Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

^^ познато...като чувство
^ Това ми звучи като подходящо интро/аутро за някакво...депресив блек метъл творение. Нещо такова о.О

------------------------------

Среброспасител

Да извадиш с клин орбитите
И взорът да запулсира умрял
В кухините на слепия си Бог
Търсещ златоустия си Граал
Е същото като да полееш плътта
Със среброто от греха победоносен.
Тридесет сребърни сияещи петна
Избили тялото...тялото...тялото
Тялото Христово под плаща износен.

Така се учиш да владееш това
Което другите плюят и презират
Да надскочиш брезентовата граница
И да дереш сребро докато те измират.
И кожух метален да изковеш нов
За следващия сляп бродещ си Пророк.
Без баща му да дава ни покров
Без да е тумор на извратения порок.

Взимаш чука и влизаш пред олтара
На прашасалия, мръснотворен пантеон
Къде преди хилядолетия долна изневяра
Дари нас хората с безкраен скръбен стон.
Брезентът вие с писък от стопено сребро;
На кожуха слагаш последното листо;
Смазваш главата на идващия нов Лъжец
Носещ лешавият отвътре пореден Божи агнец.

„Разрухата е това, което има значение. Изкованото служи само за да бъде разтопено в своето предопределение. Лъкът умира и от него остават само безполезни трески. Така и хората, като един умиращ инструмент, ще рухнат в своите мечти.”

[Aggressive Perfe...]

Childhood's end.

Loneliness.

Despair.

You're a grown man.


Summer days.

Once so bright.

Dismay.

Now Which way?


Gloomy sky.

Grey.

Empty.

Dark.

Misery.

A star dies.

[gadabout]

Уоу, не бързай бе, човек. Имаш още време да се кефиш.

А първият ред ми напомни на Marillion. Последният напълно ме убеди, че няма общо.

[LordZombie]

Нереза Кочо

Листата отдавна окапаха и снега затрупа полята.Нереза Кочо се наслаждаваше на обилното количество храна,което погълваше всеки ден,без да знае,че скоро той самия ще се превърне в храна.Стопанинът му Киро Сатъра вече заостряше ножовете си и се подготвяше за деня на страшното клане.Той не обичаше животните особено и ги отглеждаше само,ако имаше полза от тях.В родното си село " Зурлево " , Киро бе получил своя прякор Сатъра,тъй като,когато бил малък обичал да си играе с разни остри предмети,сред които ножове,сатъри,брадви,чекий и прочие.Един път,обаче момчето си вървяло и си дялкало нещо с едно малко ножче,когато някаква кола прегазила кракът му.Това се случило един ден преди Коледа,пътят бил заледен и колата не могла да се спре.От тогава Киро леко понакуцва с единия крак.Синът му носеше името Христо,защото беше роден на бъдни вечер.Той бе на 10 години.Семейството им живееше в мизерия и,ако го нямаше това прасе,нямаше да имат какво да ядат на Коледа.
Дойде и денят преди празника.Христо беше в празнично настроение и реши да си поиграе с Кочо,като го разведе на кайшка.Тръгна той по улиците на селото и се радваше на навалялият през нощта сняг.Остави Кочо да се разходи също като му махна кайшката.
- Тичай Кочо,тичай - викаше малкият палавник.Самият Христо се затича по улицата,но се подхлъзна и падна в снега.От края на улицата се зададе огромен снегорин.Детето,обаче нито виждаше,нито чуваше снегоринът.Ала Кочо нагази в снега и застани пред снегорина.След малко се чу сблъсък...снегоринът се спря.В този момент,Киро притича и попита сина
си :
- Сине,какво стана ? Чух някакъв шум ... Детето се огледа и вика кървава следа в снега.
- Кочо,кочо къде си - развика се Христо,който много обичаше животните и се беше привързал към дебелият си приятел.Но Кочо го нямаше,той беше жертвал прасешкия си живот,за да спаси живота на приятеля си....
Дойде и Коледа,а бащата Киро Сатъра,се чудеше какво да сложи на трапезата за празника.В този ден,обаче стана чудо.Една свиня от тези на Киро роди,но само едно прасенце.Това,обаче не беше обикновено прасе,странно,но то се роди без един крак...бащата реши да зарадва малко сина си,като го извика и му показа новороденото прасенце.
- Виж,сине това може да ти бъде новият приятел...как ще го кръстиш ?
- Кочо...
- Е,в такъв случай,едва ли някога ще мога да го заколя - каза бащата с лека усмивка на устата
- Но,тате какво ще ядем тази вечер ? - попита леко тъжно Христо
- Амии...но преди да успее да довърши,пощальонът се появи на хоризонта и му връчи едно писмо,в което пишеше :
" Скъпи,господин Киро,моля приемете тези продукти като извинение за това,което можеше да се случи вчера " писмото беше изпратено от шофьорът на снегорина.
Заедно с писмото имаше и една торба,в която имаше всякакви видове храни.
- Е,сине Кочо явно ни пази и на небето - каза Киро и прегърна сина си.
- Той е в прасешкия рай,тате...

[malleus]

^
Обаче ми се струва,че малките момченца и особено тези на име Кочо не бива да се заиграват много много с чекиите .

[the_mess]

Бе не съм много добър в тва ама се пак ше го постна да си се посмеете на нуубщината...

The Cold

Freezing in a cell of ice my life slowly melts,
and as I stand and die by the time I dream of the world outside those cells!
I feel my soul leaving me alone as I dwell in flames of snow,
guards made of wind wont let me escape I'm trapped by the cold!

Trapped by the cold!

It burns me away,its making tunnels trough my broken mind,
looking alive,but I am really dead inside!
Nobody knows i am in this fortress built by the forces of nature!
Nature is cruel,i am a fool who is going to be served to the vultures!

The fate is squeezing my neck,
the life I've lived is rushing trough my head!
Awwwww killed by the coooollld!!!!

[scion_of_storm]

- Стига си се занимавал, копеле. Не виждаш ли, че е безполезна без струните си.
Касиел ме погледна накриво и след като отдели нужното внимание на опърпаната, лишена от няколко струни китара, отново отмести взора си. Както винаги – през прозореца, някъде отвъд облаците.
- Нищо на този свят не е безполезно, приятелю. – въздъхнах аз и оставих китарата на страна. Внимателно обаче – можеше да послужи все за нещо, колкото и да не го вярваше Касиел.
- Понякога си прекалено наивен, знаеш мисля. Ще ти навреди някога, помни ми думата. - той отметна коса и стана рязко – както бе извършвано всяко негово действие. – Давай да се помотаеме навън, имам нужда от въздух, ядене, пиене и хубава гледка да затопли момчешкото ми сърце.
Мълчаливо последвах хилещия се младеж, но пък и аз си позволих лека усмивка. Нямаше умора нито с момичетата, нито с безкрайността на предлаганите напитки и храни – от бира през безалкохолни – били те оцветена есенция с чешмяна вода за стотинки или по-висококачествени оцветители с още по-висококачествена вода, предлагани в симбиозиран пакет за около два лева от любимата на всички Кока кола компания.
- За какво пък помъкна тази съборетина? – учудено ме попита той като заключих и видя, че отново съм взел китарата в ръката си, стиснал я непохватно като бухалка.
- Нямам идея, може ако поседнем някъде да си дрънкотя на двете оцелели струни. Пък и дървото е яко на допир, точно защото е малко деформирана. – свих рамене аз. – Давай да ходим, че някой може да ти открадне последното топло парче пица с царевица и шунка от НДК и ще те видя тогава дали ще мрънкаш за китарата.
- Гадно копеле. – ухили се той и продължи шеговито – Ако действително се наложи да дъвча студена пица ще ти счупя тъпата китара в някоя още по-порутена пейка.
- Може да счупиш по-скоро пейката, имайки предвид колко са изгнили.. – върнах му го аз.
Беше лудница, както винаги. Слънчев, следобеден ден и всичко живо беше излязло да се наслади на прекрасното време. Безкрайни върволици от млади хора, майки с децата си, до тях пенсионери, гледащи намръщено масата многоцветна и значително по-разкрепостена от тях преди десетки години младеж. Викове на продавачи, смях, крясъци – нормална обстановка в един по-голям град. Касиел се нареди на легендарната опашка за любимото му ядене и след няколко минути, в които зяпах сигурно за десетохиляден път околните здания и шарени реклами ме ръгна в ребрата.
- Топла е, мамка му. Китарата ти ще живее още...както и някоя невинна прогнила пейка из околността. – той заръфа гладно тестото, с наложени върху него съмнителни колбаси и други продукти. – Знаеш ли, утре...- започна той и изруга здравата и захвърли бързо пицата, след което затича нанякъде.
- Какво ти става бе, човек? – изкрещях след него аз гледайки замислено пльосналата се на плочките още вдигаща пара пица.

А после разбрах. Нямаше време дори да извикам, да издера отвътре повече от две-три думи. Познатата, клишираната ситуация, нелепа, малоумна, нещастна. Ужасна. Майката си говореше с поредната странстваща разпространителка на козметични продукти и съвсем бе забравила за детето си, което, съвсем малко и неразбиращо, беше тръгнало да прекосява що-годе широката улица.
Спирачките извистяха, но не намалиха особено хвърчащата скорост на поредния превишил лимита за шофиране в градски условия. Касиел дори не успя да издаде звук, за разлика от блъсналите се няколко коли при рязкото спиране на най-предната. Изтиканото нежно настрани дете падна на тротоара, но успя само да се охлузи. Майка му сепнато погледна малко настрани от червилата и гримовете и изпищя. Разпространителката – също. Улицата кипеше като гнил кошер, отвсякъде идваха ахкания и крясъци, жена припадна, започнаха безкрайните позвънявания отвсякъде към Бърза помощ, шофьори наизлязоха, а извършителят хвана главата си с ръце, приклекна и започна да крещи нещо.
Китарата падна и изтормозеното дърво се разпадна на трески в долната си част. Беше като...студен сън, смразяващ мраз, не можех да мърдам. Кадър, всичко беше кадър и аз бях парализиран сякаш вечно в рамките му. Около мен всички викаха и мърдаха, сякаш бях разровил огромен мравуняк и жителите му се бяха разбудили от вековния си сън на непукизъм, студенина и чинна машинност. Не усещах, не знаех, не исках да знам.
А детето, изскубнало се за малко от прегръдката на едва ли не задушаващата го след инцидента майка, която също хлипаше немощно, с размазан слой грим около очите си...детето неуверено в началото, но след това целеустремено закрачи с малките си крачка към мен. С малко усилия успя да повдигне полуразрушената китара и прокара миниатюрно пръстче по една от двете останали струни. Друго също толкова мъничко пръстче докосна и другата. Излезе глух и празен, смазващ звук. Наведох глава и го погледнах.

Очите му ме гледаха някак натъжено и бяха потъмнели – не като цвят, като излъчване. То прокара още няколко пъти пръстите си, след което сякаш обви китарата в прегръдката си и вътре, в огледалата на Сърцевината му, видях обещанието и желанието. Гнилото щеше да бъде изваяно, празното – изпълнено и одухотворено. Понякога в един празен свят един празен инструмент може да изсвири реквиема за един загубен спомен.
Разплаках се.

[prayer4eto]

[scion_of_storm]

Хаха, ако емотките изобразяват наистина цялостно впечатление след разказа, съм си свършил работата на разказвач

Ясно е, че няма връзка с реални лица. Но може да се е случвало един-два-три-повече пъти из света.

[NiksY]

Това за Кочо много ми хареса.

[LordZombie]

Мерси, исках нещо "по-оригинално" да измисля и...

[Anwen]

Нещо липсва
в цялата част,
немога да го открия
дори в себеси аз.
Збъркано е нещо
и започвам да се променям,
в главата само мрак,
с действията-лошия знак.
Отдалечавам се от пътя
и се изгубвам сама
а целта е в даличината
като скриваща се светлина.
Облечен си в черно
и мислят, че всичко в тебе е умряло,
но злото е вътре в онзи
дори да е облечен в бяло.
Когато слушам мрака
изливам онази злоба,
душата се успокоява
и премахва гадната отрова.
А този, който е в светлината,
всичко си остава в него,
докато не вземе в своята ръка
ножа на своята яростна душа.
Стоиш ли ти в мрака?
Значи ще ме разбереш,
защото и ти си като мен,
и няма да ни предадеш.
Капка след капка
времето минава,
всеки чака своя миг,
който ще го призове с вик.

Събуди се....
....преди да си изчезнал!

[tmetalwarrior]

Збъркано

Дееба и "поетите"

[Kent]

Децата поне се опитват да творят нещо. А ти какво си написал?

[LordZombie]

The Crown

Come to me and kill for me
the power of the crown possesed you
you shall become the guilty
the crowd has spoken and blamed who ? ...YOU !

Come to me and wear my pride
strike with anger,burn the bay
never care for all who died
time will wash it all away ? ... NO !

Come to and break me
kill the devil inside your soul
and now you are free
you've reagained perfect control ? ...Maybe someday,hahaha...

[scion_of_storm]

Цигарен камък

Да запаля...
Да запаля както Прометей преди
Огън, който да разпали..
...да разпаля...
Огнищата, които някой скри.

Да натроша рева им
На парчета, на камък
Безсловесен и умрял,
На късче стъклен дим
Из многоточието – карък
Албинос изстрадал, бял.

Да запаля кибрита (мокър е)
И да запуша цигара
От човешката трагедия.
И Прометея без дроб да дойде
Да върне на нас (да!) дара
И мъничко божествена комедия.

Запалих, угасих...
Угасих безкраен стих
Низ от струни на пушек и плач
Огън водно заплака, тих
На мрака в сърцата ни гаснещий палач.

[prayer4eto]

Като че четири отделни парчета(строфи) си съшил в едно ...

Но първото парче...

Да запаля...
Да запаля както Прометей преди
Огън, който да разпали..
...да разпаля...
Огнищата, които някой скри.

... е наистина добро.

Скоро можем и за "майстор на зара" да те обявим

[scion_of_storm]

Ех...май има само един майстор и той никога не е бил жив, за жалост.
Боба каза, че е като мокра улица

Благодарим, вечерта е просто мокро-огнена някак

[scion_of_storm]

Дървесен плач

Лесът е студен
И с тихи очи
Гледа замръзналите си деца.
В скръб претопен
Стои и мълчи
Пред ридаещата среду жена.

Обкован от скреж
Ковчег за зелената душа
От магия и листо изт’кана
И като спотаен ръмеж
Излива картини тя – жена сама -
С мастило-вихър панорама.

Пауза в пръстен от коприна
Ветренни сълзи.
Из лед ръка мълчи,
А тишината бавно се спомина.
В женските очи
Ръми, ръми...

[scion_of_storm]

5 полунощ

Въгленът е вътре
И тлее, и умира
И бушува във вълна
От космически блясък.
Из множество животи
...звезда се взира.

Въгленът е чакъл
Пясък в поредната душа.
На четиристишието
Финализиращия тласък;
Убийство на земните хомоти
...демон наш – типично зъл.

Музата се стича бавна -
В 5 полунощ сянка тя възспира
Въглен да изгори пак пепелта.
На тишина-въздишието
Угнетяващ мъртъв блясък
...ангел мой от въглен и чакъл.

[scion_of_storm]

Да загубиш чистота

Дете...
...дете.
Словоред в обратна форма
И закрила за загубена душа.
Дете / изоставената норма
На факел, който преди...(пламтя)?

Потопът удави в нас децата
И въздигна паметник на
Срам, безчестие, горчивина;
Тройно, буренясаха цветята
Светлосянката изведнъж замря.

Всеки ден / всяка нощ / сега
Детето с изкоренен дух диря
А намирам само плът сива и меса.
На костите си после тъжно свиря
Няма дете (дете...), умряха
Те, те, те – деца.

Паметникът стои и се смее
Обратноред в мъртва словоформа.
А всеки един от нас милее
Да намери просто едно дете...
...детето; изоставената норма.

[gadabout]

^ Всичко хубаво, ама смени заглавието

[scion_of_storm]

^ Що бе :Р

Изкуството на слепотата

Мъртви трошат надгробни плочи
А живите дерат по мрамора
С жажда за заколение.
Каменно(то) разрушение;
Ахатът последен на раздора
Из бездната, що за нас клокочи.

Бъди
горд, че имаш емоции, чувства
и усещаш всичките изкуства.
щастлив, че дарен си със нозе
вкоренен в теб разум отдавна е.

Мъртви трошат черепите живи
И дерат по мрамора петнисти, диви.
Порив на устремление;
Повик на умопомрачение.
Желязо(то) – целувка на ефирен крах
Върху костите ни от изгоряла прах.

За мен си просто глупак
Ще ти го повторя пак...и пак.
Пред смъртта всички сме животни.
Без емоции, сълзи или нозе
Каквото бе преди, пак ще е.

[LordZombie]

сциона,вече е завършен поет мене,ако питате

иначе по темата,днес в час по Литература,докато г-жата разясняваше тооооолкова скучно за Троянската война,написах набързо следното нещо(надявам се да се е получило добре,макар че не съм много сигурен) :

Oпечаления Жътвар

Опечалени жътварю
изпитващ само болка и гняв
не заспивай жътварю
оставащ завинаги сляп

Ослепяваш почти
но смъртта не би те застигнала
ръцете ти треперят
болката ти е намигнала

Умираш бавно
и студения ноемврийски дъжд
отминава безславно,но
ти на себе си чужд

Погребан отдавна
забравен...незапомнен
загубил таз битка неравна
от съдбата сломен

[scion_of_storm]

November rain, harvester of sorrow...

жътварЮ и мерси за комплимента, но не съм никъде..

[LordZombie]

е, има леки вдъхновения за идеята от HoS, но мисля че е доста по различно от песента, а от NR само една фраза ;p

нищо кой знае колко оригинално:

Дъждовна Смърт

Усещаш ли това ?
луната бавно се разпада
слънцето ни изпепелява
няма никаква пощада

Чуваш ли го ?
потоп залива града
не остана нищо хубаво
остава да се молим на дъжда

Да,това е смъртта !
унищожаваме се сами
обладава ни страха
но...дали ще завали ?...

[NiksY]

Още един опит от мен в тази тема, можеше и по-сполучливо да се получи.

Неуверено

Напоследък толкова удари понесох,
че едвам на себе си останах верен -
от факта, че не помня, се разтресох
откога не съм се чувствал неуверен.

И толкова сълзи едвам преглътнах,
че устните ми вече станаха солени,
без да знаят, че в забрава хлътнах -
откога не са били от други напоени.

Със толкова неща едва се справих,
че във мен е сиво, пусто и студено -
дотам се стигна, че почти забравих
откога не съм обичал... споделено.

[gadabout]

Ахаха, сега се зачетох...

"-Тичай, Кочо, тичай! - викаше малкият палавник."

"Киро Сатъра"... "Oт Зурлево"! Зомби, имаш няк'ва изкривена фантазия, наиш ли? Това е нещо като трагикомедия, тоя разказ...

[LordZombie]

Тва беше идеята ;d

[gadabout]