Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[azoteccccc]

Станка с танка


Станка кара такна!Ой!Ой!Ой!
С танка идва Станка!Станка!Станка!Станка!

Станка гази пепелянка!Станка!Станка!
Пепелянка станка.
Станка с танка,Станка!Ой!Ой!Ой!

Станка има ушанка в танка!
Станка дига на лежанка!
Станка прави мармалад в танка!
Станка!Станка!Станка!Станка!

Станка е нимфоманка!
Станка чука в танка!
Станка,Станка с танка!

Станка е клептоманка!
Станка краде с танка!
Ой!Ой!Станка,с танка!

Станка сере,пика в танка!

Станка яде „снежанка”.
Станка „снежанка” в танка!
Ой!Ой!Ой!Станка!

Станка вози мексиканка.
Станка мексиканка в танка!

Станка е марсианка,
Има жълта пижамка.
Станка,с танка,Станкааа!

Станка е като фиданка!
Станка ходи с една презрамка!

Станка,с танка,Станка!Ой!Ой!Ой!
Станка!Станка!

Станка пие бира със сламка!
Станка пие в танка!

Деба,деба тая Станка в танка!
Деба тая Станка с танка!

[LordZombie]

Не знам дали съм ги поствал преди,но тия дни съм на патриотична вълна :

Патриотът ( тва го има публикувано)

Облачен следобед в средата на есента.Окапалите листа на осиротелите дървета позлатиха пътеките.Един старец седеше на пейката,намираща се срещу паметника на " Незнаиният Войн ".Старецът се казваше Ставри.Той беше облечен със старо елече и панталон,а на главата си носеше калпак.Ставри сядаше на тази пейка всеки следобед в продължение на две години.Често носеше и букет,който подлагаше пред паметника,в знак на признателност.
- При днешното забързано ежедневие хората не се сещат за тези герои,освободили България - мислеше си Ставри
Един ден,обаче, до стареца седна едно младо, около двайсет годишно, русокосо момче.Младежът погледна Ставри,после погледна и паметника и рече :
- Трябва по - често да се сещаме за националните герои,не мислиш ли ?
- Младежо,нямаш си на представа колко се радвам,че младо момче като теб се е сетило за това... - възкликна възторжено старецът
Двамата обсъждаха в захлас и неусетно се стъмни.На другия ден младежът,който се казваше Христо, отново беше там, на пейката, до Ставри.
С течение на времето двамата ходеха пред паметника всеки ден.Един ден,обаче, Ставри не се появи...
Младежът Христо доста се позачуди,тъй като досега старецът винаги идваше.На следващия ден Христо получи призовка да се яви в съда.Яви се там и адвокатът му съобщи :
- Господин Христо Георгиев тук сте за да ви съобщя за смърта на седемдесет и две годишният Ставри Апашев.Той е починал снощи в съня си.Вероятна причина за смърта е инфаркт.Според неговото завещание,вие получавате всичките му спестявания на стойност сто хиляди лева.
Христо не знаеше как да реагира.От една страна скърбеше за загубата на приятеля си,но пък от друга се радваше за получените средства.Минаха няколко дни и Христо взе решение да продължава да ходи на паметника на " Незнаиният Войн ".
- Последното нещо,което Ставри би искал да направя е да се предам - мислеше си младокът.
С парите Христо направи малък парк в София,в който навсякъде имаше паметници на герои на България.Имаше паметник на Васил Левски , Георги Раковски и още други.В центъра на парка имаше малък паметник,който носеше името " Патриотът " .Под него пишеше в памет на Ставри Апашев.




Героят на България ( тва пък беше едно от първите неща,които съм писал)

Балкана цял е в кръв сега
Кръв пролята без сълза
Героят славен тук умря
Умря единствено за свобода !


Времето заличи
Славните му подвизи
Героят славен тук умря
Умря единствено за свобода !


Вятърът навява
Славата му днес привява
Героят славен тук умря
Героят на България !

[scion_of_storm]

Еретичка

В мигът в който прахта
Убие с целувка земята;
Когато от тази сетна земя
Загърми сеча на змията
Стълб ще послужи за кръст
Бесило ще е слабата пръст.

„Еретичка! Еретичка!”
Писък незнаещ в красота
Глъхнещ из мъртвило-мъгла
Троен пръстен на последния кръг
„В огъня ти!, заповядвам аз, замлък’!”

А тя се смее, Лилит в прерода
И зад смеха нейн заплаха витае
Шест карти от шесторна колода
За кои’ всеки смъртен тихо мечтае.

„Еретичка! Умри!
Нека огън в теб запламти!”


Небето пада и убива звездите
Огънят жрицата хищно поглъща
Змийски трепват с искрица очите
И пренасят се в отвъдната Къща.

[gadabout]

Човече, има някаква музика в стиховете ти...
Признавам, че не винаги разбирам художествената им цел (с което наистина ме караш да се чувствам тъп), но все пак ги намирам за красиви.

[scion_of_storm]

Хо!

Това беше един от най-силните коментари, които съм чел из форума за творчеството ми май Това за музиката много ме ласкае, защото всъщност се опитвам да градя така мелодията, че да съответства на музиката в мен.

В смисъл..представи си мозъчни вълни, които са като някое от тея пулс-екранчетата на медиа плейъра :Д

Та, мерси А понякога целта не ми е ясна напълно и на мен :Р

[prayer4eto]

^ Справяш се все по-добре с мелодиката, определено.

[_Moonshield_]

Бяла смърт

Реейки поглед из бялото небе,
Ти си в капана на една зла участ,
Симбиоза между хладнина и топлина, нещо неестествено,
Минават секунди и чувстваш топлия полъх,
А навън студ е сковал и без това малкото пръст,
Минават минути и усещаш – някой те грабва,
Тласка те, примамва те, оплита те в мрежата си от лъжи
И ти, нещастнико, като стадо от овце вървиш към нея
Нямаш воля, нали? Смъртта е нещо различно,
Нещо, което не би опитал друг път, но звучи еротично.
Защо да не я опознаеш, толкова е близко,
Стой на едно място, не се движи, тя бавно ще дойде
И ще те отнесе в по-тъмни светове.
Все още всичко е бяло пред теб, мъглата те е захлупила
Умират и последните надежди човешки, ти си мъртъв, другарю!
Въпрос на време и ще загинеш банално, снега ще те затрупа след време
Природата ще се отърве от един проблем, ти си бреме.
Едно нищо, там горе, точно до високата скала,
Ще се вкочаниш като нея и ще умреш, да!
Приятен ден, другарю!

Това и аз не знам какво се води, просто разни лирики

[Jerry_92]

леле по едно време много се бях зарибила да пиша стихотворения...постоянно ми идваше нещо на ум ама напоследък музата ми я няма за жалост.....е ето и нещо мое :

Часът на промяната

Вече нищо не е както преди...
сякаш вси4ки бяха
със затворени очи...
Коренно се променихме,

но едва сега го открихме.
Продължаваме все така напред
да вървим без път,без ред.
Имахме мигове на щастие ,

но всичко се сгромоляса
и остана само голо нещастие...
Промяната у нас напира
и пред нищо не се спира,

но нашето старо "Аз" все още
се усеща...
все още тлее горещо...
Частица от него

ще остане в нас
и в сърцата ни търпеливо
ще чака своя час...
От време,на време

ще се връщаме назад
...и ще си пропомняме всичко
на фона на този ад,
но това ще е минало
все още неизстинало!!!


(Е не е нещо особено де)

------------------------------------------------------

Самотна любов

Вечер докато заспиваш
и гледаш към
самотната лунаразбираш колко труден
е живота прекаран ж
самота.
Живеейки просто ей
така-ден за ден,колкото да съществъваш.
Сянката на нощта,
прикрива болката
в твоята душа,
а леденият и дъх
препарира цялото ти същество...
Тъмнината
поглъща всичко,
не оставя нищо...
дори и слаба светлина
в пътя на
твоята душа.
Обречена вечно
да се скита
със своята болка
добре прикрита!!!


Тези мисля че стигат

[scion_of_storm]

Зарибяване...

стигаше, да, ама малко в негативен смисъл. Използваш доста неподходящи думи на места...и като поустваш нещо, което претендираш че е творчество - моля те, напиши го на хубав, чист, БЪЛГАРСКИ език без 4-ки и грешки на всеки ред

[Chaotic One]

Много се чудих дали да кача този мой ъъ.. творчески опит?.. Нещо не пасва,но поради липсата на друго определение мисля така да го нарека. Както и да е,мисля че има още да се обработва,въпреки многото редакции,а и заглавието още го обмислям,но ми се ще да чуя малко мнения от хора,които,както забелязвам,пишат доста пленяващи стихове. Впрочем искам много критика!


Спомени

Една ранна есенна утрин Джесика и малката и сестричка Джини отиваха към училище. Вървейки Джини поглеждаше крадешком към сестра си – нещо и подсказваше, че тази сутрин не е като останалите.
Джесика бе едва на 14 години, с дълга до кръста черна коса и зелени като изумруди очи. Тя беше облечена в училищната униформа(която въведоха във всички училища в Миствил през 1993г.) – бяла риза, черна пола до коляното и също така черни сандали. Въпреки облеклото малката й сестричка бе казала, че кака й е много красива. Тя самата бе облечена по-цветно,защото униформата не важеше за второкласниците.Носеше синя блузка на шарени цветчета и бяла поличка. Ах,колко бе молила майка си да й купи тази поличка..и както винаги майка й се бе предала пред настоятелността на сините й очички и й беше взела желаната покупка.
Но зад милите детски очи имаше нещо повече. То се виждаше ясно при всеки поглед отправен към Джесика. Въпреки обичта си към нея,Джини изпитваше и завист,завист,че е по-голяма,по-силна,по-умна..Според нейните детски представи,кака й беше по-добра във всичко и получаваше всичко.
Те спряха и зачакаха светофарът да се смени. Мислите все така се въртяха из Джинината главичка и тя се изпълваше с омраза и ярост.
Светофарът стана зелен,сестра й тръгна да пресича без да се огледа,явно завладяна от свои си мисли,а Джини,застинала на тротоара си мислеше:
- „Защо ми отнемаш всичко?Защо ти получаваш това,което АЗ искам?Защо?..Защо просто не умреш?!..да..точно така..Тогава аз ще съм заобиколена от обич и внимание!.."
Яростта й растеше и растеше и растеше докато в главата й прелитаха оплетени и изпълнени с омраза мисли.Сестра й вече бе пресполовила пътя до отсрещния тротоар когато засилена кола зави иззад ъгъла.Джесика не я забеляза,а и нямаше възможност,защото в същия миг залитна и падна на платното.Чу се писък,бесният рев на спирачки и мощен сблъсък.
- Джесика! - извика ужасено момиченце от тротоара.
Но Джесика не го чу..тя лежеше на улицата и около нея се образуваше локва тъмна кръв.Ръката и бе свита под нея,лицето й бе покрито с драскотини,а по нея блестяха малки,късчета стъкло.
Колата се беше блъснала в една близка лампа,но шофьорът не излизаше,просто седеше с подпряна на волана глава,сякаш се жалваше за стореното.Мислите летяха из главата на Джини,сякаш времето бе спряло и единствено тя не бе повлияна.Мислеше си,че Джесика ей сега ще стане и ще се засмее и ще се окаже само шега,но тя знаеше какво бе станало в действителност,просто не искаше да го признае пред себе си.
Затича по улицата и коленичи до кака си.Трепереше и сълзите се стичаха бързо по бузите й.Закрещя за помощ и скоро се струпа голяма тълпа,пристигна и линейка,но твърде късно:
Джес бе загинала още при сблъсъка..


Джини се надигна от леглото обляна в студена пот.Обви коленете си с ръце и остави сълзите да потекат.Колко години я мъчеше този кошмар?..2?..3?.Не.Тя помнеше,че за първи път го сънува нощта след смъртта на Джесика.В продължение на 6 години,всяка нощ преживяваше отново и отново онази ужасна сутрин.Всяка вечер си лягаше с нежелание,но накрая умората надделяваше и тя се връщаше към най-страшния момент от живота си.Беше готова на всичко,за да забрави случилото се и да продължи напред,но споменът не искаше да избледнее,а се бе запечатал в ума й като серия от ярки картини.
Тя погледна часовника на нощното си шкафче:стрелката сочеше 5 часа.Още не се беше съвзела напълно,но реши да се разтъпче,и без това нямаше да заспи отново.Отиде в банята и наплиска лицето си с хладна вода.
Постоя още малко пред огледалото,наблюдавайки как капки вода се стичаха по него и разрязваха отражението й. Тръсна глава да се съсредоточи и реши да се върне в стаята си.Влезе и се разрови из гардероба.От там измъкна светлосини дънки и бял суичър с червени ивици по ръкавите и цвете на гърба.Набързо ги навлече и,доволна от това,което видя в огледалото се запъти към кухнята.
Докато слизаше по стъпалата,забеляза,че в хола примигват светлини.
- „Мама и татко пак са забравили да изключат телевизора…"
Застана на прага на стаята :
- Мамо? Татко?..
Телевизорът работеше.В момента Ивет съобщаваше на Чарлз,че е бремена(поредната сапунка).Бледата светлина от екрана помогна на момичето да различи две фигури на кушетката.
- Мамо?Татко?.. – Запита то отново и посегна към ключа на лампата.Гледката,която се разкри пред него го накара да иска едновременно да изпищи и да избяга от стаята.Родителите й(..или поне това,което бе останало от тях)седяха на кушетката обезобразени,а жълтата й материя беше до толкова пропита с кръвта,че тя вече се стичаше и по пода. Момичето не можеше да помръдне.Гърлото му беше пресъхнало и не можеше да нададе писък.Можеше единствено да стои и да гледа съсирващата се кръв и празните очни кухини на труповете,които допреди няколко часа бяха нейно семейство.Принудена от временната си парализа Джини забеляза,че лицата на родителите й липсват,а на мястото им бяха окървавени късове кожа и празните кухини на очите и носа.Ако единият труп не носеше любимият розов халат на майка й,а другият черната пижама на баща й тя нямаше да повярва,че родителите й са мъртви.
Някак успя да коленичи и заплака тихо:
- Това не може да е истина! – изстена.

След десетина минути хлиповете й уредяха.Тя избърса очите си с ръкав и бавно се надигна,но не погледна към кушетката.Обърна се е закрачи по стъпалата.Влезе в стаята си,взе чаршафите от леглото си и отново слезе в хола. Внимавайки да не стъпи в кръвта,бързо метна чаршафа върху телата.Отдръпна се и закрачи заднишком към коридора.Чак тогава забеляза две дребни букви точно над вече почервеняващите чаршафи: ДЖ
Джини не разбра смисъла на написаното,но то й подейства така,че тя осъна какво трябва да се е случило и се завтече към кухнята.Грабна телефона,треперещите й ръце едва набраха 166,но що допря телефона до ухото си я посрещна само тишина.
- „Как да се свържа с полицията?!..GSM-ът ми! "
Момичето се хвана за тази мисъл както удавник се вкопчва за сламка и хукна по стъпалата. Преобърна стаята си наопаки,докато намери жълтото апаратче.Отново набра спасителните цифри,но чу единственно неприятно пулсиране..На екрана нямаше дори една чертичка.
- "Как може да няма сигнал,по дяволите?!.."
Вече отчаяно и ужасено от представата,че някой психопат-убиец може все още може да е наблизо,момичето се промъкна и излезе през задния вход на притихналата къща.
- "Съдейки по мама и татко,трябва да е някакъв маниак." – остана изненадана от студенината си – "Добре,че ги нямаше очите,най-вероятно нямаше никога да забравя погледите им." – този път сe отврати от себе си.Та нали това бяха родителите й!
Тя се приведе като минаваше под един от прозоpците и след това безшумно прескочи малката огpадка,разделяща съседския двор от нейния.


Почука на вратата за трети път,но никой не й отвори.Вече се чудеше дали да отиде до съседната къща,когато през стъклото на вратата видя очертанията на някаква фигура.Пребори се с желанието си да почука отново и зачака.След малко фигурата изчезна и Джини опита да отвори.Остана изненадана,когато с лекота отвори вратата.
Надникна вътре и видя тясно,но добре аранжирано коридорче.Имаше светло червено килимче,простиращо се до края му,на едната стена висеше неголямо огледало,а на другата бяха окачени две картини-Едната изобразяваше ваза с цветя,а другата бавно течаща река,прекосявана от стадо диви коне.
С лудо туптящо сърце тя надникна в първата стая отдясно.Оказа се кухнята.Джини влезе поглеждайки крадешком назад и огледа малкото помещение.Навсякъде имаше попилени боклуци,сякаш тук се бе разиграла борба.Сърцето й заби още по-бързо.
- "Само не и г-жа Гарет!"
Заобиколи масата и едва се удържа да не хукне навън.Г-жа Гарет,милата старица,която като малка я черпеше с бонбони,лежеше на плочките в гъста,лепкава каша.В главата й зееше дупка,в която се виждаше смеска от желе от мозък и тъкани,но не това накара Джини да се разтрепери неудържимо,а погледът на сивите очи,в които все още се четяха уплаха и болка.
Чувствата,които момичето изпитваше бяха неописуеми.Тя опита някак да се овладее и бързо заотстъпва към изхода.Вече паниката надделяваше.Ами сянката,която видя?Ами,ако е бил убиецът?Нали г-жа Гарет живееше сама..Ами,ако той все още беше тук?!
Някак събра сили и побягна.

* * *

Тя тичаше,тичаше и нямаше намерение да спира.Стъпките й кънтяха глухо в среднощния мрак,по бузите й затекоха горещи сълзи.Къщите бяха помръкнали и пусти.Бягайки Джини се разкикоти истерично:
- „Значи само аз останах,така ли?.. – смехът и се засили и тя се задъха от умората и усилието да продължи напред – А може би се побърквам.. – заля я нова вълна смях и тя се принуди да забави ход.
Когато най-сетне се овладя се вслуша в собствените си стъпки и се замисли над положението си:
- „ Семейството ми,г-жа Гарет,а може би останалите съседи са мъртви..А убиецът..убиецът сигурно все още е наоколо,а той..- тя потрепери вътрешно – ами,ако и той ме е видял?..Трябва да се свържа с полицията..но,ако той ме преследва?
Полицейският участък е на километри оттук..Може би ще е най-добре да се скрия до сутринта..Да,точно така.През деня ще има хора наоколо и той няма как да ми стори нещо." – вкопчена в мисълта Джини зави покрай една от най-хубавите къщи в бедняшкия квартал и се упъти към сградата,която и вдъхваше увереност заради многото незабравими спомени - стария театър.

Постройката беше на повече от 70 години и достъпът до нея беше забранен поради опасността да се срути във всеки даден момент.
- „Дано поне този психопат спазва табелите" – помисли си момичето докато се катереше по телената ограда.
Сградата,макар и запусната и опасна по свой начин сега му се виждаше като шанс за оцеляване и избавление.От входните врати бяха останали само пантите,отдавна ръждясали,а около тях дървото бе изгнило и проядено от термити.Още с влизането си Джини усети древността на постройката.Миризмата на мухъл и прахоляк се бе наслоила във въздуха,а изненадващо по стените все още имаше няколко,макар и ибелели и унищожени от времето картини,изобразяващи моменти от различни пиеси и театрални постановки. Докато разглеждаше,картините Джини си спомни кога Джес я бе довела тук за първи път..Това бе нейното място за размисъл,когато нещо я глождеше отвътре. И тя бе доверила това свое скривалище на Джини..
Имаше и картина на самата театрална зала.Нещо подсказа на момичето,че може би там бе най-безопасно и то се запъти към нея,преглъщайки сълзите.

Залата отдавна бе загубила величието си.Някога красивите жълти тапети бяха разпокъсани и висяха на ивици от стените,плочките бяха изподрани и покрити с плътен слой прах и мръсотия,а самите седалки липсваха.Единственото оцеляло в залата бяха множеството строителни и други отпадъци,осейващи пода,заедно със самата сцена и изненадващо огромната червена завеса. Същото чувство,което я беше подтикнало да влезе в залата,насочи Джини към сцената.Тя се покатери върху прашасалия подиум,надигна завесата и се промъкна под нея
Едва озовала се зад завесата, върху нея като удар с чук се стовари натрупаната умора.Бе загубила представа за времето още с излизането си от къщата,но навън беше тъмно и не беше безопасно да излиза.Изтощението надделя и тя се сви в един ъгъл,където се остави съня да я поеме в прегръдките си.

*
Ледени тръпки преминаха по гърба й.Чу монотонното потракване на метал по мазилка,но не се надигна,реши,че това не може да е истина,че това е просто сън.Звукът затихна,сякаш се отдалечаваше и накрая спря..Завесата се размърда безшумно и се надигна.Джини притвори очи тъкмо,за да види как острието се засилва към нея.За миг викът й огласи залата,а след него отново настъпи тишина.


Из вестник „Новият ден" събота,23 юли,2001г.

Това се очертава най-червената нощ в историята на Миствил.Малкото градче бе потресено,когато рано тази сутрин семейство Харисън бяха открити обезобразени в собствения си дом.Но там бяха намерени само г-н и г-жа Харисън,дъщеря им Джини все още не е открита.В къщата в съседство на жертвите на може би най-хладнокръвното и потрисащо събитие в историята на града,бе намерена и още една жертва.Г-жа Есмерина Гарет.Убийството на старицата се отличава от това на Харисънови…


Из вестник „Утро" понеделник,25 юли,2001г.

Мистерията за изчезването на Джини Харисън,която липсва от нощта на гибелта на родителите си най-после бе разрешена.Множеството нейни отпечатъци намерени по телата на трите жертви и внезапното и изчезване не наклониха везните в нейна полза.Момичето бе,и остава главна заподозряна за убийствата.
Рано тази сутрин строители отишли в стария Миствилски театър „Звезда" :
"Събарянето на вече опасната постройка е насрочено за утре" – обяснява един от работниците – „Трябваше да изнесем всички останали вътре инструменти." Работниците това и правели,когато се натъкнали на тялото на 16 годишната Джини Харисън.Тя е била промушена в гръдния кош,но след проверката на тялото от експерти се разбира,че делото не на друг човек,а на самата Джини.

Във вечерните новини вторник,26 юли,2001г.

Изникна и нова информация за скорошните трагични събития в Миствил.В близост до мястото,където е било намерено тялото на Джини е открита и бележка,която полицаите занимаващи се със случая определят като писмо за самопризнание и разкаяние.В бележката Джини е признала убийството на родителите си и това на г-жа Гарет,която явно е видяла нещо,което не бива.Но това,което истински изненадва разследващите е факта,че тя издава още едно убийство не известно до този момент.Изглежда още 8 годишна тя е изблъскала по-голямата си сестра,покойната Джесика Харисън,пред автомобил.Това дело на детето не е било разкрито,защото за причина за сблъсъка е прието по-късно откритото голямо количество алкохол в тялото на шофьора.
Много хора продължават да се чудят защо Джини е извършила всичко това.Свързахме се с д-р Матилда Грей,при която момичето е ходило често,за да ни помогне да разясним случая.Тя твърди,че то имало,проблеми със съня,които тя считала за последствия от това,че е видяло смъртта на сестра си. Д-р Грей сподели,че детето понякога имало и проблеми като загуба на кратки спомени,но това също не ни давамотив за убийствата..



Из вестник „Изгрев" четвъртък,28 юли,2001г.

Случаят с трите убийства в малкото ни градче най-сетне бе разрешен.С нас се свързаха от полицията и съобщиха,че през съботната нощна смяна(вечерта на убийствата)е имало две много странни обаждания.От домът на Харисънови се е обадило,както твърдят полицаите „уплашено и може би дори побъркано момиче".
-"Вдигнах телефона и както е по процедура,попитах какъв е проблемът,но момичета сякаш не ме чуваше." – обяснява един от служителите – „Попитах отново,но то изпсува и каза „Защо не вдигат?" след което затвори.А второто обаждане беше от мобилен телефон,но по гласа мога да твърдя със сигурност,че беше същото момиче."
Също така вчера някои читатели се обадиха в редакцията,за да кажат своето мнение по въпроса.Оказва се,че хора минавали в околността на „кървавия" квартал,събота сутрин около 6 часа,са видели момиче да бяга с бясна скорост по улицата и както твърдят се е смяла като побъркана и дори не ги забелязвала.Някои от свидетелите твърдят,че са чули и откъслечни фрази като: „Значи само аз останах,така ли?", „Няма да ме хване този психопат","Всички са мъртви..всички.."

[Jerry_92]

Добре ще го имам предвид...
Колкото до грешките съжалявам не съм обърнала внимание

[scion_of_storm]

Снегът

Воалът на призрачни ръце
Откъсва частичка от Душа.
Из пряспа звънец нас вси зове
Свеждаме глава. Не греша.

Във всеки сняг има плачещи
Хиляди викове и страдания.
Ту вътре мъж загубен ще крещи
Ту на майка отчаяна тихите ридания.

Всяка снежинка е пръстта на гроб
Художник по платно от скреж.
Всяка душица е в този сняг следващия роб
Погълнат в непристойния метеж.

С умрелите ръце от плът и лед
Извайвам статуя на живо божество.
Както всеки друг самозван поет...
...снегът е нашето символично естество.

[scion_of_storm]

Самаил

Под кървавочерни небеса
Къде мастилото не спря се да рисува
Над купища от гнили телеса
Стои демон и безспир ругае, псува.

Че ангел е, прокуден от Едема
И криле му с шип бяха оковани.
После на земна твърд пуст плена
Листа наля в болезнените рани.

Четири жени обвърза сетне той
Срещу Бога до една люто те заклети.
Сама жена от Кал с юмрук се гнети
В търсене алено на копнеж-покой.

И метат, метат криле пак и пак земята
Над стонове и писъци зловещи.
Един ден, някой ден – време за отплата!
Ще угаснат най-сетне райски пещи.

[scion_of_storm]

Прераждане

Под слънце и през планини
Вихър-поля и гръмовержец-гори
В кротки листа, след тъмни зори
Зов пробуден най-сетне свисти.

СВОБОДНО!

Човечество окъпано в нови ласки
Вковано в нов лед и сини окраски
Новородено с проглеждащи очи
И зовът победоносно вие, свисти!

СВОБОДНО!

Събират се с грохот нови стихии
И крещят дивашки безчет гърла.
Съсечени са редом ангели, змии
И пъпната връв на всеобща съдба.

СВОБОДНО! СВОБОДНО!

От тирани и деспоти проклети
От божества и демони лъжливи.
Не ще бъдат хората веч’ клети
А ще зоват ветровете с песен:
„Най-сетне, най-сетне сме ЖИВИ!”

СВОБОДНО!

Ропот и рев из въздух кънтят
Вие се грохот от сажди и лед.
Човека намери накрая точния път
И свободата разнесе навред!

[LordZombie]

Магията на черното бомбе

Малка капка падна от едно от последните останали по дърветата листа и капна върху черното му бомбе,което беше подарък от загиналата му в катастрофа сестра .Дъжда превалял преди малко беше прочистил въздуха.Наоколо беше празно и тихо сякаш бе паднала бомба.Единствено той,тъмнокос със сини очи,беше излязъл и седеше на пейката,нищо че беше мокра.Стана и се разходи,но пристъпваше бавно и тежко.Изморен от живота,отегчен от идеята за смърт.Погледна отражението си в една малка локва.Две листа паднаха в локвата и закриха силуета му.Чу се чуруликане на някаква птица,нейде из малката горичка.Той се поогледа,но в очите му сякаш имаше лед.Разходи се още няколко минути и пак седна на мократа пейка.
След малко от далеч се зададе едно момиче.Тя бе облечена в дълга черна рокля,имаше черна коса и цялата беше омокрена от доскоро валелият дъжд.Тя седна до него и погледна напред със същия празен поглед.
- Какво гледаш ? - попита тя,след няколко минутно мълчание
- Празнотата - отвърна той с въздишка
- Странно и аз това гледах - каза тя,но погледът й все гледаше в същата посока.
Последваха още няколко минути на мълчание през които и двамата седяха без да потрепнат,всякаш бяха вкаменени.Вятъра духна бомбето му на земята и тя се наведе да му я даде.Подаде му я и в този момент двамата се погледната за първи път.В този момент като че ли се случи нещо магично.Двамата стояха и се гледаха право в очите.Ледът в погледа им бавно се разтопи и се превърна в огън.
- Искаш ли да се поразходим ? - каза той плахо след няколко минути
- Да - отвърна му тя развълнувано
Той я хвана за ръката и двамата тръгнаха надолу по пътеката,а отзад слънцето се пребори с мрачните облаци и озари небето с нежните си лъчи.

[scion_of_storm]

Понякога - между цветя и зора

Понякога, в зора свещена
Умират последните отсенки.
И мрачинка мъждука, тленна
Мъчеща се в своя мътен плен, и
И се чудим какво е цвете.

А цветето крие се в мъгла
Венец от ален смях и танци
Недокоснат от нощната слана
И понякога как тъмен гланц, и
И плачем без замлъкнали очи.

Очите пък са острие без хлад
Взират се в нощната душа.
И скитат вечно те между Рай и Ад
Плачейки без думи за утеха. А...

Цветето умира в мътната зора.

[scion_of_storm]

Убийци

Скрити от вечерта
И пиянство оправдано
Вие, същите – ИЗМЕТТА
Секнахте един живот отрано.

Смърт пожелахте с ярост
И ето, получихте я.
С разсъдък злобен, прост
Убийци станахте по таз’ земя.

Убийци!

Парите няма да спасят
От гнева и ропот всенароден.
Раздрана, ваш’та плът
Ще се опне на кръст надгробен.

На Юда пет стотици сребърника
Са пропуск за правда земна.
Ала отвъд на вечен съдник вика
С ярост ще сгърчи душа ви тленна.

Смърт за убийците
И тук – и отвъд.
Смърт за убийците
За душата – и тяхната плът.


По случай 05.12.2008 година и всички други подобни грозотии, които са се случвали и ще се случват занапред несъмнено.

[gadabout]

УоуУоуУоуУоуУоу...
Сашо, разби ме, това стихотворение е жестоко!
С ботевски хъс е написано, много е силно!

Кой да знае, че типа, дето вчера видях през трамвая, да ходи от Пилоните към Скобелев, и да се кани да пресече трамвайната линия към 1:30-2:00, е толкова надарен стихоплетец...

[scion_of_storm]

^ Ха, поради что си не се обадил ти вчера тогаз? :о

На мъртвите

Нощта е яма; яма
От синьо и черно в едно.
По-клета от нея няма
Раздрана – непотребно зебло.
Светът е черупка; колос
Умиращ в глупостта си
Върти се около своята ос
От рушение на сънища; мечти.

Под и над земята;
Под и над мъглата
Стоновете се надигат
От бледа мъртва плът.
Вой до вой се те извиват;
Под и над – мъртва плът.

Отново впиват майки;
Майки в децата си остриета
Като вълчи, вълчи шайки
В очи – човещина превзета.
Отново бащи; бащи
Удушават синовете с блясък
Рушение на сънища; мечти
На лудостта последен тласък.

Под и над небето;
Над и под полето
Плачовете заридават
Чий Бог търсят те
Кому се уповават
След като всичко ще умре...

Влизам при мъртвите
В колело на счупената ос.
Вик от болка, от радост е
Нямам плът – но съм гол
Нямам плът – а съм бос.


Разпредоха косите
Извадиха очите
Откъснаха краката
Изядоха душата.

[gadabout]

Клуб на младежта, Гниляне, Нови Искър


Записах се в местния Клуб на младежта, за да подкрепя прогреса на моето село с необикновения си натюрел.
В стаята беше нечовешка жега, може би дори некамилска. Седях в кръгчето, както останалите хора и жената, готов да се представя.
- Здравейте, аз съм Станислав. – казах и се огледах.
- Здравееей, Станислааааав! – казаха хората и ме огледаха. Махане с ръка. Може да е тендовагинит, помислих си. Шушукане и хихикане из кръгчето.
- Здравей, Станислав. Какво би споделил за себе си? – каза жената. Мазна усмивка.
- Ами... – сконфузих се. – Ами, аз съм привидно кротък, досадно непостоянен, съмнително забавен и притеснително настоятелен тип, който предпочита да прекарва свободното си време във философско съзерцание и размисъл. Обичам пиле в сладко-кисел сос. Ъм... Падам си също по пилеенето на лиги под звуците на упадъчна музика и по автоджамбазките услуги. Иначе съм от тук, Гниляне, Нови Искър. Ама не съм родом от тук. Според непотвърдени източници съм неродена мома, разследванията са в процес. Иии... Нямам много пари, не съм сигурен и че ми трябват, но пък разполагам с неограничен запас от параноично-олигофренични изблици и слаби нерви. Търся неангажираща връзка за кубинки, за ляв крак, подобаващо възнаграждение.
За контакти: 088 1001 (Любо Ганев, за Формула+)
- Пляс-пляс-пляс-пляс-пляс(n) – казаха хората. Смееха се и ме гледаха. Предположих, че им се ходи до тоалетна и са нервни.
Потях се - в тази стая беше ужасно горещо, вероятно над температурата на една средно здрава вагина. Освен това вонеше на нещо кисело. Дано е зеле.
Жената не спираше да ме зяпа и каза:
- Колко интересно! – възкликна, въпреки ентусиазмът и значително да бе спаднал - А би ли разказал нещо за своята работа, занимания и прочие? – мазна усмивка х2.
- Хм, ами, основните ми занимания са свързани с идеалистически речи, които никой не слуша, с констипационни напъни против екстремната глупост, изразени в денонощни мисли и дела, както и с навика, че всичко това е без значение. Също така работя над мисълта, че трябва да се работи, за да се яде, но към момента не съм стигнал до приемлив извод. Затова задоволявам първичните си нужди с компромисното решение да продавам кафе, водка, сандвичи и презервативи. А, презервативите са безплатни. Така де, ако имате нещо кола за миене, двор за метене, жена за оправяне, туй-онуй, звъннете на указания телефон и ще се разберем. – замълчах за секунда, тъй като свърших и след замислена пауза хората решиха да кажат:
- Пляс-пляс-пляс-пляс-пляс(n) х2
- Значи ти си наиииистина интересен човек! – каза жената някак неуверено. Клатене на глава и пулене с мазна усмивка х3 - А какво ще ни кажеш за любимите си книги, любимите си филми, любимата музика, любимите игри...
Любимите чорапи, любимите клечки за уши, любимо копче от мишката... За какво ме пита това, дяволите я взели, помислих си, докато се потих. А след това се изпотих още веднъж.
 Ами, любими книги, хм... – жегата беше непоносима – Поради опасенията си да не извися интелектуалното си ниво прекомерно, избягвам да чета книги. Обичам вестници - „Жълтини”, „Жълтици”, „Жълтеници”, „Жълт труд”, „Нощен труд”, „Секс труд”, „Лолита”, „Пердита” и прочие. А, обожавам да чета вестник „хА ТАКА!”. Единствено преведеното от английски упътване на българската ми сокоизстисквачка ми доставя повече удоволствие. А за филмите... В любимите ми филми се разказва за елфи, за джуджета, за омачкани житни посеви, за зелени сбръчкани човечета, говорещи с объркан словоред, за надупени мъже с поли и стрели в задниците... Стандартните неща. Кое беше следващото?
 Любимата музика.
 А, да, любимата ми музика... Ами тя представлява сбор от шумове отвъд границите на нормалната човешка аперцепция, възпяващи възвишената красота на кървищата, перверзията с трупове на деца, животни, баби и т.н., знаете как е. Ъъ... Кое беше последното?
 Любими игри.
 А, да. Хм, тук се затруднявам. Ако трябва да карам хронологично, когато бях малък, обичах да замерам малките котенца на котката ми нависоко към ствола на един бор, за да видя...
 Добре, Станислав, благодаря ти за това представяне! – прекъсна ме жената с мазна усмивка х4. Засегнах се доста, но бе толкова горещо, че не ми беше до възражения.
Жената огледа хората, които изведнъж реагираха на погледа й и споделиха впечатленията си чрез „Пляс-пляс-пляс-пляс-пляс(n)” х3, а след това смутено очакваха тя да каже нещо след представянето ми.
В пълната тишина и жегата, вече надвишила температурата на една много болна вагина, жената смотолеви:
 Добре, приятели... – пое си въздух и продължи – Да караме с днешната програма. Сега ще направим една кратка игра, в която аз ще ви задавам съвсем кратки недовършени изречения, на които вие ще трябва да отговаряте с не повече от 3-4 думи. – сякаш ентусиазмът й се бе върнал – Ясно?
 Дааа. – казаха хората.
 Добреее... – отново си пое въздух и, поглеждайки ме, сякаш изненадващо за нея самата каза – Станислав, да започнем от теб. – мазна усмивка х5
Ами добре, казах си. Само да имаше как да се освежа малко...
Жената отвори едно листче и започна:
 Такааа... Мечтаеш да отидеш...?
 За гъби. Сърнели.
Жената ме гледаше. Преглътна, отново заби поглед в листчето си и продължи:
 Иска ти се да...?
 Имам рентгенови очи, като Супермен, за да гледам циците на...
 Много добре... – отново ме прекъсна жената, този път вторачила се в листчето с ококорени очи, леко трепереща – Е, „Ако беше супер герой...”, но ти вече...
 О, ако бях супер герой, щях да вдигам триста от лежанка...
 Отлично... – на жената май не й беше добре, стискаше листчето и трепереше още повече – Обожаваш...?
 Пиле в сладко-ки...
 Не обичаш...?
 Да ме прекъсват...
 Как няма да те прекъсвам бе, психопат! Един нормален отговор не даде... – жената беше скочила от мястото си и трепереше.
 Исках да кажа, че не обичам да ме прекъсват, докато си чистя ушите, защото понякога много лошо може да...
 Добре, добре... – жената седна отново на стола си. Трепереше много силно и гледаше в земята. След това огледа хората и каза - Мисля, че е време да си вземем десет минути почивка.
Хората се озъртаха нервно и заизлизаха един по един от стаята. Реших и аз да изляза за малко, да подишам чист въздух и да се отърва от жегата, защото явно на горката женица не й понесе тая температура, не исках и мен да сполети същото.
Отидох да си купя баничка от леля Дора и когато се върнах, пред стаята на клуба беше сложено съобщение „Следващо събиране – вторник, 11:00 часа.”, а вратата беше заключена.
Много неприятно. Дано следващия път проветрим малко, защото явно тая жега на никого не се нрави.

[Twilightfall]

Хах, т'ва е нещо като преработка на (една малка част от) нещата, които постоянно ми се въртят из главата. Много е яко, браво.

А от мен една идея, която изгнилият ми и прояден от личинки мозък роди днес, докато бях на работа:

Mourning Bells (Jingle Bells cover)

Passing through the graves
On my dead black rotten horse
Churches burn in flames
Inverted is the cross
Brutal fuckin' gore
Rape the jewish whore
Luzifer has rised again
Jesus is no more (hay)

Mourning bells, mourning bells
Jesus Christ is dead
Oh, what fun it is to cum
Over Mary's severed head (x 2)

Bastard son of god
I crush the heaven's door
Lord of christian fuckers
He shall rot forevermore

Mourning bells, mourning bells
Jesus Christ is dead
Oh, what fun it is to cum
Over Mary's severed head (x 2)

Обаче е демо-версия и може и да го edit-на тук-таме...

[LordZombie]

хах owns

[scion_of_storm]

хахяхях , яко е и двете - и на гада, и на стормо.

---------
Разби

На всите ангели
Иззехме душите
И, ядосани,
Кръвясахме очите
Разярени,
Невразумени.

На летящите орли
Изтръгнахме крилете
Отвъд, Витошки поли
Вятър див замете
И изкорени,
Всичко той изтри.

На дървесното стъбло
Целунахме нозете
Милвахме всяко листо
Всеки се изплете
И себе си намери;
Балканът потрепери.

Сетне срамът на окование
С вик разтрошихме
И Марица буйна в излияние
Водно съградихме
И всеки роба победи,
Страхът в себе си...
Страхът в себе си...

Разби.

[_TNT_]

Lmao @"Mourning Bells". Ето така разбирам коледното настроение.

[scion_of_storm]

Слънчева слана

За векове човечеството
Е тляло в грешни колоди.
Време е за естеството
Да придобие знание;
Да избие глупавите антиподи.

Раждане и умиране
Полюс без значение.
Живот и мъртво клане
Лъжливо възнесение.

За хилядолетия уж
Еволюираме и поумняваме
(Знание с маскирана руж)
Глупави сме и зарад' това
Стапяме се; бързо изтляваме.

Отвъд границите на света
Небето изтънява до пещера
Извън мастилото по листа
Слънцето твори последната слана.

Вихър и сянка
И скреж, че и мраз
Раждат царска осанка
Под буреносен талаз
Роди се.

Роди се и умри
Падни и възнеси.
С вятъра редом крещи
Роди се, роди се и умри.

[cunt]

не

не, няма път нататък.
свършва тук
и ти - глупакът
пред гроб на свидни образи заплакал

не, няма път нататък.
свършва тук.
и ти - не бива да живееш
пред чужди мънички олтари

не, няма път нататък.
съвршва точно тук.
и аз - глупакът!
самотно се обърках в невъзможен блян

[scion_of_storm]

^ неочаквано от теб.

Vox populi

Под сивото небе
Намръщен и дъжда
Тълпа в ръце си взе
Действието, че и ума.

Много сме
Силни сме!

Народ разярен крещи
С копия от светлина.
А отгоре гръм трещи
Гръм и дивна светлина!

Смърт за неправдата
И за убийците ужасни!
Смърт за унищожителите
На природата прекрасна!

Отломките ще паднат
И кораб мътен ний ще потопим.
Няма вече да откраднат
Това, което ни принадлежи
Дарът ни, дарът ни незрим.

Долу, при нас
Под въжетата на ешафода.
Долу, в тоз’ час
Властта е в нашата колода!

[cunt]

поради що?
структура?

[scion_of_storm]

хм, нека опитам обяснението..

структура не, понякога и на мен ми избива ритъмът съвсем.

просто съм свикнал да те наблюдавам като по-циничен човек, който крие някаква романтичност/нежност много дълбоко в себе си - да речем, на третия пласт под цинизма и нещо друго средняшко. а тук не си цинична и го споделяш - затова ми е странно.

[scion_of_storm]

Слънцекод

Пулс
Пулсът на вековете
Преминава през кръвта
Изтрива, измива я
И ти, стихоплете,
Си пренаписаният код.

Отвътре
Отвътре се излива
Пещера на същност
На его, на д.у.ш.а.
Отвъд безплътност
Си призрак без крила.

Крилата
Крилата се претопяват
В метал и ефир
В метал и ефир изтляват
Призрак в материал
Слънцедиск наново изгрял.

Цифри и
(слънце, може би?)
Това, което мълчи -
В пулс от слава
В пулс от пламтящи искри
Стихоплете, чуй, чуй
Идва това, що преди те уби.