Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

(Re)Incarnation

Phantoms in hypnotic rage
Crawl near, mind’s in cage.
A new history is written in the page -
Words of wisdom from the tears of a sage.

Disfunction, controlled by prophet’s arms
Crushes into waves of plasma death.
Brainstorm of clay all living cells harms
Mechanical is its coldfire breath.

Frenzy, to call upon the masses non-living
Targets feeble for psycho-dominion.
Webs of insanity, spiders killing, never ceasing
A parade of deformity, gone into oblivion.

Strings attached to a mere child’s heart
Singing and screaming, an endless ocean.
Bow, bow to your Highness, tearing you apart
Insomniac reborn, sleepless killing motion.

Skulls and bones, silvery shining of a nation
And the tears of the forlorn sage again.
End of flesh, end of what was God’s creation
Time for something new over us to reign.

[Aggressive Perfe...]

Napalm Death - Uncertainty Blurs The Vision

A vision of life
Where together we walk
Unbound from an existence
Of fear and pain

The key to which
Is self-contained
External freedom
Must evolve from liberation within

To gain respect
And see the qualities in all life
Forms the spark
Which strikes the light

When so minimal the loss
How great be the risk
In reaching out and reclaiming our souls?

But until we overcome
The uncertainty in our fellow man
The vision of hope
Remains an illusion

"You reach out and touch it. You feel it.
It is the life and love that is alive in you.
The feeling that is beyond thought
A feeling of truth.
Reality in you,
When it is reached, you can reach it in others.
This is the liberation. This is the unity."
(Rudimentary Peni, 1983)

Велико, велико, велико!

[svaro]

* * *

Говориме тихо, крещим след това;
виж! – как гориме докато изгреем…
И щракнем със пръсти, излезе искра,
а ние: “звезда!”. И се смеем.
Имаме нужда от съвсем малко Бог,
от птиче да кацне на пръста,
от истински дъжд, а не водоскок,
не от картини, а от изкуство.
От цялото пространство на тази Земя
и от повече време – да го пребродим.
От митичен един звяр пред нашта врата
и от повече сила, за да го преборим.
От сянката, впила се в босите ни крака:
да можем като пирамидите да се измерим,
от ръцете, очите си, от нашите тела,
за да успеем все някога да се намерим.

[noel_f]

svaro, защо не си откриеш тема във форума за представяне? Заинтригува ни всички с прекрасните си творби, една от които е и горната.

[svaro]

много се радвам, че са ти харесали нещата, наистина
а това с представянето, знам ли... по някое време сигурно

[noel_f]

Ами на всички ни харесаха, ми се струва. Пишеш прекрасно, от колко време го правиш?

[noel_f]

Отново е тъмна нощ,
часовникът удари дванайсет.
Отново е тъмна нощ,
сама съм със своите мисли.
Отново е тъмна нощ,
сама съм със своите чувства.
Отново е тъмна нощ.
Отново е!

О, нощ тъмна, тиха, смълчана,
чувството вчерашно у теб остана.
Споделих го аз със белия лист,
с него, безмълвния егоист,
който мислите мои открадна,
и тогаз камък от сърце ми падна.
Сутрин чета ли мастилените букви,
сълзи ми жарки отново рукват.
Словото погълна тревогите,
които нощта роди от неволите.
О, нощ черна, о, мой враг,
не пристъпвай веч тоз праг.
Ти скрити емоции откриваш,
ала има кой сега да попива,
душeвната прокоба да убива.
В белия лист е спасението
от моите болки
и тревоги тежки,
от моите мъки
и емоции жежки.

Отново съм пред белия лист,
часовникът щом удари дванайсет.
Отново съм пред белия лист,
изповядвам аз своите мисли.
Отново съм пред белия лист,
изповядвам аз своите чувства.
Отново съм пред белия лист.
Отново съм!

[Eddie_The_Beast]

Харесва ми идеята

[svaro]

Представи и песен


- Да пушиме по цигара?
- ‘Айде.

- Дай да седнеме тука.
- Не е ли малко студено?
- К’во ти пука, поне е спокойно, след малко пак ше се набиеме в лудницата вътре.
- Да бе, да го еба... Пепелник...пепелник... Къде тръскаме?
- Тръскай къде ти падне.

- Ще вляза да видя как е.
- ОК, аз съм тука. Донеси нещо за пиене.
- К’во искаш?
- К’вото намериш.
- ОК.

- Как е?
- Всичко си е екстра. Подскачат си около елхата и си пият...
- Некакви грижи?
- Никакви, всичко си работи... Ето ти водка с ананас.
- Мерси, бате. Още колко остава?
- Знам ли, докато им писне сигурно... Ама и това е и после – три дни почивка...
- Екстра. Ще ходиш ли при вашите?
- Не знам... Може и да си остана да се наспя, ‘щото после пак ще е тегаво.
- То и това си е вариант. ‘Айде, наздраве!
- Наздраве!

Удряме чаша в чаша, после – чашите в стълбището, на което сме седнали ( това е един вид „и за всички, които не са тук с нас сега”), отпиваме първо от водката, после от сока и палиме нови цигари... За всички, които не са тук с нас... А ние къде сме и не сме ли точно ние тези, които не са с другите? Които много често сме някъде, обикновено далече и до късно във времето, докато останалите са заедно, смеейки се, отделили за една от дългите вечери част от своите мигове за да ги споделят с някой друг, с някои други. С близостта на своите близки. Спомнящи си, представящи си, вярващи, съмняващи се, одобряващи или критикуващи се един друг, докосващи се. Щом не можем да се усетим в докосването, нека се почустваме в своята липса. Странно – не усещам липсата, нито своята, нито вашата...

- Къде се отнесе пак?
- А, замислих се нещо...
- Аха. Аз ще ‘зема да вляза малко вътре, ако има нещо.
- ОК. Аз ще поостана още малко.
- Добре.

Малка групичка от празнуващите излиза, минават край мен, а звънчетата, прикрепени към върховете на дългите им червени шапки бодро допълват техния смях. Следя ги с равнодушен поглед докато излизат един след друг навън в снега.
Има една неизвестна песен на неизвестна група, чийто първи куплет е:

Равнодушно всеки ден чакаме да дойде вечер,
всеки сяда уморен, вместо близо все по-далече.
И загледани встрани все за нещо съжаляваме
и замислени мълчим, и по-бързо се забравяме.

Не всеки път е така, не всяка вечер. Тази особено би трябвало да е различна, хората да усетят близостта си, счупвайки ежедневните си черупки да разкрият под светлината на свещите своята не толкова силна, чувствена сърцевина. Да срещнат погледите си, да докоснат ръцете... Или може и изобщо да не е така. Може да е илюзия дългото чакане на срещата, да са измамни усещането за цялото, насладата от споделянето. Всеки да е най-вече сам за себе си, носещ в сърцето си единственото свое разбиране за свободата, своят магнит към непокорството, собствената си сладко-горчива самотност.
Втори куплет:

Тръгваме си все така, винаги еднo и също,
скрили важните неща и цигара за по пътя.
И това, което днес си оставяме за утре
ще запазим вътре в нас, колкото и да е трудно.

Паля нова цигара, а вечерта си остава все същата. Каква бих искал да бъде? Какво все пак ми липсва?
Може би нищо, да, по-скоро нищо. Абсолютно. Сто процента… Е, ако се бе отворила възможност никога не бих възразил да изживея тази вечер като копие на някоя предишна от спомените. Да вляза в познатата стара къща, оставяйки по килима в коридора снежните следи от моите зимни обувки. Да седна на стола до поизмачкания ламаринен цилиндър на печката, зачервен по средата от огъня вътре и да погледам, просто ей така, кръглите струйки дим, излизащи от малкия й отвор и калейдоскопа от сенки по тъмния таван. Да изчакам вечерята, подгрявайки си в зеленото джезве ракия с акациев мед. След това да се настаним на масата, отрупана с много и различни ястия, дъхащи на жар, плодове и поле, покрито с билки. И заситени да поседнем един до друг в топлата стая и да си говорим. Дълго и тихо да си говорим…
В този момент някой ще почука на прозореца и когато изляза да видя кой е, той ще ми каже: „Обличай се, отиваме при реката. Взел съм пушка и за тебе.” Ще вляза обратно в стаята, докато разказвам къде отивам ще си сложа топлите вълнени дрехи и върху тях белия гащиризон. За да не усещам студа, когато се слея за няколко часа с преспите сняг под дърветата. Чакането е толкова спокойно и идва момент след който в теб започват да функционират някакви други сетива. Твои възприятия, достъпът до които е ограничен в ежедневието и те стават твой инструмент само в много редки мигове, като този. Усещаш реката и малките вълни, които се образуват когато водата стремително влезе в близкия завой и срещне заледената папрат. Полето е вече една снежна повърхност, наситена с контурите на стари и млади дървета, могили и пътеки, покрити с пухена мъгла . Тежестта на студеното оръжие вече е напълно естествена, не само поносима, но и дори нужна за да почувстваш своята цялост на това място и в този час на вечерта. И това би могло да продължи дълго, ако никоя птица не избере точно този отрязък от реката за своето последно кацане. Ако обаче се случи, прицелваш се в лунните отблясъци върху гористо зелените и пурпурни пера и за кратко променяш една много мъничка частица от света край теб.
Прибираш се след като всички вече са заспали. Сядаш до печката, усвоявайки с тялото си нейната топлина и се промъкваш под топлата купчина завивки. Казваш своето „Лека нощ” на останалите и знаеш със сигурност, че те го чуват в съня си. Заспиваш...

- Бате, ‘айде – свърши. Да почваме.
- Да почваме, да го еба.

Само още нещо. Нека си представя докрай песента и с нея да се опитам да дам на тези, които и тази вечер спят спокойно далеч от мен (или аз съм далече от тях), частица от себе си. Да им прошепна, че още съм, както обичат да казват хората, и техен.
Припев:

Аз съм още между вас – имам дом и имам име,
път по който да вървя, няколко ориентира.
Имам себе си и вас, а това е вече нещо,
малко ярост, малко страх и остатъци човечност.

Това си е само една песен, просто ей така. Но всеки си има своята песен, която зазвучава в ума му в даден момент и този миг от времето остава завинаги някъде между нейните думи и ноти. Така е, нали?

- Готово, да затваряме камиона и да си ходиме.
- Аха, добре сме като време, а?
- Ъф, к’во приказваш.

- Аз ще сляза тука, а с колегата продължавате.
- ‘Айде – лека и утре ще се чуеме.
- Като станеш звънни.
- ОК. Айде. И – Весела Коледа.
- Весела и на тебе.

- Ей тука, преди светофара където ви е удобно.
- Тука добре ли е?
- Екстра. Заповядайте и Весела Коледа.
- Мерси. Весела Коледа.

[malleus]

09.09.09
Времето тече адски бавно!

[noel_f]

Бавно погледът поглъща
необятната поморийска синева.
Далеч се вижда острова,
който синевата обгръща.
Точно като майка съща
тя парчето земя прегръща.

Синевата е целофанена, лъщива.
Една красавица прекрасна
галена от слънцето,
което угасна.
Сега лунна светлина открива
всяка вълничка,
всяка чайка креслива,
която –
неусетила нощна умора -
е все още игрива, бъбрива.

Помня сутрин южните лъчи
как галят бистрата и плът.
И във синеокия морски кът
бистротата лазурна –
как, изящно и тихо,
мълчи.
Помня по пладне
от висини,
че личи,
нова феерия от блясък, кристал
и лъчи.

Ала синевата бе най-красива,
тогава, когато
огнена огърлица надена –
украса кехлибарена,
от слънцето и подарена.
Тогава само тя става
алена като нестинарска жарава,
по-оранжева дори и от лава.

[malleus]

Добре ти се получава, но защо имам някакво чувство, че нещо, което аз не мога да определя, липсва. Сякаш ти трябва още мъничко, още само една крачка и ще бъде леко, плавно и красиво.

[noel_f]

Мхм, сякаш с още една строфа трябва да се открои залеза на другите периоди от денонощието. И след това с едно двустишие да се завърши. Аз това малко на шега го написах, а то взе, че се получи добре... Не мислех изобщо, че ще бъде нещо особено, и го оставих малко като отрязано.

Ще взема да вмъкна една строфа между втора и трета строфа.

[malleus]

Бе както ти казах вече и преди "Има хляб в тебе". Продължавай да пишеш, има какво да кажеш.

[noel_f]

Ето го и редактирания вариант:

Бавно погледът поглъща
необятната поморийска синева.
Далеч се вижда острова,
който синевата обгръща.
Точно като майка съща
тя парчето земя прегръща.

Синевата е целофанена, лъщива.
Една красавица прекрасна
галена от слънцето,
което угасна.
Сега лунна светлина открива
всяка вълничка,
всяка чайка креслива,
която –
неусетила нощна умора -
е все още игрива, бъбрива.

Помня сутрин южните лъчи
как галят бистрата и плът.
И във синеокия морски кът
бистротата лазурна –
как, изящно и тихо,
мълчи.
Помня по пладне
от висини,
че личи,
нова феерия от блясък, кристал
и лъчи.

Ала синевата бе най-красива,
тогава, когато
огнена огърлица надена –
украса кехлибарена,
от слънцето и подарена.
Тогава само тя става
алена като нестинарска жарава,
по-оранжева дори и от лава.

[malleus]

Нещо малко,но промени усещането доста.Браво!

[scion_of_storm]

Отново опит за текст на песен, ама знам ли... Схемата си я знаем

italic = bridge
bold = chorus

Русло

Не знам дали си се чувствал многоцветен
Докато всички са размити силуети
Не знам имал ли си удар отстрани, ответен
От сенките, от сенките проклети.

Идея нямам разбираме ли всички
Че всеки от нас всъщност е вклинен.
На живота многобройните срички
Повтарят отново и отново...

Вклинен, вклинен
Живот в незрим плен
Кажи ми как да не си сломен
Като лежиш в клетка редом мен.

Не знам дали ни разбират, мен и теб
Дали общи са на всички мечтите
Аз ли съм глух, ти ли пък сляп
Че мълчат за нас така звездите?

Вклинен
На камъка хладен
В плен
Оставаш винаги жаден.

И кажи кой реже с ножица крилете
Та очите гаснат с тих плам.
Защо всички вместо просто да се взрете
Навеждате ги, изпълнени със срам.

Вклинен
Точно вклинен си ти

Като мен
В плен, в плен
Останаха нашите очи.

Вклинен
В глухоням плен
Завинаги сломен.

[scion_of_storm]

Мъртвите очи не виждат Спиралите на времевите течения. Живи очи вече няма.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Отдавна, много отдавна, когато нашата Майка беше още млада, а утробата й неопетнена, ненабраздена от машините (родени от кръвоизлива на едно вселенско съзнание, раздробено сред нейните Деца), по земните плата и поля бродеха Пророци.
Избраници на Боговете, дарени с нищожна част от тяхното Познание и Мъдрост. Макар и неимоверно малка, обаче, тази частица беше с умопомрачаваща тежест в света на Низшите създания, мислещи се за господари на Света и горделиви в глупостта си. Бързо се разчуваше за знанието и дарбите на тези Пророци, и, ламтящи за опасното Познание, хората се стичаха като преливаща река към тези Чеда на Горните, искащи да узнаят за подводните камъни в извора на живота си. Забравили за скритата същност на това си действие, и за неговата жестокост, те ликуваха, когато чуеха словата на забуления в роба Пратеник и оставяха в кесията му парите, които той така и не бе искал. Защото знанието не се търгува за пари.

Така и не разбраха уж прогледналите слепи, че всеки искащ да узнае хода на жизнения си път, добавяше отровен нокът, впит в сърцата на Пророците. Защото да можеш да видиш бъдещето на всички други, без да знаеш и зрънце от просо за своето, беше бич, оставил браздите си във всеки възможен улей на Душата им. Благословени от Боговете, наивно помислили си, че човечеството е готово за дара им, прокълнати в съществуването си сред своите себеподобни, такива бяха клетите пратеници. И когато монетите спираха въртенето си в ума и в кесията, нежелани, хладна любима от злато, те плачеха толкова горчиво, че дърветата превиваха снагата си, разсипвайки листа в опита си да пресушат жаловития им плач.

Така и не осъзнаха слепите прогледнали, че прекомерното Знание е вредно – не само за тях, но и за даряващите им го. Прозря го майката с малко дете на ръка, която разбра, че то ще умре само след година от люта настинка. Разбраха го и двамата подпийнали приятели, когато Пророкът със стон отрони три думи към по-ниския, смразяващи както сланата е за крехките растения: “Утре ще умреш.”

Така и не разбраха мъчениците-пророци, че дори да се лишиш от земния си взор и да дариш Смърт на очите си, отровният Дар от Боговете все ще стои при теб и ще те изгаря с уж изцерителна и благословена светлина. И когато тълпите прииждаха ли, прииждаха, майчин плач се редуваше с щастлив възглас, провокиран от обещанието за несметно богатство някъде из Пътя на живота, когато ноктите вече започваха да раздират сърцата, отровата попиваше усойнически в душата, Пратениците избираха да дарят Смърт на самите себе си, не само на прашното си зрение.

Оттогава няма Пророци, няма Дарове, Боговете са ни забравили, а ние ринем с хищнически крайници в свещената пръст на Майката ни, която плаче всяка вечер в глухата тъма. Няма кой да я чуе, няма кой и да поиска да я чуе. Както и риданието на всеки Пророк, впримчен в успокоителната прегръдка на Пръстта. Там, където няма отрова, няма нокти, няма и Бъдеще.

[Ulair]

^ Адски въздействащо звучи! Крайно време е да се заемеш сериозно с проза.

[scion_of_storm]

Хаха Аз се радвам, че ми дойде муза, че вече 3-4 дни я нямаше никаква ;/

[Aglarana]

Есе
върху мисълта на Атанас Далчев:
„Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента и едва после, когато поразмисли, разбира, че огънят и страстите на лятото са направили това.”


Вихър, хармония, непрестанен ход на времето, но и съзерцание, самовглъбяване, усещане за относителност, изразена в протяжността на миговете и мигновението на протяжността – характерни за живота състояния, без които мозайката на пълноценното съществуване, умело сравнено с пожълтяването на листата, не би могла да се подреди. Мозаечността е в основата на екзистенциалната по смисъл и парадоксална по внушение поезия на Атанас Далчев, в която творецът пресъздава истината за света така, както я чувства и усеща. Не по-малко въздействащи са и неговите фрагменти, част от които е представената в заглавието мисъл с дълбокото философско проникновение за условността между видимото и неговата същност. Творците притежават особен поглед към света, който им позволява да видят зад обвивката. Но защо и обикновеният човек да не е пожълтяващият лист, който носи в себе си съзряването, стихийността на огненото, изпепеляваща и пораждаща новото, за да стигне до зрелостта – знак за мъдрост с нееднозначен смисъл в различните епохи и при различните хора?
Истината и смисълът често се откриват не в това, което се вижда и изглежда логично и естествено, а в скритото, в невидимото на пръв поглед, което за да се открие, трябва да се усети. Това е провокирало Атанас Далчев да намери най-точния комуникативен модел на изказ – импресията – за да създаде пределно ясен и прост образ на скрития механизъм, който движи живота – умението не само да вървиш по пътя, а да го прекараш през себе си, да го изстрадаш, да го съпреживееш, да се чувстваш част от необратимия ход на Вселената. Пожълтяването, за което говори творецът, не е само резултат от закономерност, както се възприема обикновено, а по-скоро дълъг процес, от който зависи как ще изглеждат листата преди да бъдат отронени или отбрулени – едноцветни и скучни или изпъстрени с различни нюанси, образи на различните етапи в житейското пребиваване. А още по-важно е как човекът ще усети и оцени този процес.
Времевият ход и естествените резултати от него осъществяват всъщност не онова, което се счита за обикновено и нормално от човека-човечество, не утилитарното, свързано с прагматичността, а искрата, която човек трябва да улови и да й се отдаде, независимо че тя може да го изпепели. Човекът „лист отбрулен” е благословен с дара на живота, но натоварен с обреченост, защото е краткотраен – миг от вселенския кръговрат. Неговата мимолетност се определя от началото и края, които поставят рамка на обусловеното от непрестанни търсения и стремежи съществуване. Макар и само една малка частица от времето, прашинка в златистия пустинен пясък, мигът е пространството на досег между миналото и бъдещето, а именно настоящето. Не е ли то границата, на която отминалите страсти и бъдещите трепети се съприкосновяват и създават момента, в който пред човешкия взор се открива смисълът на битийното: да се изживее мига! Неслучайно изкуството като отражение на живота във всичките му форми се стреми да улови тази извечна връзка. Творци като Атанас Далчев и Уилям Симпсън, сътворил и картината-портрет „Дамата с лампата”, могат да послужат като пример как да се потърси смисълът на мига. Въздействащи образи в поезията на Далчев са жълтите дюли, които на пръв поглед са натоварени единствено с битови характеристики, но в действителност са изображение на мултиплицирано слънце, което отвъд слепотата на умозрителното, носи и съхранява светлината. Друг незабравим образ в неговата поезия е доматът, с който е сравнен залезът(отново връзка със Слънцето, с пурпура на пожълтелите листа), но и символ на пълнотата, на сладостта на любовното чувство и соковете, които го поддържат. Ходът на културното развитие на човечеството доказва, че не точно онова, което се счита за нормално чрез видимото, а скритото, дълбокото, често необяснимото на пръв поглед изгражда и определя стойността на истинското битие.
Не по-малко ярко е внушението в картината на Симпсън, в която мекият жълт цвят на светлината от фенера сякаш нарочно хвърля своите отблясъци във всяка една посока на болничната стая, за да възвести ясно и категорично готовността за противоборство и за живеене. Флорънс Найтингейл – „дамата с лампата” – е жена, изпълнена с решимост и силен дух по време на Кримската война. Изобразена с фенер в ръка, тя завинаги ще остане олицетворение на непоклатимата човешка същност, надеждата и милосърдието. Жената от художественото платно на Симпсън се превръща в пътеводна звезда за стотици хора по време на войната, а лампата й, чиито златисти лъчи крият в игра на светлосенки мистерията на човешкото съществуване, символизират живота, независимо дали е в своя край или пък е в новото си начало. Така и листата по дърветата, оцветени в пурпур, може би ще продължат „да бъдат” дори и след края, пренесени в хтоничното пространство, което обединява, взаимно обвързва живота и смъртта като произтичащи едно от друго състояния.
Пожълтяването на листата на дърветата е част от неспирния кръговрат както на външния свят, така и на интровертната същност. Жълтият цвят носи в себе си не послание за забрава и смърт, както някои тълкуват символичното му значение, а посланията на Слънцето като образ на топлината, светлината и на онези флуиди, невидими за човека, които поддържат не само битуването, но и пълноценния живот. Те пораждат усещане за еуфоричност – щастието, без което съществуването е лишено от смисъл. Ако листът е едноцветен, без характерните за него нюанси в края на живота, то тогава земният му път не се е докоснал до пълнотата, до границата, където изкристализира смисъла на съществуването. Обагреният лист обаче, в който се откриват отпечатъци от най-различни цветове, – златно, кафяво и дори зелена нишка(любим образ в живописта на Светлин Русев), оцеляла по случайност, – е успял да вкуси и от безмилостната мощ на ветрове и бури, и от леката усмивка на природата, когато тя възнагради устойчивостта на своето създание с нежен пролетен дъжд. Като през призма, сякаш поставена пред човешките възприятия, мисълта се прокрадва и преминава отвъд обикновеното, за да заеме своето място в играта на отражения и светлосенки...Човекът може да бъде сравнен с пожълтял лист в предела на съществуването си, но това пожълтяване не означава смърт като в „Жълтата гостенка” от Христо Смирненски, а е резултат от стихиите, които са изпълвали и провокирали личността да потърси пълноценността. Непреодолим и изпепеляващ е копнежът по докосване до мъдростта дори и чрез най-неустойчивите, на пръв поглед незначителни неща от заобикалящия ни свят. Мисъл от древните упанишади гласи, че „когато се откъсне тревичка, цялата Вселена потръпва”. В тази кратка сентенция се открива необятен хоризонт, обозначаващ неизменната и неразрушима взаимосвързаност на елементите, които градят цялото. Симфонията на природата сякаш се ръководи от изкусен диригент и увлича в своята мелодия не само малката тревичка, но и пожълтелите листа, които, падайки, оповестяват завършека на онзи процес, довел до метаморфозата на цвета. Тя обаче обозначава не само визуалната промяна, но и поставя ново начало – новия живот, въплътен в пъпката, от която ще се развие следващият лист.
Фенерът на Флорънс Найтингейл продължава да осветява дълбоките кътчета на човешките души, като ги дарява с най-ценните си притежания – силата за живот, борбеността и постоянния стремеж към доброто. Танцът на жълтото и кафявото по болничните стени крие посланията на битийното за вековната непримиримост и желание за надмощие на доброто над злото, светлото над тъмното, живота над смъртта. Златистият цвят на листата разказва своята финална история за живот-стихия, която изпепелява със силата на чувствата и преживяванията и придава нов оттенък не само на света около нас, но и на вътрешното усещане. „Лебедовата песен” на пожълтелия лист носи спомена за миналото и неговите страсти, настоящето с борбата за пълноценност и бъдещето, което очаква природното създание. Искрата на живота трябва да се съхрани и грижливо подхранва, за да избуи огънят, който ще осмисли човешкото съществуване – миг от всеобхватната шир на вечността без начало и без край.


Написах го по повод на един конкурс. Хм, трябваше експедитивно да се запозная с творчеството на Далчев...

[azoteccccc]

We are total CMPT

Умрели животни
Умрели фашист
Умрели комунисти
Всички измряха
и техните тела лежат на пътя
СМРТ!СМРТ!СМРТ!
Че насерем парламента

[noel_f]

The ducklings reckon
they will see their images
in the glowing snow.

[cunt]

try harder, hah

[noel_f]

^

[cunt]

да, кво?
не успява картина чувствена да извика, ама никак. а нали това е целта все пак. осмелих се да изказвам мение, поради наличието на някакъв опит в жанрове на кратката японска поезия.

[Twilightfall]

We are total CMPT

Умрели животни
Умрели фашист
Умрели комунисти
Всички измряха
и техните тела лежат на пътя
СМРТ!СМРТ!СМРТ!
Че насерем парламента

ААХАХАХАХАХАА супер добро, човек !!!

[azoteccccc]

^Требе и песента да чуеш. Само текста не е интересно...

[noel_f]

Ще умрат

Насред поляната широка
ранен войник във кърви лежеше.
Смъртта му викаше рана дълбока,
А тялото, сломено, кървеше.

Тук на хълма войнът ще загине,
с пълен дух и тяло ранено
ще умре.
И с него други много ще починат,
млади, неживели
ще умрат.

Хиляда годин след тази кончина,
подобна се разкрива пред нас картина.

На предната е сякаш прилична,
ала от старата е много различна.

На същата тази поляна
млад кат войника мъж седеше.
Отпуснато сгънал коляна,
излегнал се, безмълвeн, пушеше.

Да, тука мъжът ще загине,
с празен дух и ленно тяло,
ще умре.
И като него още много ще загинат,
млади, неживели,
ще умрат.

[scion_of_storm]

Между земя и небе

Далеч...
Отвъд мъртвото небе
В безжизнените синеви
Сърцето пак ще го боли -
Изоставено от мрака бе.

И веч...
Око изморено ще се взре
Ум света тихо ще кълне
Ще стенат, заковани,
Слепи безцветните души.

И тих
Ромон клетките ще повали
Даряващ сетна свобода.
Облаци ще са Техните сълзи
Изстраданата белота.

Със Стих
Ще падне плен техен - чер’ и бял.
На кръста дървен техен, трескав
Нов Христос, казват, бил умрял.

Близо...
По мъртвата земя
Странник без глава си броди
И по петите хапе го змия.
Със небето той се постепенно слива
И мъртвилото отровата измива –
Души безцветни в рана влива
Облаци красиви с реч звънлива.