Всяка година, в която The Unguided и Amaranthe издават албуми (още повече в рамките на една и съща седмица), е като двоен джакпот за феновете на модерния метъл. За разлика от братята Sjunnesson, които поеха амбициозен курс с “Father Shadow”, антуражът на Olof Mörck очаквано играе на сигурно.

Един преглед на съдържанието на “Manifest” изяснява чий албум слушаме. Ако има група, имплозивна дотолкова, че да побере партиите на трима вокалисти, сола, пауър метъл, метълкор и каквото още си представите в рамките на триминутни парчета, това са Amaranthe. За разлика от хитовото начало, на което сме свикнали обаче, този път минават цели три песни, преди евровизийските мелодии да отстъпят пред “Viral” и “Adrenaline”. Електронни подложки и рифове съпътстват изпълненията на хидрата Elize/Nils/Henrik; тримата достигат забележителен певчески баланс, като никой не взима превес над останалите.

По примера на “Lift Me Up” на Five Finger Death Punch, “Strong” носи послание, подходящо и за точния гост вокалист; ослушваме се за Halford, но получаваме не по-малко мощния глас на валкирията Noora Louhimo (Battle Bеast). А някои изненади тепърва предстоят – редом с инструментал от цигулка и пиано, Elize и Nils издигат баладата “Crystalline” до нивото на “Burn With Me” и “Amaranthine”. Sabaton-ският ритъм на “Archangel” тепърва ще бъде обвиняван за контузиите по време на концерти, а привидно забавната “BOOM!1” адресира токсични социални и политически теми на фона на сола, брейкдаун и харш вокалите на Henrik.

Amaranthe никога няма да бъдат сред бандите, звучащи различно от албум на албум. И не трябва да бъдат. Целта на занятието е постигната – “Manifest” е студиен запис, който напомня горчиво за всичко, което пропускаме, и ни подготвя за деня, когато ще можем да се насладим на лайв потенциала му – така, както трябва да се съпреживява подобна музика.