Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[LordZombie]

Screaming

Screaming from reality
everyone is so insane
hating my fake duality
can you feel my pain ?

Screaming of insanity
everything is hell for me
dying of my own brutality
can you set me free ?

Screaming in fatality
every day i die again
i stole my own vitality
only i should feel the pain...

Chorus:
Screaming
failure made me scared
screaming
failed because i dared
Dreaming
i had beaten my fears
screaming
cannot hide these tears

[scion_of_storm]

Енигма

Часовникът е кичур коса
И пулсира. Тик-така.
Енергия, идваща от проста сълза.
Старицата, която плака.
И хидрата се плъзва, олигавена
В собствената си уродливост
Седемглава, към живота прибавена
Човешката слаба прозорливост.

Символите вече ги няма
Спря да бяга ореола частичен.
Само празна, пуста панорама
И код в нас малко по-различен.
Сетне Заваля,
от сярата на хората в очите.
Уж ни заболя,
Ала криви продължават да са мечтите.

И фениксът стрелките прогори
Кичур коса проплака с китарен звън.
От здрач непълен до кухите зори
Изгаряме по една птица на черен пън.
И се смеем
Доволни ли сме? Може би велики?
Празни, виреем
Пълзим, крещим, нисши паразити.

Ставам, сядам, кикотя се, сетне плача.
Колейки птицата на другари предишни.
Из корени на историята продължавам, крача
Тъпча правдивостта на силите всевишни.
А после просто осъзнавам
Че баркодът вътре е различен малко.
И се учудвам – какво притежавам
След като цифрите са богатство жалко.

Говорят, говорят, заедно
С хидрата и феникса във хор.
Формират се, цялостно Едно
Разрушавай изградения геном
Изковавайки новия, по-голям погром.

Кодът на всички е Е.Н.И.Г.М.А.
Ключ за егоизма ви.
Ще вдигнем просто нова парадигма.

[Dragontear]

Просто ден, в който слънцето отново пак изгря
но в този ден омрза незнайно как се роди
а една чиста, искрена любов умря
и Слънчевите лъчи милваха разплаканите ми очи

Просто ден, в който молех не тръгвай
плачех, молих ти се , от болка умирах
виках от болка не ме изоставяй
А с умиращия ден и аз така заспивах

Далеч оставаше ужким топлия приветлив ден
Ала тежко и безмилостно настъпваше нощ
А ти си отиваше, ликът ти ставаше далечен и студен
Слънцето бе заменено от мрака със студена нощ

Просто ден, просто ден в който всичко си отиде
със залязващото слънце настъпи дълбок мрак
Просто чакам, гледам дали нов ден иде
но всичко е пусто, няма никой пак

С надежда чакам нещо, някой, чакам теб
Просто ден, просто ден, но беше ад
Но ликът ти беше все така далечен и блед
а деня уби го и ме остави във вечен мрак

Далеч,далеч там където си ти
просто Ден ли е или нощ зловеща
далеч едно сърце пак все за теб тупти
не му прости, а направи само една едничка грешка.

[scion_of_storm]

Бля, дописа ми се по късни доби.

---

Кръвта не течеше - тя се лееше като Водопадът, който бе създал земята преди хиляди години, раздирайки бедрата й и изтиквайки плочите настрани една от друга. Хаотичната вселена се беше разделила на единадесет части, единадесет къса. Неговият т.нар. Свят беше един от тях. Водопадът пък се лееше нейде из Центъра на единадесетолъчата звезда, пулсирайки и захранвайки ядрата на всички подвластни нему Сфери.

Той я опита. Наситена с желязо, прекалено много желязо. Сякаш нагръдникът на умрелия мъж - кована лъвска глава - се беше впил в плътта му и беше ПОПИЛ с есенцията си из клетките му. Баалберит извъртя кехлибарените си очи към слънцето. Трима бяха в него, заключени в три различни клетки от Разум в тялото му. Не беше шизофрения, беше ЕДИНЕНИЕ, подпечатано с Духа и Кръвта на всеки един от тях. Така бяха силни, Волята им надвишаваше мекото лъвско желязо, което ноктите му деряха и съсипваха сега.

Отдавна не беше човек.
Още когато изтръгна очите си спря да бъде.
Нямаше значение.
Дадоха му нови.
И нова душа.
И...други неща.
Беше...по-древен. По-мъдър. По-знаещ.

Изсумтя и показа среден пръст на слънцето. Хората вярваха в съществуването на Бог, чийто палат се намира из облаците, изкован от самите лъчи на слънцето и наситен с ефирната нежност на синевата. Странно как смъртните успяваха да бъдат толкова глупави и наивни дори десетки години след престоя си на суровото и лишено от смисъл място, което наричаха Третия свят, третият ляв Лъч на звездата от Хаос. Смееше се на детските им, малоумни възгледи, нямащи нищо общо с космологията и реалното Значение на нещата.

Ала спря. Нямаше време, нямаше време за тези празнини в тъканта на Реката. Братята му го чаках, усещаше го, пулсирането в съзнанието си, неизказания повик. Стонът от гробниците, от катакомбите, от подземията, от океанските падини, вопълът на двестате му затворени съмишленици, които бяха прокудени на този Лъч от Измамника, още познат като техен Баща.

А глупците почитаха това същество, несъзнали лукавостта му и изменчивостта на призмата му. Баалберит се изплю на земята, сиво-черната плюнка попи и изгори мъничка площ. Заразата на Падналите, тяхното второ проклятие. Нима Баща им наистина беше благороден, свещен, добър?

Крилете му пометоха земята в бяга му към следващата гробница. Кръвта щеше да се лее, слънцето щеше да залезе, а двойната Луна да се издигне, символизираща раждането на дванадесетия, последен Лъч, който ще погребе предишните злодеяния на Предалия ги. А ниско, ниско под слънчевото тяло, един смачкан нагръдник с лъв съскаше, полу-разтопил се и потъмнял в мастилен цвят.

[scion_of_storm]

Кръв

Дай ми кръвта!
На всички човешки същества
И нека градим нов кладенец дълбок
Покрив няма – жаден е, жаден и висок.
Да сеем из полята с коса
Без дума, мисъл, подтик прост.
Ален да обагрим ний снега
Гнила е дървесината, разбираш ли,
На Опората – наш верен лост.

Искам греховете на всички
Умрели хиляда и двеста синове!
Смърт, Лудост, Злост – трички
Ще са основата му. Зове повикът, зове.
Писъци, градени от фанатизъм атеистичен
Ще огласят каменните катакомби тъмни.
Крахът общ днес равнява се на този личен.
Майка впива хищно зъби в отрочето си.
Краят е ярък – идва веднага, щом се съмне.

Кости се подреждат. Знак с печата на Смъртта.
Слепи се оглеждат. Милиони увехнали лица.
Дай ми кръвта, и нека да се удавим
В собствения си живот от вълноломи.
Само едно (с криви нокти) да направим -
Да спрем Същността да продължава да се рони.
Сетне ако ще дървесината да ни затули
Удушени в собствената си пъпна връв.
Един самин осмели се да ни охули
И сега почива мирно – вътре, в наш’та кръв.

[azoteccccc]

Че си пущиш песновка,
че те ритне обувка!
че ви исънат ушите,
от на Къци лъжите!

Я носим това бреме,
дека макя ти че ебе!
сите че ви запалим!
Кур!

!!!!!!!!!!!!

[LordZombie]

^
превърнете го в песен на групата

[azoteccccc]

Сега съм сложил вокалите,трябва само инструментала да стане.

[LordZombie]

Friend of Blood


If you see the blind cry
If you see the wingless fly

If you feel the chaos reign
If you feel the endless pain

If you need me i'll be there
If you need me this i swear
Yeah i will be there !

If you touch the cold insanity
If you touch the soulles sanity

If you sense that they don't care
If you sense that nothing's fare

If you need me i'll be there
If you need me this i swear
This i swear,Yeah I will be there !

текст за песен

[FLIPPY_666]

ахахахахаххахахахахахахаххахахахахахахахах

...

[azoteccccc]

^^ къв стил?

[LordZombie]

Хард Рок/Хеви Метъл

[scion_of_storm]

Обелка от сълзи

Човекът, сам глупак
Захвърли обелката мандаринена.
Откъсна се тихичко
Един дървесен грак
За злобата му прикрита и копринена.

А той изплю се на земята
Защото крачките бяха веч’ изстинали.
Разлютен пръчка откъсна; замята
Сълзите на ивата за лета преди изминали.

После тихичко заплака
Защото от яростта всъщност ни боли.
Не вярваш? Тогаз на дървото грака
За теб също ще изплаче своите истини.

[scion_of_storm]

Ерм...започнал съм един фен-фикшън по Диабло, не го знам колко ще излезе и докога ще ми се занимава, може да го мяткам на части.

**********************

Някога...
Когато Изуал не беше предал Небесата, разкривайки тайните им и давайки възможност на Тримата да опорочат същността на камъните, символизиращи най-страшното наказание – вклиняване на душата; когато Нефилимите още кръстосваха земната твърд, а Хорадримите, макар и не многобройни, разстилаха словото си и мъдростта си из света на смъртните; когато все още е имало осезаеми ГРАНИЦИ между трите свята – Рай, този, и Ад...
...тогава всичко е било просто по-добре, помисли си с крива усмивка Аел, чистейки леко замърсеното от кал и кръв острие на копието си. До него трите ефирни вълка ръмжаха тихо, но настоятелно, обърнали белите си очи към спътника му. Който от своя страна беше толкова различен от него, колкото сегашния свят от предишния.
- Скоро ще дойдат. – прошепна некромантът и леки трусове преминаха по изсъхналата, напукана земя, сякаш потвърждавайки думите му. Той обърна бледото си лице към Аел. – Този път ще е по-трудно. Световният камък е разрушен, ордите на Ада се надигат от земните недра. Тириъл намали силата на стореното зло, но дори и олекотено, то може да разкъса света ни. Настъпва нова ера, Друиде, и ние сме точно в сляпото й, ужасяващо око.
Аел усети лек хлад, като че ли взорът на некроманта караше температурата наоколо рязко да спадне. Беше толкова...вглъбен в себе си и разбирането си за света. Балансът, който винаги трябваше да бъде спазен – кодексът, сърцевината на учението на Ратма, следвано от всеки събрат на Кортар.
„Балансът винаги трябва да бъде спазен. Дори и да убиеш добър човек, за да дариш живота на мравката, която ще бъде стъпкана от него. Наруши ли се Балансът, светът рухва, друиде, и демоните ще се хранят с останките от плътта ни.”
Естествено той беше дал пример за това „запазване на Баланса”, но за Аел това беше доста...странно и усложнено като начин на живот и следване на пътека. Каои Дулра си противоречеше доста с някои аспекти на учението на Ратма, но в новопоявилата се ситуация и двамата бяха на една страна. На тази, на която стояха дори и чародейките от източните кланове на Зан Есу и служителите на Закарум, макар че те бяха по-особен частен случай. Всички се бяха обединили под един флаг, макар и да разбираха цветовете му по различен начин, флаг, който трябваше да удържи легионите на Тримата и самите Висши демони. Аел бе чул, че камъните, които бяха побрали в себе си душите на двама от тях са били съкрушени, единият не къде да е другаде, ами из недрата на самия пламтящ Ад, но се съмняваше, че това означава край на прииждащите демонични орди. Пък и човек никога не можеше да бъде сигурен за нещо, свързано с Братята. Визджерейците също наивно се бяха сметнали за победители в двубоя с могъщата адска сила на лордовете на Ада, както и несъмнено героят, успял да стигне до самото дъно на катакомбите на манастира до Тристрам. Но в надпревара с майсторите на заблудата предполагаемият мъдрец лесно се оказваше глупак, попаднал в клопката им.
- Нилатак...- сякаш арктическите ветрове, подвластни нему, задухаха в сърцето и душата му, вадейки на показ емоции, скрити дълбоко под пластовете на съществото му. Предателят, дръзнал да оскверни и опетни статута на Друидите на Харогат. Змията, помогнала на Бейл да прекоси планина Ареат без досега с Древните, самите нефилимски духове, пазителите на древния Световен камък. Аел никога не бе мислил, че може да мрази някого или нещо, но това...същество опровергаваше доскорошните му възприятия. Некромантът до него също знаеше, всички бяха разбрали за предателството на Друида, носещо последствия за целия свят. За разлика от него обаче, Кортар просто бе свил рамене. Но в очите му...в бледите като кожата му очи с едва открояващ се ирис Аел виждаше, че срещне ли Нилатак, служителят на Ратма ще направи всичко по силите си да го прати там, където му е мястото – в прегръдката на Траг’оул.

[scion_of_storm]

Разказ за хората (нас)


Преди време хората бяха млади и не бяха построили своите клетки против сънища и мечти. Спомням си как съзнанията се допираха едно-друго и заедно изплитаха Копнеж, в който всички живееха временно, за да подържат душевността си и Усета. Беше много важно. Всъщност, това беше една от водещите цели в живота на един Човек. Да дариш другите със своята част от пъзела, да те допълнят те със своите собствени мисловни ръбати формички...Съзнанията пламтяха. А ние бяхме тяхната клада, техните въглени, тяхната жар.
Някъде малко след това чух за странника. Из всеобщите съзнания се появяваха мисли, чертаещи и извайващи картини за човек, закачулен и леко прегърбен, сякаш носещ някакъв товар. След себе си той оставяше малки капчици СОЛ, колкото и да звучи странно това. Солта изтляваше бавно, естествено, под напора на делата на Майка земя, но всички се чудеха защо и как успява да направи това той. Малко след като разбрах за този мистичен скитник, реших да го намеря. Не ще и дума, трудно щеше да бъде, не може човек току-тъй да прекосява света по петите (от сол) на някакъв си непознат. Но пък вътре в Кълбото, което грееше в мен, се усещаше силното чувство на сигурност и убеденост, че ще успея да го намеря. Затова и една сутрин, когато слънцето огря особено алено прозорците на къщата, реших че пътуването ми просто не търпи отлагане и трябва да започне. Докоснах се до Копнежа и споделих това с околните, които в началото го приеха с леко недоумение и силно недоверие, но пък се примираха с ексцентричността ми и ми пожелаха лек път. Щяха да ме чакат, знаех го, пък и винаги можехме да се намерим в Копнежа. Макар и да бяхме ужасно много, насочването на даден човек към друг ставаше изумително лесно.
Не знам колко пътувах по Майката. Сезони се смениха, сняг и слънце станаха кожата ми, юг и север дъхът ми. Леко отчаяние бе започнало да се просмуква в Кълбото ми, но пък си бях доста инатлив и реших, че ще продължа каквото и да става.
Беше есен – тогава, когато най-сетне извървях соления път до странника, сред килимите от опадли шарени листа и стените от оголващи се дървесни корони. Наметалото му беше скъсано на много места, на други дупките бяха уж запълнени с кръпки от всякакъв боклучав материал. Тояжката му беше сякаш гнила и ронлива, ала усещах, пък и Кълбото подсказваше, че е изключително здрава и е служила на господаря си години наред вярно и безотказно.
- Намери ме. – гласът му беше плътен, но с лека нотка на грохналост, на едно изморено Съзнание.
- Намерих те. – усмихнах се аз и седнах до него (междувременно той се бе настанил на един паднал, обрасъл с искрящ мъх дънер). Въпросът ми прозвуча детски, прибързано, и някак не на място при такава среща. Но той знаеше. Всъщност, винаги бе знаел. Усещах го. – Защо оставяш сол, старче?
Беше сляп. Знаех го. Той свали качулката и откри старото си, но запазено лице, с бръчки прекосяващи го, както корените прорязваха нашата Майка. Усмихна се. Толкова тъжна усмивка, че дърветата заплакаха с аления танц на листата си.
- Това е моят плач, синко. Плача за загубата, която ни предстои. Тази, която ние сами ще си донесем, защото ще се възгордеем и ще надскочим това, което ни е отредено да сме. Това е моята изповед, моето спасение. – ако имаше очи, сега щеше да ме гледа втренчено. Знаехме го. А толкова тъга, толкова много тъга...
- Каква загуба, страннико? – попитах го аз, макар да осъзнавах, че отговор няма да има. – Нима не може да се предотврати това, нима нямаме силите?
Той кротко поклати глава, след което си сложи пак качулката. Видях как се навежда с лице над ръката си, два блясъка осветиха вече свечеряващата се есенна картина. После отвори шепата ми и пусна две малки, повтвърдили се купчинки сол в нея.
- Остави ме тук сам, момко. Обещан ми е гроб из алените килими в тази гора, спасението, дошло заради молитвите и плача ми. Не бой се, вие не ще умрете наистина. – улових горчивината му, Кълбото затрепери сякаш ударено с огромна сила дори. – Ще забравите след време това, което преди сте имали, и дори няма да минава кратка мисъл за това, което бе човешкия род в началото. Няма да умрете – ще се преродите непълни, празни, изсъхнали сякаш вътре...
Листата и техния нестихващ танц заглушиха последните му слова, макар че знаех, че те не бяха важни. Смутен си тръгнах от леса и се запътих обратно към дома, докосвайки всички в Копнежа и разказвайки им за пророческите думи на странника, носещ сол.
Никой не повярва, всички само се смееха и клатеха глава – как може да се загубим така, че да не помним какви сме били преди? Това бе невъзможно!

......

Когато това стана, не успях да плача. Никой не си обясни как така изчезна Копнежа, Кълбата пък започнаха да угасват малко по малко, докаот не останаха едни забравени, сенчести и тъжни Кълба. Съзнанията ни се отделиха, разплете се всичко, започнахме да си градим собствени Клетки, в които да слагаме уж нови, по-добри Кълба. Но те не бяха, не бяха истински, не можеха и да бъдат.
Остана само солта, която взимам и използвам всеки ден. Една мъничка, мъничка частица от нея всяка вечер, когато слънцето обърне лика си, засрамено, от нас. Достатъчна за да подпали раната, която сами успяхме да отворим.

[cunt]

искам[...], но не мога

да избухна
да ти кажа
да докосна пак света
сиво
ме поглъща
влажни, без цявт и движение
дните, времето - нестихваща затвореност в порочност крива
идват с болката
влача, плача
желания
които не трябва да си позволявам (не искам)
без пориви (искам)
и детето голямо
в леглото-утроба
на глас му четат керуак
кога ли ще бъда?

Нещо ми прещрака и за пръв път използвам тази трибуна. За милиардите почитатели, които ще се родят има още в линка към подписа. (ха-ха)

[scion_of_storm]

^ подхожда ти доста ;]

------------------------

Облаците протягат нечистите си ръце към мен. Към всички хора, пъплещи като гниди по земната твърд. Вятърът реже и свисти, ядосан за съществуването ни, желаещ с всеки свой разграден атом да ни убие. Да ни смаже, да станем пихтията, когато някога сме били.
Свивам се малко повече в наметалото си. Навсякъде цари разрушение, поне в моите очи. Марионетките ходят, следвайки пътя, определен от кукловода им. Замислени и немислещи едновременно. Майки карат колички с децата си, носещи ги сякаш на жертвоприношение, увити в дрехи като за отвъдния свят. С другия Взор виждам как всъщност повръщат, пометнали отрочетата си в самото си Ядро, отказали им достъпа. Отказали им и изхода.
Облаците се сгъстяват. Лято лешояди, виждам клюновете им, окъпани в кръв и плът на предишните им жертви. Гледат втренчено, защото са господари, а ние – слугите им. Агнеците.
Всъщност съм на път. Затова и сигурно се роят безплътниците, знаят къде отивам. Чертата. По-висока от Олимп, по-ниска от стъблото на тревата, Чертата, където ти си господар. На края си. Изкачвам камъните, пълзя по тях, сливам се, отливам се, дращя по мъха и плесента им и усещам как Рубинът трепти леко в мен. Усеща и той, като онези горе, иска да изпее песента си най-накрая. Колкото и да се е прикривал, винаги съм знаел целта и жаждата му. Припокриват се с моите...затова.
Стигам до нея, заставам пред безкрайността и ограничеността й. Впивам нокти в плътта, изваждам Камъка. Искрящ е, пълен с кръвта и есенцията ми. Пълен със спомените, преживяванията, емоциите, тъгите ми. Пълен със самият мен. Гледам го секунда, две, минута. Усмихвам му се. Винаги съм имал чувството, че го мразя, всепоглъщащо.
Пускам го да падне и сякаш гравитацията се съпротивлява, метърът и половина разстояние се разтяга до километри. За последен път махам пластовете и пробивам черупките. Очите ми изсивяват, стоманени и празни, мъртви, неразбиращи. Никога не са се интересували от нищо, както и нищо не се е интересувало от тях. Те вече, за разлика от земните, ВИЖДАТ. Пробиват привидния парад, прорязват недрата на всичко. Пред тях танцуват уродите, демоните, гнилото и разядено тяло на земята и населяващите я. Затварям ги. Последната гледка.
Рубинът пада и се счупва, защото всъщност е крехък. Кръвта от него изтича и той губи рубинения си цвят. С последната капка течност полита и последната ми мисъл.

Адът е настъпил.

---------------------------------

Облаците изяждат душата, още прясна и кървава. Със смях и кикот те изтриват ръцете си вътре в пухената си обвивка. А после, все още така злобно усмихнати, зачакват следващия.

[RazorJack]

това не съм го писал аз ама си заслужава да се постне някъде

Тъй тъжен сутрин е кенефът,
Нелепо плочките мълчат
Разделят се лайното и човека
И всеки тръгва сам по своя път...

Човекът по дела човешки
Със другите подобни същества,
Лайното по тръбите тежки,
Надолу, с другите лайна...

След час човекът вече огладнява
Забравил е за своето лайно
Лайното също го забравя
Тъй, сякаш те не са били едно

А може би скръбта е неуместна
И може би така е по добре
А може и отново да се срещнат
Там нейде сред лазурното море...

[MadHatter]

Някъде не означава 459 места тук
______________________

Септември

Нейде през септември ситен дъжд запръска
Капчици се плъзнаха по сивите стъкла,
През клони кривопръсти, по сухата земя

Нейде през септември бледи облаци летяха,
Обвиха планините в тягостни мъгли
И зимен вятър пак забули спомените от летата,
...Като глас шептящ ти през листата

Нейде през септември езерото се събуди
И запяха духове обредни песни
Под лъчи умиращи, със гласове небесни

Нейде из септември за утеха те душата приютиха
От купола звездите във нощта свалиха,
По пътеки тихи, тесни, поведоха я във леса

Нейде през септември ситен дъжд запръска
Капчици се плъзнаха по сивата кора
През клони кривопръсти, по сухата земя

Нейде през септември аз умрях на улица една
И път намерих дълбоко в таз' гора
Сякаш хиляди звезди искряха – по една за спомен скъп
...Като вечно чакан дом, от Кралица пазен кът

[LordZombie]

Portrait

Since you've gone away
all my pictures turned to grey
Colourless and empty
turned myself into a sculpture
Feeling only pain and sorrow
inside so drained and hollow

You took my inner freedom
All i draw - your silhouette
my last hope has left
add some colour in my brush
add some life in my eyes

Now i see my lost horizon
watch you bleed and paint
using blood instead of red
my final picture is your portrait

i was influenced by In Flames...

[Twilightfall]

Септември
[...]

Много добро!

[prayer4eto]

Септември

Някой пак е бродил deep in the парк forests

При тристишията, вторият ред всеки път е с различна ритмика, забелязвам. Все още не мога да проумея добре ли е или зле

[MadHatter]

^ & ^^ ...Епа, благодарим. Нямаше бродене, но имаше мерак за такова.Инак аз гласувам за "зле", вие се оправяйте

[LordZombie]

I don't want your sympathy
all i sense is endless apathy
my fragile mask crumbles
and i continue reconcile
my eternal safety lost by doubt
too long have i refused to shout...

If i stare in the mirror will i see my face
if i look in the mirror even if i gaze ?
NO...i only saw bitterness and tears
could you help me ? help me fight my fears
you're just empty...you never felt...
you're just empty...you can't help

няма име.към края леко изгубих идея за насоката на текста и просто го написах както ми дойде

[scion_of_storm]

Корените май не съм ги давал..

Корени

Корените не чакат
И пронизват с агресия
До последния пласт.
Ядрото не плака
Душата изми, сетне взе си я
Душа от най-чистия бряст.

Слънце огря му лицето
Рана до сълза подредени.
Виж, това е То, което
Пази спомените ни сломени.
И корените водят до него -
Стълбовете на всяко паднало его.

Корените се хилят
Грозни са, гнусни, зловещи.
От кръвта смучат и пият
Пъхат душата Му в адските пещи.
И мелодията му умира
С писък на мъртво дете.
То (Той) листата си сбира.

В най-тихата пауза
Изсъхна най-чистият бряст
От човешки грехове покорен.
Сега лъщящ, последния пласт
Отреден остава само и само за мен.

[svaro]

Touch the Earth

I am the Lizard King
I can do anything
Jim

Run with me
През мойте спомени от детството,
През черно-белите и след това през цветните.
През спалните на летните момичета,
През сенките и думите да тичаме.

Run with me
През ръцете ни над пламъка от свещите,
През огорчението, а после и през грешките.
През ранния дъжд, през късния вятър и още
През дългите дни и още по-дългите нощи.

Run with me
През болките и през смеха ни,
През тлеещите въглени в съня ни.
През изгубеното и спечеленото време,
През всички тук. През мене. И със мене.

Let's run

[Чупитопки]

айде, аз със мойте лигави стихчета детски...

"Акт на Любезност"

"Акт на любезност"
казват очите
пеят на своя език
"ни измаря"
Така е
фалшива любов
сърцето изгаря
със своето лицемерие
ние сме самоубийци
знаещи, че никой не ни обича
знаещи, че никого не обичаме

И все пак показваме своята гадна, фалшива любов
за да получим своя дял от гадната, фалшива любов
да утешим своите души с изкуствени сълзи
за да не потекат истински от нашите очи

а всичко е един
болезнен
изгарящ
акт на любезност


блааа, който слуша The Residents, ще види колко е повлияно от тях. EXPERIMANTAL NO-WAVE FTW!

[Heidevolk]

Аз някога пишех разни неща - имах цели тетрадки голям формат, изписани с лично творчество. Но тези неща ми харесваха докато ги пиша. После, като ги приключа и ги прочета виждах каква простотия са. И по едно време ги пратих всичките в кофата. Имах писани и виртуално, но и те отидоха в кофата, поради различни причини (не само описаните).

[_Moonshield_]

I don't want your sympathy
all i sense is endless apathy
my fragile mask crumbles
and i continue reconcile
my eternal safety lost by doubt
too long have i refused to shout...

If i stare in the mirror will i see my face
if i look in the mirror even if i gaze ?
NO...i only saw bitterness and tears
could you help me ? help me fight my fears
you're just empty...you never felt...
you're just empty...you can't help

няма име.към края леко изгубих идея за насоката на текста и просто го написах както ми дойде

Всъщност е доста яко, продължавай да пишеш

[LordZombie]

Battle of the End

Can you imagine angels and god
praying for your live,for our freedom
you shall die for the cause or rott
deep down in the basement of the maggot

Chaos storms or eternal flames ?
suffering and terror - humanity obeys
the heroe's pain is in thy name
struggling and honour leads our ways

Immortal soldiers attack and gain
killing all my brothers faster than a bullet
Can you feel it ? Can you feel the pain ?
we crumble like a trembling jar filled with it...

So we fought and died
and now our breed exists no more
Why was all the suffering for ?