Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[noel_f]

Бавно погледът поглъща
необятната поморийска синева.
Далеч се вижда острова,
който синевата обгръща.
Точно като майка съща
тя парчето земя прегръща.

Синевата е целофанена, лъщива.
Една красавица прекрасна
галена от слънцето,
което угасна.
Сега лунна светлина открива
всяка вълничка,
всяка чайка креслива,
която –
неусетила нощна умора -
е все още игрива, бъбрива.

Помня сутрин южните лъчи
как галят бистрата и плът.
И във синеокия морски кът
бистротата лазурна –
как, изящно и тихо,
мълчи.
Помня по пладне
от висини,
че личи,
нова феерия от блясък, кристал
и лъчи.

Ала синевата бе най-красива,
тогава, когато
огнена огърлица надена –
украса кехлибарена,
от слънцето и подарена.
Тогава само тя става
алена като нестинарска жарава,
по-оранжева дори и от лава.

[malleus]

Добре ти се получава, но защо имам някакво чувство, че нещо, което аз не мога да определя, липсва. Сякаш ти трябва още мъничко, още само една крачка и ще бъде леко, плавно и красиво.

[noel_f]

Мхм, сякаш с още една строфа трябва да се открои залеза на другите периоди от денонощието. И след това с едно двустишие да се завърши. Аз това малко на шега го написах, а то взе, че се получи добре... Не мислех изобщо, че ще бъде нещо особено, и го оставих малко като отрязано.

Ще взема да вмъкна една строфа между втора и трета строфа.

[malleus]

Бе както ти казах вече и преди "Има хляб в тебе". Продължавай да пишеш, има какво да кажеш.

[noel_f]

Ето го и редактирания вариант:

Бавно погледът поглъща
необятната поморийска синева.
Далеч се вижда острова,
който синевата обгръща.
Точно като майка съща
тя парчето земя прегръща.

Синевата е целофанена, лъщива.
Една красавица прекрасна
галена от слънцето,
което угасна.
Сега лунна светлина открива
всяка вълничка,
всяка чайка креслива,
която –
неусетила нощна умора -
е все още игрива, бъбрива.

Помня сутрин южните лъчи
как галят бистрата и плът.
И във синеокия морски кът
бистротата лазурна –
как, изящно и тихо,
мълчи.
Помня по пладне
от висини,
че личи,
нова феерия от блясък, кристал
и лъчи.

Ала синевата бе най-красива,
тогава, когато
огнена огърлица надена –
украса кехлибарена,
от слънцето и подарена.
Тогава само тя става
алена като нестинарска жарава,
по-оранжева дори и от лава.

[malleus]

Нещо малко,но промени усещането доста.Браво!

[scion_of_storm]

Отново опит за текст на песен, ама знам ли... Схемата си я знаем

italic = bridge
bold = chorus

Русло

Не знам дали си се чувствал многоцветен
Докато всички са размити силуети
Не знам имал ли си удар отстрани, ответен
От сенките, от сенките проклети.

Идея нямам разбираме ли всички
Че всеки от нас всъщност е вклинен.
На живота многобройните срички
Повтарят отново и отново...

Вклинен, вклинен
Живот в незрим плен
Кажи ми как да не си сломен
Като лежиш в клетка редом мен.

Не знам дали ни разбират, мен и теб
Дали общи са на всички мечтите
Аз ли съм глух, ти ли пък сляп
Че мълчат за нас така звездите?

Вклинен
На камъка хладен
В плен
Оставаш винаги жаден.

И кажи кой реже с ножица крилете
Та очите гаснат с тих плам.
Защо всички вместо просто да се взрете
Навеждате ги, изпълнени със срам.

Вклинен
Точно вклинен си ти

Като мен
В плен, в плен
Останаха нашите очи.

Вклинен
В глухоням плен
Завинаги сломен.

[scion_of_storm]

Мъртвите очи не виждат Спиралите на времевите течения. Живи очи вече няма.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Отдавна, много отдавна, когато нашата Майка беше още млада, а утробата й неопетнена, ненабраздена от машините (родени от кръвоизлива на едно вселенско съзнание, раздробено сред нейните Деца), по земните плата и поля бродеха Пророци.
Избраници на Боговете, дарени с нищожна част от тяхното Познание и Мъдрост. Макар и неимоверно малка, обаче, тази частица беше с умопомрачаваща тежест в света на Низшите създания, мислещи се за господари на Света и горделиви в глупостта си. Бързо се разчуваше за знанието и дарбите на тези Пророци, и, ламтящи за опасното Познание, хората се стичаха като преливаща река към тези Чеда на Горните, искащи да узнаят за подводните камъни в извора на живота си. Забравили за скритата същност на това си действие, и за неговата жестокост, те ликуваха, когато чуеха словата на забуления в роба Пратеник и оставяха в кесията му парите, които той така и не бе искал. Защото знанието не се търгува за пари.

Така и не разбраха уж прогледналите слепи, че всеки искащ да узнае хода на жизнения си път, добавяше отровен нокът, впит в сърцата на Пророците. Защото да можеш да видиш бъдещето на всички други, без да знаеш и зрънце от просо за своето, беше бич, оставил браздите си във всеки възможен улей на Душата им. Благословени от Боговете, наивно помислили си, че човечеството е готово за дара им, прокълнати в съществуването си сред своите себеподобни, такива бяха клетите пратеници. И когато монетите спираха въртенето си в ума и в кесията, нежелани, хладна любима от злато, те плачеха толкова горчиво, че дърветата превиваха снагата си, разсипвайки листа в опита си да пресушат жаловития им плач.

Така и не осъзнаха слепите прогледнали, че прекомерното Знание е вредно – не само за тях, но и за даряващите им го. Прозря го майката с малко дете на ръка, която разбра, че то ще умре само след година от люта настинка. Разбраха го и двамата подпийнали приятели, когато Пророкът със стон отрони три думи към по-ниския, смразяващи както сланата е за крехките растения: “Утре ще умреш.”

Така и не разбраха мъчениците-пророци, че дори да се лишиш от земния си взор и да дариш Смърт на очите си, отровният Дар от Боговете все ще стои при теб и ще те изгаря с уж изцерителна и благословена светлина. И когато тълпите прииждаха ли, прииждаха, майчин плач се редуваше с щастлив възглас, провокиран от обещанието за несметно богатство някъде из Пътя на живота, когато ноктите вече започваха да раздират сърцата, отровата попиваше усойнически в душата, Пратениците избираха да дарят Смърт на самите себе си, не само на прашното си зрение.

Оттогава няма Пророци, няма Дарове, Боговете са ни забравили, а ние ринем с хищнически крайници в свещената пръст на Майката ни, която плаче всяка вечер в глухата тъма. Няма кой да я чуе, няма кой и да поиска да я чуе. Както и риданието на всеки Пророк, впримчен в успокоителната прегръдка на Пръстта. Там, където няма отрова, няма нокти, няма и Бъдеще.

[Ulair]

^ Адски въздействащо звучи! Крайно време е да се заемеш сериозно с проза.

[scion_of_storm]

Хаха Аз се радвам, че ми дойде муза, че вече 3-4 дни я нямаше никаква ;/

[Aglarana]

Есе
върху мисълта на Атанас Далчев:
„Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента и едва после, когато поразмисли, разбира, че огънят и страстите на лятото са направили това.”


Вихър, хармония, непрестанен ход на времето, но и съзерцание, самовглъбяване, усещане за относителност, изразена в протяжността на миговете и мигновението на протяжността – характерни за живота състояния, без които мозайката на пълноценното съществуване, умело сравнено с пожълтяването на листата, не би могла да се подреди. Мозаечността е в основата на екзистенциалната по смисъл и парадоксална по внушение поезия на Атанас Далчев, в която творецът пресъздава истината за света така, както я чувства и усеща. Не по-малко въздействащи са и неговите фрагменти, част от които е представената в заглавието мисъл с дълбокото философско проникновение за условността между видимото и неговата същност. Творците притежават особен поглед към света, който им позволява да видят зад обвивката. Но защо и обикновеният човек да не е пожълтяващият лист, който носи в себе си съзряването, стихийността на огненото, изпепеляваща и пораждаща новото, за да стигне до зрелостта – знак за мъдрост с нееднозначен смисъл в различните епохи и при различните хора?
Истината и смисълът често се откриват не в това, което се вижда и изглежда логично и естествено, а в скритото, в невидимото на пръв поглед, което за да се открие, трябва да се усети. Това е провокирало Атанас Далчев да намери най-точния комуникативен модел на изказ – импресията – за да създаде пределно ясен и прост образ на скрития механизъм, който движи живота – умението не само да вървиш по пътя, а да го прекараш през себе си, да го изстрадаш, да го съпреживееш, да се чувстваш част от необратимия ход на Вселената. Пожълтяването, за което говори творецът, не е само резултат от закономерност, както се възприема обикновено, а по-скоро дълъг процес, от който зависи как ще изглеждат листата преди да бъдат отронени или отбрулени – едноцветни и скучни или изпъстрени с различни нюанси, образи на различните етапи в житейското пребиваване. А още по-важно е как човекът ще усети и оцени този процес.
Времевият ход и естествените резултати от него осъществяват всъщност не онова, което се счита за обикновено и нормално от човека-човечество, не утилитарното, свързано с прагматичността, а искрата, която човек трябва да улови и да й се отдаде, независимо че тя може да го изпепели. Човекът „лист отбрулен” е благословен с дара на живота, но натоварен с обреченост, защото е краткотраен – миг от вселенския кръговрат. Неговата мимолетност се определя от началото и края, които поставят рамка на обусловеното от непрестанни търсения и стремежи съществуване. Макар и само една малка частица от времето, прашинка в златистия пустинен пясък, мигът е пространството на досег между миналото и бъдещето, а именно настоящето. Не е ли то границата, на която отминалите страсти и бъдещите трепети се съприкосновяват и създават момента, в който пред човешкия взор се открива смисълът на битийното: да се изживее мига! Неслучайно изкуството като отражение на живота във всичките му форми се стреми да улови тази извечна връзка. Творци като Атанас Далчев и Уилям Симпсън, сътворил и картината-портрет „Дамата с лампата”, могат да послужат като пример как да се потърси смисълът на мига. Въздействащи образи в поезията на Далчев са жълтите дюли, които на пръв поглед са натоварени единствено с битови характеристики, но в действителност са изображение на мултиплицирано слънце, което отвъд слепотата на умозрителното, носи и съхранява светлината. Друг незабравим образ в неговата поезия е доматът, с който е сравнен залезът(отново връзка със Слънцето, с пурпура на пожълтелите листа), но и символ на пълнотата, на сладостта на любовното чувство и соковете, които го поддържат. Ходът на културното развитие на човечеството доказва, че не точно онова, което се счита за нормално чрез видимото, а скритото, дълбокото, често необяснимото на пръв поглед изгражда и определя стойността на истинското битие.
Не по-малко ярко е внушението в картината на Симпсън, в която мекият жълт цвят на светлината от фенера сякаш нарочно хвърля своите отблясъци във всяка една посока на болничната стая, за да възвести ясно и категорично готовността за противоборство и за живеене. Флорънс Найтингейл – „дамата с лампата” – е жена, изпълнена с решимост и силен дух по време на Кримската война. Изобразена с фенер в ръка, тя завинаги ще остане олицетворение на непоклатимата човешка същност, надеждата и милосърдието. Жената от художественото платно на Симпсън се превръща в пътеводна звезда за стотици хора по време на войната, а лампата й, чиито златисти лъчи крият в игра на светлосенки мистерията на човешкото съществуване, символизират живота, независимо дали е в своя край или пък е в новото си начало. Така и листата по дърветата, оцветени в пурпур, може би ще продължат „да бъдат” дори и след края, пренесени в хтоничното пространство, което обединява, взаимно обвързва живота и смъртта като произтичащи едно от друго състояния.
Пожълтяването на листата на дърветата е част от неспирния кръговрат както на външния свят, така и на интровертната същност. Жълтият цвят носи в себе си не послание за забрава и смърт, както някои тълкуват символичното му значение, а посланията на Слънцето като образ на топлината, светлината и на онези флуиди, невидими за човека, които поддържат не само битуването, но и пълноценния живот. Те пораждат усещане за еуфоричност – щастието, без което съществуването е лишено от смисъл. Ако листът е едноцветен, без характерните за него нюанси в края на живота, то тогава земният му път не се е докоснал до пълнотата, до границата, където изкристализира смисъла на съществуването. Обагреният лист обаче, в който се откриват отпечатъци от най-различни цветове, – златно, кафяво и дори зелена нишка(любим образ в живописта на Светлин Русев), оцеляла по случайност, – е успял да вкуси и от безмилостната мощ на ветрове и бури, и от леката усмивка на природата, когато тя възнагради устойчивостта на своето създание с нежен пролетен дъжд. Като през призма, сякаш поставена пред човешките възприятия, мисълта се прокрадва и преминава отвъд обикновеното, за да заеме своето място в играта на отражения и светлосенки...Човекът може да бъде сравнен с пожълтял лист в предела на съществуването си, но това пожълтяване не означава смърт като в „Жълтата гостенка” от Христо Смирненски, а е резултат от стихиите, които са изпълвали и провокирали личността да потърси пълноценността. Непреодолим и изпепеляващ е копнежът по докосване до мъдростта дори и чрез най-неустойчивите, на пръв поглед незначителни неща от заобикалящия ни свят. Мисъл от древните упанишади гласи, че „когато се откъсне тревичка, цялата Вселена потръпва”. В тази кратка сентенция се открива необятен хоризонт, обозначаващ неизменната и неразрушима взаимосвързаност на елементите, които градят цялото. Симфонията на природата сякаш се ръководи от изкусен диригент и увлича в своята мелодия не само малката тревичка, но и пожълтелите листа, които, падайки, оповестяват завършека на онзи процес, довел до метаморфозата на цвета. Тя обаче обозначава не само визуалната промяна, но и поставя ново начало – новия живот, въплътен в пъпката, от която ще се развие следващият лист.
Фенерът на Флорънс Найтингейл продължава да осветява дълбоките кътчета на човешките души, като ги дарява с най-ценните си притежания – силата за живот, борбеността и постоянния стремеж към доброто. Танцът на жълтото и кафявото по болничните стени крие посланията на битийното за вековната непримиримост и желание за надмощие на доброто над злото, светлото над тъмното, живота над смъртта. Златистият цвят на листата разказва своята финална история за живот-стихия, която изпепелява със силата на чувствата и преживяванията и придава нов оттенък не само на света около нас, но и на вътрешното усещане. „Лебедовата песен” на пожълтелия лист носи спомена за миналото и неговите страсти, настоящето с борбата за пълноценност и бъдещето, което очаква природното създание. Искрата на живота трябва да се съхрани и грижливо подхранва, за да избуи огънят, който ще осмисли човешкото съществуване – миг от всеобхватната шир на вечността без начало и без край.


Написах го по повод на един конкурс. Хм, трябваше експедитивно да се запозная с творчеството на Далчев...

[azoteccccc]

We are total CMPT

Умрели животни
Умрели фашист
Умрели комунисти
Всички измряха
и техните тела лежат на пътя
СМРТ!СМРТ!СМРТ!
Че насерем парламента

[noel_f]

The ducklings reckon
they will see their images
in the glowing snow.

[cunt]

try harder, hah

[noel_f]

^

[cunt]

да, кво?
не успява картина чувствена да извика, ама никак. а нали това е целта все пак. осмелих се да изказвам мение, поради наличието на някакъв опит в жанрове на кратката японска поезия.

[Twilightfall]

We are total CMPT

Умрели животни
Умрели фашист
Умрели комунисти
Всички измряха
и техните тела лежат на пътя
СМРТ!СМРТ!СМРТ!
Че насерем парламента

ААХАХАХАХАХАА супер добро, човек !!!

[azoteccccc]

^Требе и песента да чуеш. Само текста не е интересно...

[noel_f]

Ще умрат

Насред поляната широка
ранен войник във кърви лежеше.
Смъртта му викаше рана дълбока,
А тялото, сломено, кървеше.

Тук на хълма войнът ще загине,
с пълен дух и тяло ранено
ще умре.
И с него други много ще починат,
млади, неживели
ще умрат.

Хиляда годин след тази кончина,
подобна се разкрива пред нас картина.

На предната е сякаш прилична,
ала от старата е много различна.

На същата тази поляна
млад кат войника мъж седеше.
Отпуснато сгънал коляна,
излегнал се, безмълвeн, пушеше.

Да, тука мъжът ще загине,
с празен дух и ленно тяло,
ще умре.
И като него още много ще загинат,
млади, неживели,
ще умрат.

[scion_of_storm]

Между земя и небе

Далеч...
Отвъд мъртвото небе
В безжизнените синеви
Сърцето пак ще го боли -
Изоставено от мрака бе.

И веч...
Око изморено ще се взре
Ум света тихо ще кълне
Ще стенат, заковани,
Слепи безцветните души.

И тих
Ромон клетките ще повали
Даряващ сетна свобода.
Облаци ще са Техните сълзи
Изстраданата белота.

Със Стих
Ще падне плен техен - чер’ и бял.
На кръста дървен техен, трескав
Нов Христос, казват, бил умрял.

Близо...
По мъртвата земя
Странник без глава си броди
И по петите хапе го змия.
Със небето той се постепенно слива
И мъртвилото отровата измива –
Души безцветни в рана влива
Облаци красиви с реч звънлива.

[noel_f]

^

Един въпрос към всички. На английски или български предпочитате да пишете? На мен лично много по-приятно ми е на български. Много по-музикално ми звучи самият български език. Има си всичко. А английският не ми се струва толкова разнообразен и богат. Дори ми е толкова празен, че чак ми е неприятно да пиша на него.

[prayer4eto]

^ Не го познаваш, значи .

Всеки език си има специфичен изказ. И е най-добре човек да пише на езика, на който се чувства комфортно. За тебе това е българския. За друг може да е английския.

[noel_f]

^ Не го познаваш, значи .

Е, не е съвсем така. Българският има много по-красиво звучащи срички и оттам чудесна мелодичност. Не говоря за изказа, а за мелодичността.

[MadHatter]

...yeah, ok

[scion_of_storm]

Хм, ноел, не е точно тъй - английският е изключително мелодичен език, богат и красив. Но и аз предпочитам на този етап на родния си език да пиша. Виж, немския примерно винаги ми се е струвал груб език за поезия, недодялан и немелодичен.

[sgoh]

А английският не ми се струва толкова разнообразен и богат. Дори ми е толкова празен, че чак ми е неприятно да пиша на него.

Тогаз що се напъваш?

[scion_of_storm]

Fragments of self-devourment.

Кажи ми какво знаеш за този свят
И какво се крие вътре
В мръсната, разядена благодат.

Вълните с целувка ни пометоха
Наситиха кръвта.
Искри около Идеята се сплетоха
Избиха плътта,
Толкова мисли и желания
Завихриха в ядро сърцевидно.
Забравени отпреди страдания.
И Ритъмът се скри отвъд Магията
В електрон съчетана,
Скрита тайно в Храма.

Кажи ми какво знаеш за Отвъдното
Защото бях там и се самоунищожих.
После вълните в сярата с длан скрих.

Вените запищяха – железа
Проводници на вътрешния ни ток.
Сблъсък противовесен с Душа,
Съзнанието? Разтърсено от първия шок.
Кожата се сгърчи като змия
Пергамент, в него – Идеята -
Атом/Молекула/Човек?
Залез на несбъднатия Век.
Арка объркана на мозъчни вълни
Впи се в чистите мисли. Изгори ги.

Кажи ми какво знаеш за самия мен.
Нима колкото аз самия – за теб?
Мъртви улеи сме на изрод смирен
И сяра попива във всеки наш жлеб.

[LordZombie]

Лятото по принцип ми е слаб сезон за творчеството,но успях да измисля един текст за бъдещият ми рок дует.
Текста е доста семпъл :

Just Nevermind

1.
A sense of pain
howling in my mind
must i be insane
after all just nevermind

2.
A thought of pain
safety i must find
maybe in the rain
after all just nevermind

Chorus :
Nevermind,safety i must find
Nevermind,voices in my mind
Nevermind,future is behind
Just Nevermind

3.
I feel the pain
a monster of somekind
all has been in vain
but just nevermind

4.
I suffered the pain
future is behind
it's the end ot the rain
but just nevermind

Chorus : / x 3

Приемам критиките и предложения

[Twilightfall]

The Maggot Song

Here's a maggot
There's a maggot
And another little maggot
Maggot fuck vagina maggot
Maggot faggot suck

I was once an asshole
I lived in a shit
But a I never eat the gut
On dick I use to sit

You vomit AIDS infectious cum
Your mother is a gay
Drinking of her pussyjuice
Now everybody say...

Here's a maggot
There's a maggot
And another little maggot
Maggot fuck bukkake maggot
Maggot faggot suck

I was once an asshole
I lived in a shit
But a I never eat the gut
On dick I use to sit

You vomit AIDS infectious cum
Your mother is a gay
Drinking of her pussyjuice
Now everybody say...

Here's a maggot
There's a maggot
And another little maggot
Maggot fuck another maggot
Maggot faggot suck

Приемам критики и предложения, ама само от шефо. :ОО

[gadabout]

К'ви критики, к'ви пет стинки, Дъ Лама Сонг току що умря за мен.