичките дни.

Помня приказките, докато съм заспивал,
после студените нощи, в които четях.
Днес много книги в себе си намирам
и търся себе си във всяка от тях.

И усещам, че от първичните (като при другите хора)
въздух, огън, земя и вода
има още във тялото мое
полъх, капка, кристал и искра.

[Ta' Zhal]

Няма излишна строфа в това. Всяка дума си тежи на мястото. От това каква песен може да стане, просто не е истина. Страхотно е, браво.

[scion_of_storm]

Очите му отново го молеха, зовът на орбитите кънтеше някъде там, из безкрайния низ от лабиринти в Светогледа, в Цветогледа му. Ръцете плачеха с тихи, безутешни сълзи – потта от досега с молива, с туша, с всеки негов инструмент на гениалността. Ноктите дращеха въздуха, сякаш ослепяла хидра, търсеща изгубената си глава в безплътното пространство.

Защо да ги слуша?

Продължаваше. Трескаво, сякаш нямаше време, сякаш нямаше друг по-достоен порив, по-жизнеутвърждаваща Бляскавост. Триеше, рисуваше отново, пак триеше, тушът играеше черен танц около нанесените от молива щрихи, диво се събираха, за да се разделят пак, когато гумата, този ревнив съпруг, откъснеше молива от Идеята. Нямаше време, наистина. Не можеше да уважи всички молби – най-малко тази на частите от тялото си, които така или иначе вече не усещаше. Звездите, желани да бъдат уловени в лепкава мрежа, също нямаше да бъдат впримчени. Звездите, които хилядите гласове на същества, дървеса, призраци и сенки желаеха така, както той самият да завърши Идеята.

Бяха прах. Прах беше и той, купчинката прах, изтекла от пукнатината на Часовника на Живота, с всяка незрима частица доизграждаше балдахина му от Крах, лоното, където очите щяха да спрат молбата си, ръцете – своя плач, а ноктите – сливането си в яростна обезкураженост с въздуха. Идеята, обаче, не беше прах.

Рисуваше ги. Нея, него, тях, и онзи нея, че и онзи него, а да не забравим и всички онези Тях. Ликове, безброй ликове, наслагващи се един върху друг; очите препокриващи се, и толкова еднакви, толкова различни. Дълги лица, по-закръглени, с увиснали бузи, с хлътнали, толкова слаби бузи, че предизвикваха съжаление в него, което обаче угасваше в Раждането на феникса. Дълги коси, къдрави, буйни, наред с къси, слегнали и сякаш минавани хиляди път със зъбците на гребен. Моливът прогаряше със следата си листовете, палеше Животът у тях, будеше любовта, обичта, страстта им, караше ги да оживяват, по този начин носещ живина и на образите, побрани там. Спомените, свързани с ликовете, обаче подпалваха прахта на Часовника, карайки я да гори бясно, да прояжда пукнатината, да тече по-бързо. И рисуващият го знаеше, впил ръце в дървото, както бебе впива за пръв път ръце в гръдта на майката, желаещо да усети белотата на живота за пръв, пореден, последен път.

Те му даваха живот и го убиваха. Ето, усмихнатата девойка му донесе летния бриз от юлския ден, докато леко намръщеният момък, със студеносините си очи вля студената струя на Онази зима, която така и не изживя, мъртъв в огромната пряспа сняг. Две песъчинки прах се подпалиха от тези образи.

После още една. И още, и още, верижната реакция на Идеята, на реализирането и рушението й същевременно. Четири, пет, хиляда, милион, милиард. А когато Вселената спре да брои, ноктите ще паднат, хидрата, загубила и другите си глави, безпомощна и кървяща в сиянието на Смъртта си, ръцете ще изплачат последния кристал, за да падне той във Вечността, а моливът ще прогори хартията, изгорял от жаждата си за живот и смърт едновременно.

Но образите ще стоят дори без хартия. Спасителите и Рушителите никога не умират, защото нямат плът, нямат кръв, нямат Физика в себе си.

Те просто СА, и моля, не ги закачайте. Защото тогава художникът е умрял за смисъла на Безсмислието, в което ние се къпем всяка вечер, пръскащи капките на неговите пръсти, стържещи по сапуна с дивия размах на загубените му отвъд Границите нокти.

И ние ще сме Убийците. Просто Убийци.

[LordZombie]

Пеперуди

Малки прелестни крила
окрасяват мизерията на града
Малки прелестни крила
прелитат устремени към красота

Безгрижни,волни и щастливи
летят и нямат никакви грижи
Раждат се по - грозни от смъртта
но стават по - красиви от жена

Но всички хубаво си има край
превърнаха града във земен рай
сега отправят се към място без заблуди
мястото дето има само пеперуди

[scion_of_storm]

(Re)Incarnation

Phantoms in hypnotic rage
Crawl near, mind’s in cage.
A new history is written in the page -
Words of wisdom from the tears of a sage.

Disfunction, controlled by prophet’s arms
Crushes into waves of plasma death.
Brainstorm of clay all living cells harms
Mechanical is its coldfire breath.

Frenzy, to call upon the masses non-living
Targets feeble for psycho-dominion.
Webs of insanity, spiders killing, never ceasing
A parade of deformity, gone into oblivion.

Strings attached to a mere child’s heart
Singing and screaming, an endless ocean.
Bow, bow to your Highness, tearing you apart
Insomniac reborn, sleepless killing motion.

Skulls and bones, silvery shining of a nation
And the tears of the forlorn sage again.
End of flesh, end of what was God’s creation
Time for something new over us to reign.

[Aggressive Perfe...]

Napalm Death - Uncertainty Blurs The Vision

A vision of life
Where together we walk
Unbound from an existence
Of fear and pain

The key to which
Is self-contained
External freedom
Must evolve from liberation within

To gain respect
And see the qualities in all life
Forms the spark
Which strikes the light

When so minimal the loss
How great be the risk
In reaching out and reclaiming our souls?

But until we overcome
The uncertainty in our fellow man
The vision of hope
Remains an illusion

"You reach out and touch it. You feel it.
It is the life and love that is alive in you.
The feeling that is beyond thought
A feeling of truth.
Reality in you,
When it is reached, you can reach it in others.
This is the liberation. This is the unity."
(Rudimentary Peni, 1983)

Велико, велико, велико!

[svaro]

* * *

Говориме тихо, крещим след това;
виж! – как гориме докато изгреем…
И щракнем със пръсти, излезе искра,
а ние: “звезда!”. И се смеем.
Имаме нужда от съвсем малко Бог,
от птиче да кацне на пръста,
от истински дъжд, а не водоскок,
не от картини, а от изкуство.
От цялото пространство на тази Земя
и от повече време – да го пребродим.
От митичен един звяр пред нашта врата
и от повече сила, за да го преборим.
От сянката, впила се в босите ни крака:
да можем като пирамидите да се измерим,
от ръцете, очите си, от нашите тела,
за да успеем все някога да се намерим.

[noel_f]

svaro, защо не си откриеш тема във форума за представяне? Заинтригува ни всички с прекрасните си творби, една от които е и горната.

[svaro]

много се радвам, че са ти харесали нещата, наистина
а това с представянето, знам ли... по някое време сигурно

[noel_f]

Ами на всички ни харесаха, ми се струва. Пишеш прекрасно, от колко време го правиш?

[noel_f]

Отново е тъмна нощ,
часовникът удари дванайсет.
Отново е тъмна нощ,
сама съм със своите мисли.
Отново е тъмна нощ,
сама съм със своите чувства.
Отново е тъмна нощ.
Отново е!

О, нощ тъмна, тиха, смълчана,
чувството вчерашно у теб остана.
Споделих го аз със белия лист,
с него, безмълвния егоист,
който мислите мои открадна,
и тогаз камък от сърце ми падна.
Сутрин чета ли мастилените букви,
сълзи ми жарки отново рукват.
Словото погълна тревогите,
които нощта роди от неволите.
О, нощ черна, о, мой враг,
не пристъпвай веч тоз праг.
Ти скрити емоции откриваш,
ала има кой сега да попива,
душeвната прокоба да убива.
В белия лист е спасението
от моите болки
и тревоги тежки,
от моите мъки
и емоции жежки.

Отново съм пред белия лист,
часовникът щом удари дванайсет.
Отново съм пред белия лист,
изповядвам аз своите мисли.
Отново съм пред белия лист,
изповядвам аз своите чувства.
Отново съм пред белия лист.
Отново съм!

[Eddie_The_Beast]

Харесва ми идеята

[svaro]

Представи и песен


- Да пушиме по цигара?
- ‘Айде.

- Дай да седнеме тука.
- Не е ли малко студено?
- К’во ти пука, поне е спокойно, след малко пак ше се набиеме в лудницата вътре.
- Да бе, да го еба... Пепелник...пепелник... Къде тръскаме?
- Тръскай къде ти падне.

- Ще вляза да видя как е.
- ОК, аз съм тука. Донеси нещо за пиене.
- К’во искаш?
- К’вото намериш.
- ОК.

- Как е?
- Всичко си е екстра. Подскачат си около елхата и си пият...
- Некакви грижи?
- Никакви, всичко си работи... Ето ти водка с ананас.
- Мерси, бате. Още колко остава?
- Знам ли, докато им писне сигурно... Ама и това е и после – три дни почивка...
- Екстра. Ще ходиш ли при вашите?
- Не знам... Може и да си остана да се наспя, ‘щото после пак ще е тегаво.
- То и това си е вариант. ‘Айде, наздраве!
- Наздраве!

Удряме чаша в чаша, после – чашите в стълбището, на което сме седнали ( това е един вид „и за всички, които не са тук с нас сега”), отпиваме първо от водката, после от сока и палиме нови цигари... За всички, които не са тук с нас... А ние къде сме и не сме ли точно ние тези, които не са с другите? Които много често сме някъде, обикновено далече и до късно във времето, докато останалите са заедно, смеейки се, отделили за една от дългите вечери част от своите мигове за да ги споделят с някой друг, с някои други. С близостта на своите близки. Спомнящи си, представящи си, вярващи, съмняващи се, одобряващи или критикуващи се един друг, докосващи се. Щом не можем да се усетим в докосването, нека се почустваме в своята липса. Странно – не усещам липсата, нито своята, нито вашата...

- Къде се отнесе пак?
- А, замислих се нещо...
- Аха. Аз ще ‘зема да вляза малко вътре, ако има нещо.
- ОК. Аз ще поостана още малко.
- Добре.

Малка групичка от празнуващите излиза, минават край мен, а звънчетата, прикрепени към върховете на дългите им червени шапки бодро допълват техния смях. Следя ги с равнодушен поглед докато излизат един след друг навън в снега.
Има една неизвестна песен на неизвестна група, чийто първи куплет е:

Равнодушно всеки ден чакаме да дойде вечер,
всеки сяда уморен, вместо близо все по-далече.
И загледани встрани все за нещо съжаляваме
и замислени мълчим, и по-бързо се забравяме.

Не всеки път е така, не всяка вечер. Тази особено би трябвало да е различна, хората да усетят близостта си, счупвайки ежедневните си черупки да разкрият под светлината на свещите своята не толкова силна, чувствена сърцевина. Да срещнат погледите си, да докоснат ръцете... Или може и изобщо да не е така. Може да е илюзия дългото чакане на срещата, да са измамни усещането за цялото, насладата от споделянето. Всеки да е най-вече сам за себе си, носещ в сърцето си единственото свое разбиране за свободата, своят магнит към непокорството, собствената си сладко-горчива самотност.
Втори куплет:

Тръгваме си все така, винаги еднo и също,
скрили важните неща и цигара за по пътя.
И това, което днес си оставяме за утре
ще запазим вътре в нас, колкото и да е трудно.

Паля нова цигара, а вечерта си остава все същата. Каква бих искал да бъде? Какво все пак ми липсва?
Може би нищо, да, по-скоро нищо. Абсолютно. Сто процента… Е, ако се бе отворила възможност никога не бих възразил да изживея тази вечер като копие на някоя предишна от спомените. Да вляза в познатата стара къща, оставяйки по килима в коридора снежните следи от моите зимни обувки. Да седна на стола до поизмачкания ламаринен цилиндър на печката, зачервен по средата от огъня вътре и да погледам, просто ей така, кръглите струйки дим, излизащи от малкия й отвор и калейдоскопа от сенки по тъмния таван. Да изчакам вечерята, подгрявайки си в зеленото джезве ракия с акациев мед. След това да се настаним на масата, отрупана с много и различни ястия, дъхащи на жар, плодове и поле, покрито с билки. И заситени да поседнем един до друг в топлата стая и да си говорим. Дълго и тихо да си говорим…
В този момент някой ще почука на прозореца и когато изляза да видя кой е, той ще ми каже: „Обличай се, отиваме при реката. Взел съм пушка и за тебе.” Ще вляза обратно в стаята, докато разказвам къде отивам ще си сложа топлите вълнени дрехи и върху тях белия гащиризон. За да не усещам студа, когато се слея за няколко часа с преспите сняг под дърветата. Чакането е толкова спокойно и идва момент след който в теб започват да функционират някакви други сетива. Твои възприятия, достъпът до които е ограничен в ежедневието и те стават твой инструмент само в много редки мигове, като този. Усещаш реката и малките вълни, които се образуват когато водата стремително влезе в близкия завой и срещне заледената папрат. Полето е вече една снежна повърхност, наситена с контурите на стари и млади дървета, могили и пътеки, покрити с пухена мъгла . Тежестта на студеното оръжие вече е напълно естествена, не само поносима, но и дори нужна за да почувстваш своята цялост на това място и в този час на вечерта. И това би могло да продължи дълго, ако никоя птица не избере точно този отрязък от реката за своето последно кацане. Ако обаче се случи, прицелваш се в лунните отблясъци върху гористо зелените и пурпурни пера и за кратко променяш една много мъничка частица от света край теб.
Прибираш се след като всички вече са заспали. Сядаш до печката, усвоявайки с тялото си нейната топлина и се промъкваш под топлата купчина завивки. Казваш своето „Лека нощ” на останалите и знаеш със сигурност, че те го чуват в съня си. Заспиваш...

- Бате, ‘айде – свърши. Да почваме.
- Да почваме, да го еба.

Само още нещо. Нека си представя докрай песента и с нея да се опитам да дам на тези, които и тази вечер спят спокойно далеч от мен (или аз съм далече от тях), частица от себе си. Да им прошепна, че още съм, както обичат да казват хората, и техен.
Припев:

Аз съм още между вас – имам дом и имам име,
път по който да вървя, няколко ориентира.
Имам себе си и вас, а това е вече нещо,
малко ярост, малко страх и остатъци човечност.

Това си е само една песен, просто ей така. Но всеки си има своята песен, която зазвучава в ума му в даден момент и този миг от времето остава завинаги някъде между нейните думи и ноти. Така е, нали?

- Готово, да затваряме камиона и да си ходиме.
- Аха, добре сме като време, а?
- Ъф, к’во приказваш.

- Аз ще сляза тука, а с колегата продължавате.
- ‘Айде – лека и утре ще се чуеме.
- Като станеш звънни.
- ОК. Айде. И – Весела Коледа.
- Весела и на тебе.

- Ей тука, преди светофара където ви е удобно.
- Тука добре ли е?
- Екстра. Заповядайте и Весела Коледа.
- Мерси. Весела Коледа.

[malleus]

09.09.09
Времето тече адски бавно!