DevilDriver са известни на много от нас като тежичките спийд метъл герои от Калифорния. С времето обаче нещата се утежниха, бандата премина към брега на груув метъла и кажи-речи оттогава насам пътуват из околните жанрове. Разбира се, без да изпускат юздите на тежкия, галопиращ звук.
Последния път, когато си говорихме за тези юнаци, беше на тема “Dealing with Demons” — част едно от концептуален епос с тригодишен антракт по средата. Въпросният труд звучеше достойно, но свръх-тягостният му характер го възпираше от успех. В смисъл, спомняте си как беше пламнал светът тогава, нали? Кой би искал да слуша за гадости в онези времена? Именно, никой.
Тук е време за момент на откровеност: при все че авторът послушно и предано си изчете прес релийза към част едно, той едва сега, благодарение на Уикипедия, разбира, че говорим за някаква концепция. И при все че въпросният мислител е покорен обожател на концептуалните музикални творби, той трябва да признае, че текущото становище относно “Dealing with Demons” е, че концепцията е, че няма такава.
Но за да докажа, че не го казвам с грам лоши чувства, още от старта ще си призная, че нито съм очаквал “Dealing with Demons Vol. 2” да е по-добрата половината на творбата, камо ли да ме впечатли. Траклистът тук сякаш адресира всеки един музикален проблем на част едно и резултатът просто говори сам за себе си. Сега, кратък предговор: самият стил на DevilDriver е еднообразен, благодарение на приятно дрезгавите, но ограничени откъм динамика вокали на Dez Fafara. Но, човече, хубаво е да чуеш DevilDriver с толкова препратки към по-старите си, мрачни творби, и то с такава доза мелодика! И при това такава, която само по слух доказва майсторлък, със своя умел и впечатляващ танц на ръба между минора и мажора. Откъм ритъм: имаме спийд, имаме мощ, а груувърският псевдо-метълкор, който по-скоро не отиваше на състава, е сякаш изоставен в миналото (където и му е мястото в този случай). И доколкото е трудно да се мастерира албум с толкова позитивно окачествен джангър в себе си, то толкова е впечатляващо как тук работата е добре свършена, с особено внимание към мелодиката, която се рее над вокалите. Чудно!
И то много хубаво, че има много хубави работи, ама много хубаво не е на хубаво! Както е типично за състава, албумът си остава тежичък за слушане на един дъх. Траковете до голяма степен са лесно разграничими един от друг, благодарение на инструменталите, но въпреки това тук-таме се обаждат идеи, които са си лика-прилика. Отвъд това, има два-три пасажа, които звучат значително по-вдъхновени от други. След внимателен анализ, в един момент се оказва, че ако комбинираме определени моменти от определени парчета, резултатът ще е брутален хит. Уви! Но най-тежкото престъпление, което този запис извършва, е откриващият трак: просто забравим и скучен, твърде напомнящ на част едно.
И остава голямата мистерия: какъв е обвързващият наратив между повтарящата се концепция за време, безкрайната тегоба на първа част и демонологичните изблици в част две? Не знам, ама мога да кажа, че дори в двадесетгодишна кариера, едни пет години могат да направят много за музиката на дадена група. И ако не друго, DevilDriver са пример за именно този устрем.
