Вчера както си слушах радио рок1 попаднах на тази фраза,и определено ми хареса....
'Cause we all have wings ...But some of us don't know why ...
Пълна версия: Любими мисли, поезия, крилати фрази...
Цитат(Frik @ Jul 13 2010, 07:50 PM) 
Обичам да пуша, по малко да пия
и със кучки като тия да направим оргия
Спенс
и със кучки като тия да направим оргия
Спенс
Е чак пък да пуша...
On-Topic:
"there's always one more try... unless you fall off and die."
"Децата хвърлят камъни по жабите за забавлението,но жабите не умират наужким"
"По Земята кръв се лее,
а смъртта зловещо пее.
Падат черепи и кости,
мрът чалгари прости.
Адът идва на Земята
и пристига Сатаната.
Дяволът зловещо псува
метъл ще царува!!!!!! "
"Do you think it hurts to die?
Or it's hurting so much more to stay alive...?!"
"По Земята кръв се лее,
а смъртта зловещо пее.
Падат черепи и кости,
мрът чалгари прости.
Адът идва на Земята
и пристига Сатаната.
Дяволът зловещо псува
метъл ще царува!!!!!! "
"Do you think it hurts to die?
Or it's hurting so much more to stay alive...?!"
Неочаквано се позвъни.
- Там ли си? - чух. - Време е!
- Идвам - отвърнах машинално.
- Става късно. Отвори вратата.
Беше ми дошло до гуша.
Замислих се да хвана чука и да го направя..
С малко късмет бих могъл - само с един удар - да сложа край
на безкрайното мъчение.
Ще е прекрасно.
Край на контрола...
Край на бързането...
Край на затвора!
Рано или късно всички ще разберат за стореното от мен...
Рано или късно някой ще реши да ме последва...
И след него може би друг...
И друг...
И много други ще се осмелят.
Верижна реакция,с която
ще спрем завинаги потисничеството.
Навеки ще се отървем от тях.
Ще се отървем от тях във всичките им форми...
Скоро разбрах,че мечтата ми е невъзможна-
Че робството ни същевременно е и единствената ни надежда...
Ние сме създатели на тъмничарите си
и сега - без тях - обществото няма как да съществува.
Трябва да призная...
Вече не можем да живеем без часовници!
„Бунт“ на Хорхе Букай
- Там ли си? - чух. - Време е!
- Идвам - отвърнах машинално.
- Става късно. Отвори вратата.
Беше ми дошло до гуша.
Замислих се да хвана чука и да го направя..
С малко късмет бих могъл - само с един удар - да сложа край
на безкрайното мъчение.
Ще е прекрасно.
Край на контрола...
Край на бързането...
Край на затвора!
Рано или късно всички ще разберат за стореното от мен...
Рано или късно някой ще реши да ме последва...
И след него може би друг...
И друг...
И много други ще се осмелят.
Верижна реакция,с която
ще спрем завинаги потисничеството.
Навеки ще се отървем от тях.
Ще се отървем от тях във всичките им форми...
Скоро разбрах,че мечтата ми е невъзможна-
Че робството ни същевременно е и единствената ни надежда...
Ние сме създатели на тъмничарите си
и сега - без тях - обществото няма как да съществува.
Трябва да призная...
Вече не можем да живеем без часовници!
„Бунт“ на Хорхе Букай
Цитат(t80 @ Oct 11 2010, 11:56 AM)
Вървя по улицата тиха, мръсна,
светът около мене е заспал
и мисля си, че само ако фъсна,
ще се събуди целия квартал...
Надига се във мене нежен трепет,
фъснята преминава във пръдня
и всичко живо мога да изтрепя,
ако я пусна аз на свобода!
О, боб! Защо те ядох снощи?!
Сега изпълнен съм със твоя газ
и той надува тялото ми в пристъп мощен
и не издържам вече аз...
Салют! Експлозия разцепи мрака.
Заря изригна в нощната тъма -
сякаш цистерна имах между двата крака,
избухнала със мощна миризма
Във този миг разтресе се земята;
стени и сгради падаха със вой;
прощална песен пееха стъклата
и сипеха се долу във порой...
О, ужас! Сякаш в Хирошима
попаднал бях незнайно откъде...
безсилна ще е даже мойта рима
да преразкаже що око виде...
Трагедията беше нечовешка -
децата плачат, майките пищят
В прегръдката си ледено-мъртвешка
за вечен сън притиска ги нощта.
Аз гледах вцепенен, недоумявах,
реалност ли е, сън ли е това?
Как цялата трагедия направих
с една-едничка... бобена пръдня...
светът около мене е заспал
и мисля си, че само ако фъсна,
ще се събуди целия квартал...
Надига се във мене нежен трепет,
фъснята преминава във пръдня
и всичко живо мога да изтрепя,
ако я пусна аз на свобода!
О, боб! Защо те ядох снощи?!
Сега изпълнен съм със твоя газ
и той надува тялото ми в пристъп мощен
и не издържам вече аз...
Салют! Експлозия разцепи мрака.
Заря изригна в нощната тъма -
сякаш цистерна имах между двата крака,
избухнала със мощна миризма
Във този миг разтресе се земята;
стени и сгради падаха със вой;
прощална песен пееха стъклата
и сипеха се долу във порой...
О, ужас! Сякаш в Хирошима
попаднал бях незнайно откъде...
безсилна ще е даже мойта рима
да преразкаже що око виде...
Трагедията беше нечовешка -
децата плачат, майките пищят
В прегръдката си ледено-мъртвешка
за вечен сън притиска ги нощта.
Аз гледах вцепенен, недоумявах,
реалност ли е, сън ли е това?
Как цялата трагедия направих
с една-едничка... бобена пръдня...
Твое ли е?
QUOTE(t80 @ Oct 11 2010, 10:56 AM)
Вървя по улицата тиха, мръсна,
светът около мене е заспал
и мисля си, че само ако фъсна,
ще се събуди целия квартал...
Надига се във мене нежен трепет,
фъснята преминава във пръдня
и всичко живо мога да изтрепя,
ако я пусна аз на свобода!
О, боб! Защо те ядох снощи?!
Сега изпълнен съм със твоя газ
и той надува тялото ми в пристъп мощен
и не издържам вече аз...
Салют! Експлозия разцепи мрака.
Заря изригна в нощната тъма -
сякаш цистерна имах между двата крака,
избухнала със мощна миризма
Във този миг разтресе се земята;
стени и сгради падаха със вой;
прощална песен пееха стъклата
и сипеха се долу във порой...
О, ужас! Сякаш в Хирошима
попаднал бях незнайно откъде...
безсилна ще е даже мойта рима
да преразкаже що око виде...
Трагедията беше нечовешка -
децата плачат, майките пищят
В прегръдката си ледено-мъртвешка
за вечен сън притиска ги нощта.
Аз гледах вцепенен, недоумявах,
реалност ли е, сън ли е това?
Как цялата трагедия направих
с една-едничка... бобена пръдня...
светът около мене е заспал
и мисля си, че само ако фъсна,
ще се събуди целия квартал...
Надига се във мене нежен трепет,
фъснята преминава във пръдня
и всичко живо мога да изтрепя,
ако я пусна аз на свобода!
О, боб! Защо те ядох снощи?!
Сега изпълнен съм със твоя газ
и той надува тялото ми в пристъп мощен
и не издържам вече аз...
Салют! Експлозия разцепи мрака.
Заря изригна в нощната тъма -
сякаш цистерна имах между двата крака,
избухнала със мощна миризма
Във този миг разтресе се земята;
стени и сгради падаха със вой;
прощална песен пееха стъклата
и сипеха се долу във порой...
О, ужас! Сякаш в Хирошима
попаднал бях незнайно откъде...
безсилна ще е даже мойта рима
да преразкаже що око виде...
Трагедията беше нечовешка -
децата плачат, майките пищят
В прегръдката си ледено-мъртвешка
за вечен сън притиска ги нощта.
Аз гледах вцепенен, недоумявах,
реалност ли е, сън ли е това?
Как цялата трагедия направих
с една-едничка... бобена пръдня...
Копеле, това е култово!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
Ицо се оказа прав! 
"Abashed the Devil stood, And felt how awful goodness is, and saw Virtue in her own shape how lovely; saw And pined his loss..." Едно от най-красивите неща, които съм чувала... Дано се сетите от къде е.. 
"-Боли ли? - попита Зайчето.
-Понякога - отвърна Кончето,защото винаги говореше честно. - Когато си истински,за теб няма значение дали те боли.
-Изведнъж ли се случва,сякаш те раняват - питаше Зайчето,-или малко по малко?
-Не се случва изведнъж - обясни Кончето, - а ставаш истински.За това е нужно много време.За това не се случва често на хора,които се чупят лесно,имат остри ръбове,или трябва да се пазят много внимателно.Общо взето,когато станеш Истински,козината ти се е проскубала,очите ти са изпадали,краката ти едва се държат за тялото. Но тези неща изобщо нямат значение,тъй като ти си Истински и не можеш да бъдеш грозен,освен за хората,които не разбират."
~~откъс от "Плюшеното зайче" на Марджъри Уилямс.
-Понякога - отвърна Кончето,защото винаги говореше честно. - Когато си истински,за теб няма значение дали те боли.
-Изведнъж ли се случва,сякаш те раняват - питаше Зайчето,-или малко по малко?
-Не се случва изведнъж - обясни Кончето, - а ставаш истински.За това е нужно много време.За това не се случва често на хора,които се чупят лесно,имат остри ръбове,или трябва да се пазят много внимателно.Общо взето,когато станеш Истински,козината ти се е проскубала,очите ти са изпадали,краката ти едва се държат за тялото. Но тези неща изобщо нямат значение,тъй като ти си Истински и не можеш да бъдеш грозен,освен за хората,които не разбират."
~~откъс от "Плюшеното зайче" на Марджъри Уилямс.
БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си
ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?
Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!
Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
(Смирненски)
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си
ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?
Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!
Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
(Смирненски)
"Това, което умът намира за позорно, сърцето нарича красиво."
Братя Карамазови
Братя Карамазови
– Тук времето е относително – каза демонът.
Знаеше, че е демон от момента, в който го видя. Знаеше, точно както знаеше, че това място е Адът. Нямаше какво друго да е.
Помещението беше продълговато, а демонът чакаше до един димящ мангал в дъното. По сивите като скала стени висяха какви ли не предмети, такива, които не е разумно, нито успокояващо да разглеждаш отблизо. Таванът беше нисък, а подът странно нематериален.
– Ела по-близо – заповяда демонът и той се подчини.
Демонът беше тънък като гребло и гол. Беше целият в белези и някъде в далечното минало някой май му беше драл кожата. Нямаше уши и полови органи. Устните му бяха тънки и аскетични, а очите му бяха очи на демон: бяха видели прекалено много и бяха стигали твърде далеч, и под техния поглед той се чувстваше по-нищожен и от насекомо.
– Сега какво? – попита.
– Сега – каза демонът с глас, напълно лишен от тъга или удоволствие и изпълнен единствено с ужасяващо безразличие и търпение - ще бъдеш измъчван.
– Колко време?
Но демонът поклати глава и не отговори. Закрачи бавно покрай стената и огледа първия предмет, който висеше там, а след това и втория. В края на стената, близо до затворената врата висеше камшик с няколко края от бодлива тел. Демонът го свали с трипръстата си ръка и отстъпи, поел почтително уреда. Постави бодливата тел върху мангала и впери поглед в камшика, който се нажежаваше.
– Това е нечовешко.
– Да.
Върховете на камшика заблестяха в смъртнооранжево.
Докато вдигаше ръката си за първия удар, демонът каза:
– След време ще си спомняш дори този момент с носталгия.
– Лъжеш.
– Не. Следващата част е по-лоша – обясни миг преди да замахне с камшика.
Бодливата тел се стовари върху гърба на мъжа със съскане, раздра скъпите му дрехи, изгори и разкъса кожата му и не за последен път на това място той изпищя.
Имаше двеста и единайсет съоръжения по стените на това помещение и с времето той щеше да изпита въздействието на всяко едно от тях.
Когато най-накрая Дъщерята на Лазарин, която вече разпознаваше от пръв поглед, бе почистена и върната обратно на стената на своето двеста и единайсето място, той с обезобразени устни попита бех дъх:
– А сега какво?
– Сега – отвърна демонът – започва истинската болка.
И започна.
Всичко, което беше правил и което по-добре да не беше правил. Всяка лъжа, която беше изрекъл – изрекъл на себе си или на други. Всяка малка болка, която беше причинил, и всички големи болки. От първата до последната извадени на бял свят, подробност след подробност, милиметър след милиметър. Демонът разкъса булото на забравата, разкъса всичко и остана само истината, и тя болеше повече от всичко.
– Кажи ми какво си помисли, когато тя си отиде? – попита демонът.
– Помислих си, че сърцето ми е разбито.
– Не – без омраза каза демонът, – не си. – Загледа се в него с безизразни очи и мъжът неволно отклони поглед.
– Помислих си, че така и няма да разбере, че спя със сестра й.
Демонът раздроби живота му, момент след момент, мигновение след ужасно мигновение. Това продължи може би сто години или хиляда – разполагаха с всичкото време на света в това сиво помещение – и към края той осъзна, че демонът е бил прав. Физическите мъчения бяха по-приятни.
И свърши.
И в момента, в който свърши, започна отначало. Но сега знаеше за себе си неща, които не знаеше първия път, а това някак правеше всичко още по-лошо.
Сега, докато говореше, се мразеше. Нямаше лъжи, нямаше увъртания, нямаше място за нищо освен за болка и гняв.
Говореше. Вече не плачеше. И когато свърши, хиляда години по-късно, вече се молеше демонът да свали от стената ножа за дране или крушата за задушаване, или винтовете.
– Отново – каза демонът.
Започна да пищи. Пищя много време.
– Отново – каза демонът, когато той свърши, все едно не беше казал нищо.
Беше като белене на лук. Този път научи за последствията. Разбра за резултата от онова, което беше вършил; нещата, за които е бил сляп, докато ги е вършил; за начините, по които беше наранявал света; за вредите, които беше причинил на хора, които не беше познавал, не беше срещал и за които не знаеше. Беше най-трудният урок до тук.
– Отново – каза демонът след още хиляда години.
Той клекна до мангала, залюля се на пети, затвори очи и разказа историята на живота си, изживя я, докато я разказваше, от раждането до смъртта, без да променя нищо, без да пропуска нищо, приемайки всичко. Отвори сърцето си.
Когато свърши, седна със затворени очи и зачака гласът да каже: „Отново”, но никой не каза нищо. Отвори очи.
Изправи се бавно. Беше сам.
В дъното на помещението имаше врата, която се отвори, докато я гледаше.
Някакъв мъж влезе през нея. На лицето му беше изписан ужас, и арогантност, и горделивост. Мъжът, облечен в скъпи дрехи, направи няколко колебливи крачки и спря.
Когато видя мъжа, разбра.
Тук времето е относително – каза на новопристигналия.
Нийл Геймън - "Другите"
Знаеше, че е демон от момента, в който го видя. Знаеше, точно както знаеше, че това място е Адът. Нямаше какво друго да е.
Помещението беше продълговато, а демонът чакаше до един димящ мангал в дъното. По сивите като скала стени висяха какви ли не предмети, такива, които не е разумно, нито успокояващо да разглеждаш отблизо. Таванът беше нисък, а подът странно нематериален.
– Ела по-близо – заповяда демонът и той се подчини.
Демонът беше тънък като гребло и гол. Беше целият в белези и някъде в далечното минало някой май му беше драл кожата. Нямаше уши и полови органи. Устните му бяха тънки и аскетични, а очите му бяха очи на демон: бяха видели прекалено много и бяха стигали твърде далеч, и под техния поглед той се чувстваше по-нищожен и от насекомо.
– Сега какво? – попита.
– Сега – каза демонът с глас, напълно лишен от тъга или удоволствие и изпълнен единствено с ужасяващо безразличие и търпение - ще бъдеш измъчван.
– Колко време?
Но демонът поклати глава и не отговори. Закрачи бавно покрай стената и огледа първия предмет, който висеше там, а след това и втория. В края на стената, близо до затворената врата висеше камшик с няколко края от бодлива тел. Демонът го свали с трипръстата си ръка и отстъпи, поел почтително уреда. Постави бодливата тел върху мангала и впери поглед в камшика, който се нажежаваше.
– Това е нечовешко.
– Да.
Върховете на камшика заблестяха в смъртнооранжево.
Докато вдигаше ръката си за първия удар, демонът каза:
– След време ще си спомняш дори този момент с носталгия.
– Лъжеш.
– Не. Следващата част е по-лоша – обясни миг преди да замахне с камшика.
Бодливата тел се стовари върху гърба на мъжа със съскане, раздра скъпите му дрехи, изгори и разкъса кожата му и не за последен път на това място той изпищя.
Имаше двеста и единайсет съоръжения по стените на това помещение и с времето той щеше да изпита въздействието на всяко едно от тях.
Когато най-накрая Дъщерята на Лазарин, която вече разпознаваше от пръв поглед, бе почистена и върната обратно на стената на своето двеста и единайсето място, той с обезобразени устни попита бех дъх:
– А сега какво?
– Сега – отвърна демонът – започва истинската болка.
И започна.
Всичко, което беше правил и което по-добре да не беше правил. Всяка лъжа, която беше изрекъл – изрекъл на себе си или на други. Всяка малка болка, която беше причинил, и всички големи болки. От първата до последната извадени на бял свят, подробност след подробност, милиметър след милиметър. Демонът разкъса булото на забравата, разкъса всичко и остана само истината, и тя болеше повече от всичко.
– Кажи ми какво си помисли, когато тя си отиде? – попита демонът.
– Помислих си, че сърцето ми е разбито.
– Не – без омраза каза демонът, – не си. – Загледа се в него с безизразни очи и мъжът неволно отклони поглед.
– Помислих си, че така и няма да разбере, че спя със сестра й.
Демонът раздроби живота му, момент след момент, мигновение след ужасно мигновение. Това продължи може би сто години или хиляда – разполагаха с всичкото време на света в това сиво помещение – и към края той осъзна, че демонът е бил прав. Физическите мъчения бяха по-приятни.
И свърши.
И в момента, в който свърши, започна отначало. Но сега знаеше за себе си неща, които не знаеше първия път, а това някак правеше всичко още по-лошо.
Сега, докато говореше, се мразеше. Нямаше лъжи, нямаше увъртания, нямаше място за нищо освен за болка и гняв.
Говореше. Вече не плачеше. И когато свърши, хиляда години по-късно, вече се молеше демонът да свали от стената ножа за дране или крушата за задушаване, или винтовете.
– Отново – каза демонът.
Започна да пищи. Пищя много време.
– Отново – каза демонът, когато той свърши, все едно не беше казал нищо.
Беше като белене на лук. Този път научи за последствията. Разбра за резултата от онова, което беше вършил; нещата, за които е бил сляп, докато ги е вършил; за начините, по които беше наранявал света; за вредите, които беше причинил на хора, които не беше познавал, не беше срещал и за които не знаеше. Беше най-трудният урок до тук.
– Отново – каза демонът след още хиляда години.
Той клекна до мангала, залюля се на пети, затвори очи и разказа историята на живота си, изживя я, докато я разказваше, от раждането до смъртта, без да променя нищо, без да пропуска нищо, приемайки всичко. Отвори сърцето си.
Когато свърши, седна със затворени очи и зачака гласът да каже: „Отново”, но никой не каза нищо. Отвори очи.
Изправи се бавно. Беше сам.
В дъното на помещението имаше врата, която се отвори, докато я гледаше.
Някакъв мъж влезе през нея. На лицето му беше изписан ужас, и арогантност, и горделивост. Мъжът, облечен в скъпи дрехи, направи няколко колебливи крачки и спря.
Когато видя мъжа, разбра.
Тук времето е относително – каза на новопристигналия.
Нийл Геймън - "Другите"
Black Metal ist Krieg
Nargaroth
Nargaroth
"Вечно безпокоиш другите, които искат да почиват."
anonimno
anonimno
Friends are like potatoes, if you eat them they die.
Никoй не умира девствен, животът го слага на всички.
Цитат
Jesus saves, Allah forgives... Cthulhu thinks you'd make a nice sandwich...
"Никога не събаряйте една ограда, преди да разберете причината за построяването й." Гилбърт Кийт Честъртън
"Има две неща, за които не трябва да се борим на този свят - смъртта и простотията - те са ни даденост". Не е на известен автор, а на мой много добър приятел, но толкова й се изкефих като я чух, че веднага реших да си я сложа в подписа.
^ Too true..
@Sile Песента определено си заслужава, но в превода загубва част от смисъла си. Висоцки си остава ненадминат.
If you pick up a starving dog and make him prosperous, he will not bite you. This is the principal difference between a dog and a man. - Mark Twain
@Sile Песента определено си заслужава, но в превода загубва част от смисъла си. Висоцки си остава ненадминат.
If you pick up a starving dog and make him prosperous, he will not bite you. This is the principal difference between a dog and a man. - Mark Twain
Цитат(Mor Galad @ Jun 2 2011, 10:47 AM)
"Има две неща, за които не трябва да се борим на този свят - смъртта и простотията - те са ни даденост". Не е на известен автор, а на мой много добър приятел, но толкова й се изкефих като я чух, че веднага реших да си я сложа в подписа.
Изплагиатствано от Айнщайн, не ми звучи оригинално...
^ Можеше да цитираш оригиналната мисъл на Айнщайн за невежи като мен.
От учителя ни по френски. Много е добро!
Поема за Кънчо Путкодеров
С морала да започнем братя,
морала туй си е морал
но всеки плод е на ебнята
бащата майка му ебал
Напрягал черната й пичка
сренощ по цели часове
тъй както вършили са всички
през тия дълги векове
Привърженик съм на морала
и тача моралиста строг
той винаги за идеала
започва с първия урок
Но за да водим чиста сметка
и да не бъда толкоз сух
ще кажа, че моралиста
разбира се не е евнух
Той може сълзи са пророни
за разпиляни младини
но как природните закони
могъл би тук да измени?!
То казва - не, това е низко
морала то ще погребе!
Ала на всеки му се иска
на нему също му се ебе
И все пак знам, той ще псува
но тук под нашето небе
докато свят светува
човечеството ще ебе!
Ебат се бедни и имотни
от древността до тоя век
Ебат се хора и животни
от всички най-ебе човек
Ебе каквото му попадне,
красива, грозна и неважна
ебе сред нощ, ебе по пладне
докато хуйчето му спадне
Ебе, забива, не престава
ебе отпред, ебе отзад
Докато хуйчеца му става
усеща се щастлив и млад
А, този що ни хули скрито
от где дошъл е на света?
Той нека сам да се запита
не е ли клецал през нощта?
И нека сам си отговори
каква я хуйовата мощ
и колко милиона хора
ебат редовно всяка нощ.
Глава първа
И тъй да почнем днес романа
героят вече е пред нас.
Без етикети и покани
представям ви го просто аз.
Това е Кънчо Путкодеров
балкански син, корав и як.
Едва ли друг ще се намери
такъв герой, такъв юнак.
Една ли вечер е издебнал
в легло вдовица млада той?
И колко путки е поебнал
те нямат чет, те нямат брой!
А падне ли му крехка путка
напада флангово и в тил
и може за една минутка
да я направи на пестил.
Разбира се тук трябва чуство,
понякога и лицемерен плач
Ебнята също е изкуство,
не всеки е добър ебач
Но той бе с отличен опит
гордееше се тайно с туй
че вред в Америка, Европа
прослави българския хуй.
Каква злочеста орисия
от малък кръгъл бе сирак
Години дълги в немотия
живя при чичо си чирак
А чичо му макар безчестен
търговец и лихвар богат
в ебнята майстор бе известен
на всички курви бе познат
Видя той скоро, че младежът
израстна повече на хуй
и каза му: За поле нежен
безчестна работа е туй!
Ти имаш бъдеще голямо
напразно време на губи
С такъв хуй други в село няма
върви след мене и еби!
С една вдовица той го свърза
наеба Кънчо още три
и неговата слава бързо
сърцата женски покори
За него питаха по-често
очакваха го всеки ден
и своя чичо той измести
като опасен конкурент
Накрай ядося се лихваря
от злоба свиваше юмрук
Намери повод да се скара:
- върви си, махай се оттук!
И тръгна той, без дом заскита
преброди градове, села
навред го чакаха жените
и всяка викаше - Ела!
Така прекара две години
изпече своя занаят
След туй за Франция замина
късмет да дири в тоя свят.
Глава втора
Във Франция не е така
макар да бе и здрав, и млад
и Кънчо се видя натясно
изпадна в нищета и глад.
Животът здраво го притисна,
години безработен бе.
От глад и хуят му увисна
не можеше и да ебе.
При граф известен и имотен
най-сетне стана градинар
и тругна някак си живота
при новия му господар
Не мина половин година
и графът тежко заболя
В един прекрасен ден погина
от болест нелечима, зла.
Самотна, младата графиня
скърбеше много, може би?
Но месец само не измина,
а путката вече я сърби.
Жовотът никой тук не може
в безплодна скръб да погребе,
умрелия не се тревожи,
а на живия му се ебе
И като всякоя вдовица -
помисли тя за хуй червен,
засука вежди и ресници
и сложи розов сутиен
И ето в китната градина
закърши леко тя снага
Край Кънча бързешком премина
усмихна му се на шега.
Но с нашия шега не бива
и той прошепна с дрезгав глас:
- Какво ли ще е в тази слива
веднъж да го натъпча аз?
Графинята погледна мило
към българина млад и здрав
- Ах боже мой, какъв е жилав
дали ще има хуй корав?!
Разбра той погледа тревожен
на жадната за хуй жена:
- Мадам, простете ако може
да идем малко настрана
Тя знак му даде мълчаливо
разголи нежната си гръд.
- Добре, но ако те не бива? -
ще наредя да те скопят.
След туй погледна към небето
към ясно синьото небе:
- Прости ми, боже, греховете,
но мен така ми се ебе!...
А тя бе чудна хубавица -
каква уста - алпийски мед!
Какви изящни, финни цици
с изболи топчици отпред
Какво красиво, тънко тяло
с два пръста да го съблечеш
да го помилваш и погалиш
и сладко да ебеш, ебеш...
Но Кънчо нежности не знае
суров живот бе той живял
и путка нежна като тая
никога не бе ебал
Под малка, сенчеста топола
полегнаха един до друг
и бели кълки тя разголи:
-Умирам, ох, сърби ме тук.
И цъфна като майска роза
путето крехко с къдрав мъх
А Кънчо в чудновата поза
поемаше дълбоко дъх.
Той бързо панталона смъкна
обтегна шия като ат
и като гаубица фръкна
големият му хуй, космат.
Графинята изтръпна цяла:
- Какъв хуй, като шпек салам!
Веднъж тя конски бе видяла,
но този май е по голям.
Стърчи той кат' мощен багер
с глава като на боздуган
мъдете му като дисаги
полюшват се насам-натам
И скочи Кънчо Путкодеров
повдигна белите крака
Графинята се разтрепера
и хвана хуя му с ръка
След туй погали го ревниво
на Кънча свят му се зави
налегна здраво като бивол
и като гладен вълк зави
Той бързо сграбчи я през кръста
с похвата на добър ебач
путето и разтови с пръстта
напъна като стар орач
Настръха младата графиня,
то сякаш свредел я проби,
а путето и като диня
по всички шевове пращи
И шепне тя - ще ме погуби
путето ми съвсем раздра!...
От зор тревата взе да скубе
без малко и не се наста
А Кънчо загорял и черен
забива хуя като щик
поема като кулски нерез
и клеца като къс мъник.
Но ето сладък миг настава
кръвта по жилите кипи
жената стиска го в забрава
и шепне: Ох, еби, еби!...
А той ебе като касапин
вкарал го е до мъде
и голите й цици хапе
готов е да ги изяде.
За втори път се е раздразнил
от луда страст трепери цял
и втори път се вече опразни
нали отдавна не бе ебал...
Най сетне край, ще го извади
такваз ебня не е шега
но хуят му, уви, не спада
стърчи навирен все така
Помъчи го - не мърда,
дали бе с кучешка глава?
Тя станала е толкоз твърда
и само клати се едва.
Графинята от страст голяма
простена скрито, но толкоз беше й добре,
че каза само - Полежи над мене
от хуй, да е ако ще се мре!
Лежали дълго, чак до пладне
докато Кънчо огладня
и хуят чак тогава спадна
завърши дългата ебня.
Прибра го младата графиня
направи го любовник свой
и Кънчо в нов живот премина
покойника замести той.
Глава трета
Измина зима снеговита
дойде април, цветя цъфтят
Веднъж графинята запита
"Готов ли си за дълъг път?"
Отдаван чакам да се стопли
да идем двама на курорт
И Кънчо бързо се приготви
извади си и нов паспорт
След два дни стигнаха в Женева
какви прекрасни планини
В един дворец до замък древен
прекара той блажени дни.
Дойдоха млади курортистки
от цял свят тук на курорт
Той почна с тях да се натиска
с коя му падне без подбор.
Край езерото на разходка
по пладне ги ебе дори
А вечер, качва ги на лодка
на ден поебава по две-три.
Поглеждат като диви котки
следят го с поглед жаден те
и някаква минорна нотка
в очите женски се чете.
Но той към погледи ревниви
не храни нито капка жал,
едничко сал му беше криво,
че бог един хуй му е дал.
Поне да бяха десетина,
о не, съгласен е и с два.
А тоя след няколко години
ще клюмне траурно с глава.
Един единствен хуй за всички,
за жени и за момички
ще може ли на толкоз пички
с достойнство да устои?
Но славата навред го дебне
той като приказен юнак
Веднъж, която бе поебнал
тя утре търси Кънча пак.
В Париж, Женева и Лозана
навред заброди тоя слух
"Ебач, дошъл е от Балкана
ебе, та вдига прах и пух"
Парижки млади уруспии
изпращаха му мил привет:
- Елате, чакаме ви ние
обичаме такъв атлет.
От Лондон дружество почтено
на висши дами и жени
писмо написа вдъхновено
"Към нас по- скоро намини"
И екна гръмката му слава
Навред по западния свят
Една ли вече се надява
за Кънчовия хуй космат.
Достигна до слуха на Чърчил
а той нали е педераст
в любовна мъка се загърчи
гъзът му пламна в дива страст
И той изпрати телеграма
- Очаквам те в двореца мой
приятно е да бъдем двама,
ще те посрещна като свой
Получи бързата покана
потегли Кънчо през море,
графинята сама остана
от мъка щеше да умре.
Тя молеше го насълзено
и Кънчо май му домиля
- Разбирам, зле ти е без мене,
но Чърчил пише ми - "Ела"
Той готви планове военни
навярно вика за съвет...
Графинята от скръб застена
проклет да бъде той, проклет.
А парахода щом отплува
нададе тя сподавен глас:
-Ах, боже мой, дали ме чуваш:
без хуй какво ще правя аз?
Върни се Кънчо, че без тебе
душица богу ще предам,
че нийде няма твойта ебан
ни твоя хуй, ръбат голям
- Спомни тополата, полето
спомни си меката трева
и как заклещихме в путето
на хуя твърдата глава.
Спомни си крехката ми пичка
не ме оставяй ти сега
на крехкото легло самичка,
ще те очаквам у дома.
Но Кънчо я не чува вече,
а там под слънчевия свод
вълните носят надалече
отплувалия параход.
Тогава тя разголи цици
и викна с истеричен глас:
- Върви по всички материци
до гроб ще те преследвам аз.
Глава четвърта
Съдбата често е повратна
и трябва да си цял садист,
но Кънчо беше му приятно
да слуша нейния каприз.
Из Лондон бродеше наслука
дошъл бе късно през нощта
А рано сутринта почука
на Чърчиловата врата.
Две Чърчилови братовчедки
посрещнаха го с весел глас:
- Отдавна тук ви правим сметка
елате по-напред при нас.
Бъдете умен и любезен
и тихо, Чърчил да не чуй,
разправят - до самия глезен
висел грамадният ви хуй.
А Кънчо тихо им отвърна
- Излъгали са ви, личи,
надолу как ще го обърна?
Не е увиснал, а стърчи!
- Стърчи ли? - викнаха и двете, -
това е щастие за нас
вкарай ни го до мъдете,
че тъй ще изгорим от страст.
Съблякоха се те в салона
полегнаха на две легла,
в копринени комбинезони
блестяха младите тела
А Кънчо хуя си извади
с мерак насочил го към тях
Едната страшен вик нададе:
- Ах, боже мой, ще умра от страх!
Навън се втурна полудяла
и в страшен ужас зарева:
-Такъв хуй аз не съм видяла
ракетна бомба е това!...
А другата бе по-кротка,
усмихна се по навик стар,
изтегнала се като котка
на покрива през месец март.
На Кънчо малко му приседна,
че загорял е може би,
но като див бик я възседна
и до мъдете го заби.
Изпъшка тя като пияна:
- Ох, майчице, каква ебня!...
В лицето бързо пребледня
устата и изригна пяна.
Но Кънчо пак я не остави,
английска путчица е туй -
ебе и пет пари не дава,
да помнят българския хуй.
Накрая тихо я погали
и рипна мъжки като лъв.
Но тя горката бе умряла -
от путката й шурна кръв.
Ядосан Кънчо напопърджа:
- Английска марка, ех боклук.
Щом дупето ти не издържа,
защо ми се предлагаш тук?
Изхвръкна той като подгонен
при Чърчил се яви завчас:
-Ура, британската корона
от дън душа приветствам аз!
Усмихна му се премиерът
направи му дълбок поклон:
-Здравейте Кънчо Путкодеров
елате в малкия салон.
Съблякоха се в топла баня,
възкликна Чърчил: "Боже мой!"
И кънчовия гвоздей хвана,
главата му целуна той.
-О, балканско чудо! Та тук на запад
такива нийде не растат.
Ще можете ли като тапа
да ми го турите отзад?
Изтръпна Кънчо блед и смаян
и тихо промълви смутен:
- към нас такъв е обичая,
че мъжко дупе не ебем.
Но цял обвзет от ревност тъпа -
удари Чърчил на молба.
И Кънчо няма що, отстъпи:
-Добре де, сър, ще те еба!
Тогава Чърчил си подложи
гъза дебел като тезгях
и малко вазелин му сложи,
че иначе го беше страх.
Напъна Кънча уж полека,
но бързо му го вкара цял.
- Такова дупе - тлъсто, тесно
в животът си не съм ебал.
А Чърчил в поза неприлична
от зор квичи като прасе
и като курва непривично
трепери цял и се тресе.
Накрая рече: - "Браво, браво
от днес съм тъй щастлив и горд.
Дванайсет ордена ти давам
и титлата - Английски лорд.
Глава пета
Да бъркаш е съвсем човешко
човек понякога греши
Но често пъти малка грешка
голямо щастие руши
И Чърчил тъй година цяла
щастлив бе с Кънчовия хуй,
но скоро почна да се хвали
и не видя добро от туй.
На заседание военно
пред Атлантическия болк
веднъж той каза вдъхновенно
- Аз имам хуйчец като смок.
Порастнал е далеч на изток,
да започнем с тях война, но
ако с такива ни притиснат
ще замиришем на гуйно
Разказал той подробно, точно
за хуя твърд и мачугат,
накрая смигнал им нарочно
- шастлив съм с него и богат.
И Айзенхауер що да чини?
Дойде при Чърчил вечерта:
- Прощавай, скъпи мой Уини
за пръв път моля на света
- Не може! - люто Чърчил зина
и повиши той сърдито тон.
И Айзенхауер си замина
обиден във Вашингтон
От там написа бърза нота:
- Пратете Кънчо, господа,
че застрашен ми е живота
за хуй ще полудея аз!
Да тръгне още тази вечер
това ви заповядвам аз,
че инак свършено е вече
с приятелството между нас!
Въздъхнал Чърчил: - Тежко брате
върви при онзи кожодер.
И тъжно Кънчо той изпрати
за Америка с хеликоптер
Едва на шумното летище
бе стъпил Кънчо, изведнуж
народ безброен се наприщи!
- Дойде прославения мъж!
С капела педераст безсрамен
ревеше страшно, като луд
Но взеха Кънчо млади дами -
курветини от Холивуд
Докато той да се опомни
летеше с леката кола.
Дойдоха в залите огромни
на някакъв голям палат.
Жените само за минутка
съблякоха се до една
и зачерниха млади путки,
тъй както врани в равнина.
Изтръпна Кънчо разтревожен
и тъжно клатеше глава:
- Да бях роден с един зъб боже,
а с хуя - тридесет и два!
Той бавно панталон съблече
показа хуя мачугат.
Жените малко по-далече
отстъпиха се без да щат.
Но Кънчо хуя си надърви
заби го в първата от тях
и рукнаха от нея кърви
в несвес припадна тя от страх.
След туй към друга се обърна,
тя гостенка му бе в Париж
И в миг на хуйчеца му цвръкна
тъй както пъдпъдък на шиш.
Наред до нея беше трета,
но падна тя на колене:
- Не ми раздирайте путето
над него се смили поне
А тя бе млада хубавица
и Кънчо го налегна жал,
та каза - Събери душица
аз няма да го вкарвам цял.
Но щом намъкна му главата
как стана всичко не разбра
вдървиха й се краката
тя падна възнак и умря.
А другите от страх обзети
викаха: Гангстерство е туй,
ще ти отрежем ний мъдете
и тоя реактивен хуй
И те пристъпиха отново
и искрящи погледи без жал,
размахаха ками, ножове
като в лудешки карнавал.
Изтръпна Кънчо не случайно,
но викна с глас могъщ и горд:
- Вървете путката си майна,
вий знаете ли, че съм лорд.
Ах, лорд! - възкликнаха тогава, -
простете сър за дързостта.
Но Кънчо бързо се отправи
навън през двойната врата.
При Айзенхауер той яви се,
с поклон тъй както му е ред
Лакеят в списък го записа
шейсет и шести е под ред.
Погледна гордо генералът
и рече той обезверен
- Прославил си се, но едва ли
ще свършиш работа на мен.
При мен са идвали на често
шейсет и пет - солиден кръг,
а ти си днес шейсет и шести
да видим твоя майсторлък.
Той Кънчо по гърба потупа
съблече тежкия халат
опълчи кльощавото дупе
и каза - Ха върви отзад!
А Кънчо заяви направо:
- Гъзът ви тесничък е сър
изрично ви предупреждавам -
да няма после хър и мър
Това ядоса президента
и той сърдито изрева
- Еби, че ей сега, в момента
ще взема твоята глава!
Съблече Кънчо панталона
и рече си: На хуя мой
да сложа някога пагони -
маршал ще трябва да е той.
- О. Ню Йорк! - викна той
свободно Балкана днеска те зове
ти бомбата му водородна
ще помниш цели векове.
И хуя твърд като бухалка
заби той в кльощавия гъз
след туй напъна още малко
и кръв заблика околовръст
Изпъшка Кънчо Путкодеров
зашепна тихо: - Боже мой!
Че дупето на президента
на пет места бе спукал той
И грохна генерала важен
от ужас беше полудял.
Две думи не можа да каже
езикът му надебелял.
Така лежа почти до пладне
след туй започна да крещи:
- Тревога! - Изток ни нападна
и с атом ще ни победят
Сенатори дойдоха бързо
езици глътнаха от страх
и спукания гъз превърза
с найлонов плат един от тях
И лекарят дойде тогава
с посърнало от страх лице
и три инжекции постави
за нерви, трипер и сърце.
Накрая пристигна Макарти
с пияни някакви жени
И ясно бе като на карти
в шпионство Кънчо обвини.
Проверка: - Име, документи
съблякоха го даже гол
съдът бе кратък и в момента
подписан беше протокол.
А протоколът беше ясен -
там нямаше излишен текст,
че за Америка опасен,
е тоя източен съвет.
От името на президента
му казаха: - Върви си ти
напускай бързо континента,
в родината си отлети!
И Кънчо тръгна за Балкана
за него щастие бе туй
А дълго там зад окена
ще помнят българският хуй.
Глава шеста
Родината е скъпо нещо
сравняват я с градинка, рай.
И Кънчо с чуства най- горещи
пристигна в родния си край.
Припомни си той с въздишка
къде е скитал и живял.
И колко путчици вдовишки
на младини е тук ебал.
Днес курвите са по- модерни,
където трябва те мълчат,
но могат с думи лицемерни
във мрежа да те оплетат.
Те в клетвата са единни,
интриги майсторски плетат
и може тъй съвсем невинно
човек да хлътне някой път
Намерят някой хаплю властник
под кожата му влезнат те
и той им става съучастник
интриги почва да плете
Макар, че малко са такива
все пак намират се тук- там
на путки мръсни миризливи
все още плащат скъпа дан.
Затуй, щом срещнеш уруспия
пази се ти, не влизай в спор,
че тя си има вред тапии
и... можеш да лежиш затвор
А после истината свята
ще се разкрие, то се знай
но яка да ти е душата -
дали ще издържиш до край
И Кънчо щом пристигна тука
приятелките стари пак,
достойни само за боклука
предложиха му се с мерак.
Но не за тях се тук завърна
не би ги и заплюл дори.
Той гръб веднага им обърна
намери млади, по- добри,
а старите се озлобиха
написаха голям махзар
и Кънчо те наклеветиха,
че бил разбойник и курвар
Намери се и следовател
и някакъв си прокурор
та скоро нашият приятел
натикан беше във затвор
В затвор стоя една неделя
и пуснат бе на свобода,
ала насрочи му и дело
оня важен господа.
А щом му връчиха призовка
получи удар изведнъж
като прострелян от винтовка
политна доблестния мъж
Дойдоха близките от село
събрани като на хоро
и тез които са видели
от Кънчо някога добро
Те всички гледаха втрещено
гол ебача божи ли е туй,
че Кънчо в полза вдъхновена
умрял бе със навирен хуй
В ковчег трупа му натъкмиха,
но хуят бе корав и як
и всички се засуетиха
как биха сложили капак?
Един запретна там ръкави
замахна с брадва в тоя миг
но брадвата макар и здрава,
удари като във чилик
Въздъхна той: - Така е твърд!
И втори път се не реши,
а Кънчовия хуй не мърда
навирен като кол стърчи
Върху капака струг тогава
за хуя дупка извъртя,
ала навън да го подават
то беше някак срамота
Зачудеха се що да сторят
и дълго чакаха така -
докато ненадейно в двора
се втурна млада чужденка
Това бе чудната графиня,
която в скитане беспир
след толкоз мъки по чужбина
догони Кънчо най подир
но щом съгледа тя ковчега
и Кънчо мъртъв да лежи
безумно тръшна се до него
и почна лудо да крещи:
- Кому оставяш ме, мой мили
нима забравил си ме ти!
Къде е твойта мъжка сила
та мойта страст да укроти?
Погледна хуя тя, обаче,
видя го как стръчи корав
и викна: - Ох, за него плача
а той бил жив и здрав!
Тя смъкна тънката си риза
погали путката, след туй
направи скок и се наниза
на Кънчовия щръкнал хуй.
Наниза се, с крака зарита
нададе вик сподавен тук
обърнаха и се очите
и в миг предаде богу дух.
Свалиха старите калпаци
закрустиха се с поглед ням.
Един с увиснали ташаци
прошепна: - Ех, мерак голям!
Погребаха ги общо двама
притиснати един до друг
и тъй щастливците в романа,
с трагедия завършват тук
С морала да започнем братя,
морала туй си е морал
но всеки плод е на ебнята
бащата майка му ебал
Напрягал черната й пичка
сренощ по цели часове
тъй както вършили са всички
през тия дълги векове
Привърженик съм на морала
и тача моралиста строг
той винаги за идеала
започва с първия урок
Но за да водим чиста сметка
и да не бъда толкоз сух
ще кажа, че моралиста
разбира се не е евнух
Той може сълзи са пророни
за разпиляни младини
но как природните закони
могъл би тук да измени?!
То казва - не, това е низко
морала то ще погребе!
Ала на всеки му се иска
на нему също му се ебе
И все пак знам, той ще псува
но тук под нашето небе
докато свят светува
човечеството ще ебе!
Ебат се бедни и имотни
от древността до тоя век
Ебат се хора и животни
от всички най-ебе човек
Ебе каквото му попадне,
красива, грозна и неважна
ебе сред нощ, ебе по пладне
докато хуйчето му спадне
Ебе, забива, не престава
ебе отпред, ебе отзад
Докато хуйчеца му става
усеща се щастлив и млад
А, този що ни хули скрито
от где дошъл е на света?
Той нека сам да се запита
не е ли клецал през нощта?
И нека сам си отговори
каква я хуйовата мощ
и колко милиона хора
ебат редовно всяка нощ.
Глава първа
И тъй да почнем днес романа
героят вече е пред нас.
Без етикети и покани
представям ви го просто аз.
Това е Кънчо Путкодеров
балкански син, корав и як.
Едва ли друг ще се намери
такъв герой, такъв юнак.
Една ли вечер е издебнал
в легло вдовица млада той?
И колко путки е поебнал
те нямат чет, те нямат брой!
А падне ли му крехка путка
напада флангово и в тил
и може за една минутка
да я направи на пестил.
Разбира се тук трябва чуство,
понякога и лицемерен плач
Ебнята също е изкуство,
не всеки е добър ебач
Но той бе с отличен опит
гордееше се тайно с туй
че вред в Америка, Европа
прослави българския хуй.
Каква злочеста орисия
от малък кръгъл бе сирак
Години дълги в немотия
живя при чичо си чирак
А чичо му макар безчестен
търговец и лихвар богат
в ебнята майстор бе известен
на всички курви бе познат
Видя той скоро, че младежът
израстна повече на хуй
и каза му: За поле нежен
безчестна работа е туй!
Ти имаш бъдеще голямо
напразно време на губи
С такъв хуй други в село няма
върви след мене и еби!
С една вдовица той го свърза
наеба Кънчо още три
и неговата слава бързо
сърцата женски покори
За него питаха по-често
очакваха го всеки ден
и своя чичо той измести
като опасен конкурент
Накрай ядося се лихваря
от злоба свиваше юмрук
Намери повод да се скара:
- върви си, махай се оттук!
И тръгна той, без дом заскита
преброди градове, села
навред го чакаха жените
и всяка викаше - Ела!
Така прекара две години
изпече своя занаят
След туй за Франция замина
късмет да дири в тоя свят.
Глава втора
Във Франция не е така
макар да бе и здрав, и млад
и Кънчо се видя натясно
изпадна в нищета и глад.
Животът здраво го притисна,
години безработен бе.
От глад и хуят му увисна
не можеше и да ебе.
При граф известен и имотен
най-сетне стана градинар
и тругна някак си живота
при новия му господар
Не мина половин година
и графът тежко заболя
В един прекрасен ден погина
от болест нелечима, зла.
Самотна, младата графиня
скърбеше много, може би?
Но месец само не измина,
а путката вече я сърби.
Жовотът никой тук не може
в безплодна скръб да погребе,
умрелия не се тревожи,
а на живия му се ебе
И като всякоя вдовица -
помисли тя за хуй червен,
засука вежди и ресници
и сложи розов сутиен
И ето в китната градина
закърши леко тя снага
Край Кънча бързешком премина
усмихна му се на шега.
Но с нашия шега не бива
и той прошепна с дрезгав глас:
- Какво ли ще е в тази слива
веднъж да го натъпча аз?
Графинята погледна мило
към българина млад и здрав
- Ах боже мой, какъв е жилав
дали ще има хуй корав?!
Разбра той погледа тревожен
на жадната за хуй жена:
- Мадам, простете ако може
да идем малко настрана
Тя знак му даде мълчаливо
разголи нежната си гръд.
- Добре, но ако те не бива? -
ще наредя да те скопят.
След туй погледна към небето
към ясно синьото небе:
- Прости ми, боже, греховете,
но мен така ми се ебе!...
А тя бе чудна хубавица -
каква уста - алпийски мед!
Какви изящни, финни цици
с изболи топчици отпред
Какво красиво, тънко тяло
с два пръста да го съблечеш
да го помилваш и погалиш
и сладко да ебеш, ебеш...
Но Кънчо нежности не знае
суров живот бе той живял
и путка нежна като тая
никога не бе ебал
Под малка, сенчеста топола
полегнаха един до друг
и бели кълки тя разголи:
-Умирам, ох, сърби ме тук.
И цъфна като майска роза
путето крехко с къдрав мъх
А Кънчо в чудновата поза
поемаше дълбоко дъх.
Той бързо панталона смъкна
обтегна шия като ат
и като гаубица фръкна
големият му хуй, космат.
Графинята изтръпна цяла:
- Какъв хуй, като шпек салам!
Веднъж тя конски бе видяла,
но този май е по голям.
Стърчи той кат' мощен багер
с глава като на боздуган
мъдете му като дисаги
полюшват се насам-натам
И скочи Кънчо Путкодеров
повдигна белите крака
Графинята се разтрепера
и хвана хуя му с ръка
След туй погали го ревниво
на Кънча свят му се зави
налегна здраво като бивол
и като гладен вълк зави
Той бързо сграбчи я през кръста
с похвата на добър ебач
путето и разтови с пръстта
напъна като стар орач
Настръха младата графиня,
то сякаш свредел я проби,
а путето и като диня
по всички шевове пращи
И шепне тя - ще ме погуби
путето ми съвсем раздра!...
От зор тревата взе да скубе
без малко и не се наста
А Кънчо загорял и черен
забива хуя като щик
поема като кулски нерез
и клеца като къс мъник.
Но ето сладък миг настава
кръвта по жилите кипи
жената стиска го в забрава
и шепне: Ох, еби, еби!...
А той ебе като касапин
вкарал го е до мъде
и голите й цици хапе
готов е да ги изяде.
За втори път се е раздразнил
от луда страст трепери цял
и втори път се вече опразни
нали отдавна не бе ебал...
Най сетне край, ще го извади
такваз ебня не е шега
но хуят му, уви, не спада
стърчи навирен все така
Помъчи го - не мърда,
дали бе с кучешка глава?
Тя станала е толкоз твърда
и само клати се едва.
Графинята от страст голяма
простена скрито, но толкоз беше й добре,
че каза само - Полежи над мене
от хуй, да е ако ще се мре!
Лежали дълго, чак до пладне
докато Кънчо огладня
и хуят чак тогава спадна
завърши дългата ебня.
Прибра го младата графиня
направи го любовник свой
и Кънчо в нов живот премина
покойника замести той.
Глава трета
Измина зима снеговита
дойде април, цветя цъфтят
Веднъж графинята запита
"Готов ли си за дълъг път?"
Отдаван чакам да се стопли
да идем двама на курорт
И Кънчо бързо се приготви
извади си и нов паспорт
След два дни стигнаха в Женева
какви прекрасни планини
В един дворец до замък древен
прекара той блажени дни.
Дойдоха млади курортистки
от цял свят тук на курорт
Той почна с тях да се натиска
с коя му падне без подбор.
Край езерото на разходка
по пладне ги ебе дори
А вечер, качва ги на лодка
на ден поебава по две-три.
Поглеждат като диви котки
следят го с поглед жаден те
и някаква минорна нотка
в очите женски се чете.
Но той към погледи ревниви
не храни нито капка жал,
едничко сал му беше криво,
че бог един хуй му е дал.
Поне да бяха десетина,
о не, съгласен е и с два.
А тоя след няколко години
ще клюмне траурно с глава.
Един единствен хуй за всички,
за жени и за момички
ще може ли на толкоз пички
с достойнство да устои?
Но славата навред го дебне
той като приказен юнак
Веднъж, която бе поебнал
тя утре търси Кънча пак.
В Париж, Женева и Лозана
навред заброди тоя слух
"Ебач, дошъл е от Балкана
ебе, та вдига прах и пух"
Парижки млади уруспии
изпращаха му мил привет:
- Елате, чакаме ви ние
обичаме такъв атлет.
От Лондон дружество почтено
на висши дами и жени
писмо написа вдъхновено
"Към нас по- скоро намини"
И екна гръмката му слава
Навред по западния свят
Една ли вече се надява
за Кънчовия хуй космат.
Достигна до слуха на Чърчил
а той нали е педераст
в любовна мъка се загърчи
гъзът му пламна в дива страст
И той изпрати телеграма
- Очаквам те в двореца мой
приятно е да бъдем двама,
ще те посрещна като свой
Получи бързата покана
потегли Кънчо през море,
графинята сама остана
от мъка щеше да умре.
Тя молеше го насълзено
и Кънчо май му домиля
- Разбирам, зле ти е без мене,
но Чърчил пише ми - "Ела"
Той готви планове военни
навярно вика за съвет...
Графинята от скръб застена
проклет да бъде той, проклет.
А парахода щом отплува
нададе тя сподавен глас:
-Ах, боже мой, дали ме чуваш:
без хуй какво ще правя аз?
Върни се Кънчо, че без тебе
душица богу ще предам,
че нийде няма твойта ебан
ни твоя хуй, ръбат голям
- Спомни тополата, полето
спомни си меката трева
и как заклещихме в путето
на хуя твърдата глава.
Спомни си крехката ми пичка
не ме оставяй ти сега
на крехкото легло самичка,
ще те очаквам у дома.
Но Кънчо я не чува вече,
а там под слънчевия свод
вълните носят надалече
отплувалия параход.
Тогава тя разголи цици
и викна с истеричен глас:
- Върви по всички материци
до гроб ще те преследвам аз.
Глава четвърта
Съдбата често е повратна
и трябва да си цял садист,
но Кънчо беше му приятно
да слуша нейния каприз.
Из Лондон бродеше наслука
дошъл бе късно през нощта
А рано сутринта почука
на Чърчиловата врата.
Две Чърчилови братовчедки
посрещнаха го с весел глас:
- Отдавна тук ви правим сметка
елате по-напред при нас.
Бъдете умен и любезен
и тихо, Чърчил да не чуй,
разправят - до самия глезен
висел грамадният ви хуй.
А Кънчо тихо им отвърна
- Излъгали са ви, личи,
надолу как ще го обърна?
Не е увиснал, а стърчи!
- Стърчи ли? - викнаха и двете, -
това е щастие за нас
вкарай ни го до мъдете,
че тъй ще изгорим от страст.
Съблякоха се те в салона
полегнаха на две легла,
в копринени комбинезони
блестяха младите тела
А Кънчо хуя си извади
с мерак насочил го към тях
Едната страшен вик нададе:
- Ах, боже мой, ще умра от страх!
Навън се втурна полудяла
и в страшен ужас зарева:
-Такъв хуй аз не съм видяла
ракетна бомба е това!...
А другата бе по-кротка,
усмихна се по навик стар,
изтегнала се като котка
на покрива през месец март.
На Кънчо малко му приседна,
че загорял е може би,
но като див бик я възседна
и до мъдете го заби.
Изпъшка тя като пияна:
- Ох, майчице, каква ебня!...
В лицето бързо пребледня
устата и изригна пяна.
Но Кънчо пак я не остави,
английска путчица е туй -
ебе и пет пари не дава,
да помнят българския хуй.
Накрая тихо я погали
и рипна мъжки като лъв.
Но тя горката бе умряла -
от путката й шурна кръв.
Ядосан Кънчо напопърджа:
- Английска марка, ех боклук.
Щом дупето ти не издържа,
защо ми се предлагаш тук?
Изхвръкна той като подгонен
при Чърчил се яви завчас:
-Ура, британската корона
от дън душа приветствам аз!
Усмихна му се премиерът
направи му дълбок поклон:
-Здравейте Кънчо Путкодеров
елате в малкия салон.
Съблякоха се в топла баня,
възкликна Чърчил: "Боже мой!"
И кънчовия гвоздей хвана,
главата му целуна той.
-О, балканско чудо! Та тук на запад
такива нийде не растат.
Ще можете ли като тапа
да ми го турите отзад?
Изтръпна Кънчо блед и смаян
и тихо промълви смутен:
- към нас такъв е обичая,
че мъжко дупе не ебем.
Но цял обвзет от ревност тъпа -
удари Чърчил на молба.
И Кънчо няма що, отстъпи:
-Добре де, сър, ще те еба!
Тогава Чърчил си подложи
гъза дебел като тезгях
и малко вазелин му сложи,
че иначе го беше страх.
Напъна Кънча уж полека,
но бързо му го вкара цял.
- Такова дупе - тлъсто, тесно
в животът си не съм ебал.
А Чърчил в поза неприлична
от зор квичи като прасе
и като курва непривично
трепери цял и се тресе.
Накрая рече: - "Браво, браво
от днес съм тъй щастлив и горд.
Дванайсет ордена ти давам
и титлата - Английски лорд.
Глава пета
Да бъркаш е съвсем човешко
човек понякога греши
Но често пъти малка грешка
голямо щастие руши
И Чърчил тъй година цяла
щастлив бе с Кънчовия хуй,
но скоро почна да се хвали
и не видя добро от туй.
На заседание военно
пред Атлантическия болк
веднъж той каза вдъхновенно
- Аз имам хуйчец като смок.
Порастнал е далеч на изток,
да започнем с тях война, но
ако с такива ни притиснат
ще замиришем на гуйно
Разказал той подробно, точно
за хуя твърд и мачугат,
накрая смигнал им нарочно
- шастлив съм с него и богат.
И Айзенхауер що да чини?
Дойде при Чърчил вечерта:
- Прощавай, скъпи мой Уини
за пръв път моля на света
- Не може! - люто Чърчил зина
и повиши той сърдито тон.
И Айзенхауер си замина
обиден във Вашингтон
От там написа бърза нота:
- Пратете Кънчо, господа,
че застрашен ми е живота
за хуй ще полудея аз!
Да тръгне още тази вечер
това ви заповядвам аз,
че инак свършено е вече
с приятелството между нас!
Въздъхнал Чърчил: - Тежко брате
върви при онзи кожодер.
И тъжно Кънчо той изпрати
за Америка с хеликоптер
Едва на шумното летище
бе стъпил Кънчо, изведнуж
народ безброен се наприщи!
- Дойде прославения мъж!
С капела педераст безсрамен
ревеше страшно, като луд
Но взеха Кънчо млади дами -
курветини от Холивуд
Докато той да се опомни
летеше с леката кола.
Дойдоха в залите огромни
на някакъв голям палат.
Жените само за минутка
съблякоха се до една
и зачерниха млади путки,
тъй както врани в равнина.
Изтръпна Кънчо разтревожен
и тъжно клатеше глава:
- Да бях роден с един зъб боже,
а с хуя - тридесет и два!
Той бавно панталон съблече
показа хуя мачугат.
Жените малко по-далече
отстъпиха се без да щат.
Но Кънчо хуя си надърви
заби го в първата от тях
и рукнаха от нея кърви
в несвес припадна тя от страх.
След туй към друга се обърна,
тя гостенка му бе в Париж
И в миг на хуйчеца му цвръкна
тъй както пъдпъдък на шиш.
Наред до нея беше трета,
но падна тя на колене:
- Не ми раздирайте путето
над него се смили поне
А тя бе млада хубавица
и Кънчо го налегна жал,
та каза - Събери душица
аз няма да го вкарвам цял.
Но щом намъкна му главата
как стана всичко не разбра
вдървиха й се краката
тя падна възнак и умря.
А другите от страх обзети
викаха: Гангстерство е туй,
ще ти отрежем ний мъдете
и тоя реактивен хуй
И те пристъпиха отново
и искрящи погледи без жал,
размахаха ками, ножове
като в лудешки карнавал.
Изтръпна Кънчо не случайно,
но викна с глас могъщ и горд:
- Вървете путката си майна,
вий знаете ли, че съм лорд.
Ах, лорд! - възкликнаха тогава, -
простете сър за дързостта.
Но Кънчо бързо се отправи
навън през двойната врата.
При Айзенхауер той яви се,
с поклон тъй както му е ред
Лакеят в списък го записа
шейсет и шести е под ред.
Погледна гордо генералът
и рече той обезверен
- Прославил си се, но едва ли
ще свършиш работа на мен.
При мен са идвали на често
шейсет и пет - солиден кръг,
а ти си днес шейсет и шести
да видим твоя майсторлък.
Той Кънчо по гърба потупа
съблече тежкия халат
опълчи кльощавото дупе
и каза - Ха върви отзад!
А Кънчо заяви направо:
- Гъзът ви тесничък е сър
изрично ви предупреждавам -
да няма после хър и мър
Това ядоса президента
и той сърдито изрева
- Еби, че ей сега, в момента
ще взема твоята глава!
Съблече Кънчо панталона
и рече си: На хуя мой
да сложа някога пагони -
маршал ще трябва да е той.
- О. Ню Йорк! - викна той
свободно Балкана днеска те зове
ти бомбата му водородна
ще помниш цели векове.
И хуя твърд като бухалка
заби той в кльощавия гъз
след туй напъна още малко
и кръв заблика околовръст
Изпъшка Кънчо Путкодеров
зашепна тихо: - Боже мой!
Че дупето на президента
на пет места бе спукал той
И грохна генерала важен
от ужас беше полудял.
Две думи не можа да каже
езикът му надебелял.
Така лежа почти до пладне
след туй започна да крещи:
- Тревога! - Изток ни нападна
и с атом ще ни победят
Сенатори дойдоха бързо
езици глътнаха от страх
и спукания гъз превърза
с найлонов плат един от тях
И лекарят дойде тогава
с посърнало от страх лице
и три инжекции постави
за нерви, трипер и сърце.
Накрая пристигна Макарти
с пияни някакви жени
И ясно бе като на карти
в шпионство Кънчо обвини.
Проверка: - Име, документи
съблякоха го даже гол
съдът бе кратък и в момента
подписан беше протокол.
А протоколът беше ясен -
там нямаше излишен текст,
че за Америка опасен,
е тоя източен съвет.
От името на президента
му казаха: - Върви си ти
напускай бързо континента,
в родината си отлети!
И Кънчо тръгна за Балкана
за него щастие бе туй
А дълго там зад окена
ще помнят българският хуй.
Глава шеста
Родината е скъпо нещо
сравняват я с градинка, рай.
И Кънчо с чуства най- горещи
пристигна в родния си край.
Припомни си той с въздишка
къде е скитал и живял.
И колко путчици вдовишки
на младини е тук ебал.
Днес курвите са по- модерни,
където трябва те мълчат,
но могат с думи лицемерни
във мрежа да те оплетат.
Те в клетвата са единни,
интриги майсторски плетат
и може тъй съвсем невинно
човек да хлътне някой път
Намерят някой хаплю властник
под кожата му влезнат те
и той им става съучастник
интриги почва да плете
Макар, че малко са такива
все пак намират се тук- там
на путки мръсни миризливи
все още плащат скъпа дан.
Затуй, щом срещнеш уруспия
пази се ти, не влизай в спор,
че тя си има вред тапии
и... можеш да лежиш затвор
А после истината свята
ще се разкрие, то се знай
но яка да ти е душата -
дали ще издържиш до край
И Кънчо щом пристигна тука
приятелките стари пак,
достойни само за боклука
предложиха му се с мерак.
Но не за тях се тук завърна
не би ги и заплюл дори.
Той гръб веднага им обърна
намери млади, по- добри,
а старите се озлобиха
написаха голям махзар
и Кънчо те наклеветиха,
че бил разбойник и курвар
Намери се и следовател
и някакъв си прокурор
та скоро нашият приятел
натикан беше във затвор
В затвор стоя една неделя
и пуснат бе на свобода,
ала насрочи му и дело
оня важен господа.
А щом му връчиха призовка
получи удар изведнъж
като прострелян от винтовка
политна доблестния мъж
Дойдоха близките от село
събрани като на хоро
и тез които са видели
от Кънчо някога добро
Те всички гледаха втрещено
гол ебача божи ли е туй,
че Кънчо в полза вдъхновена
умрял бе със навирен хуй
В ковчег трупа му натъкмиха,
но хуят бе корав и як
и всички се засуетиха
как биха сложили капак?
Един запретна там ръкави
замахна с брадва в тоя миг
но брадвата макар и здрава,
удари като във чилик
Въздъхна той: - Така е твърд!
И втори път се не реши,
а Кънчовия хуй не мърда
навирен като кол стърчи
Върху капака струг тогава
за хуя дупка извъртя,
ала навън да го подават
то беше някак срамота
Зачудеха се що да сторят
и дълго чакаха така -
докато ненадейно в двора
се втурна млада чужденка
Това бе чудната графиня,
която в скитане беспир
след толкоз мъки по чужбина
догони Кънчо най подир
но щом съгледа тя ковчега
и Кънчо мъртъв да лежи
безумно тръшна се до него
и почна лудо да крещи:
- Кому оставяш ме, мой мили
нима забравил си ме ти!
Къде е твойта мъжка сила
та мойта страст да укроти?
Погледна хуя тя, обаче,
видя го как стръчи корав
и викна: - Ох, за него плача
а той бил жив и здрав!
Тя смъкна тънката си риза
погали путката, след туй
направи скок и се наниза
на Кънчовия щръкнал хуй.
Наниза се, с крака зарита
нададе вик сподавен тук
обърнаха и се очите
и в миг предаде богу дух.
Свалиха старите калпаци
закрустиха се с поглед ням.
Един с увиснали ташаци
прошепна: - Ех, мерак голям!
Погребаха ги общо двама
притиснати един до друг
и тъй щастливците в романа,
с трагедия завършват тук
Don't be afraid of perfection - you can never reach it! (S. Dali)
Едно сърце разсечено на две,
но две сърца от него пак не стават.
Прегръдката е силна с две ръце -
с една ръка прегръщане не става.
Утробата разсечена на две -
но двама от това не стават.
За да ме стигнеш са ти нужни две нозе -
след мен да скачаш върху крак не заслужавам!
Животът ти е разделен на две,
но два живота няма да живееш.
Един от тях избирай -
по - добре -
да имаш сили пред смъртта да пееш.
На две, на две, на две...
Но релсите не сливат с моите струни,
ни ад, ни рай тогава ще те
спре
и... като в кръг ще се въртиш безумно...
Не си живял ти до сега, нали?!
Посей едно, но истинско зрънце -
за да обичаш трябва да си цял
и да тупти в сърцето ти - сърце!
АНЕЛИЯ КОНСТАНТИНОВА
но две сърца от него пак не стават.
Прегръдката е силна с две ръце -
с една ръка прегръщане не става.
Утробата разсечена на две -
но двама от това не стават.
За да ме стигнеш са ти нужни две нозе -
след мен да скачаш върху крак не заслужавам!
Животът ти е разделен на две,
но два живота няма да живееш.
Един от тях избирай -
по - добре -
да имаш сили пред смъртта да пееш.
На две, на две, на две...
Но релсите не сливат с моите струни,
ни ад, ни рай тогава ще те
спре
и... като в кръг ще се въртиш безумно...
Не си живял ти до сега, нали?!
Посей едно, но истинско зрънце -
за да обичаш трябва да си цял
и да тупти в сърцето ти - сърце!
АНЕЛИЯ КОНСТАНТИНОВА
Разликата между умния и мъдрия човек е, че умния би се справил с всяка една ситуация, в която мъдрия никога не би попаднал.
Цитат
Но от ума се ражда шегата, от мозъка. Мозъкът може много неща да измисли. Обаче ако сърцето е родоначалникът и една душа вече знае какво е да съществува в сърдечната светлина и любов - много трудно ще й бъде да измисля игриви шеги от ума си.
Още не сме дорасли да го разберем.
"Цивилизацията е състояние на човечеството, в което излишните неща стават необходимост"
Не знам кой го е казал, но е адски прав
Не знам кой го е казал, но е адски прав
"You can't wait for inspiration. You have to go after it with a club." - Jack London
Шарл Бодлер - Призрак
I. Мракът
Сред гробницата тъмна на скръбта,
където мен Съдбата заточи ме.
Където лъч не трепна и Нощта
е господарката със странно име,
а аз — художник на насмешлив бог,
осъден да рискувам върху мрака;
където сам като готвач жесток
сърцето си варя, че глад ме чака,
понякога пристъпва нежна кротка
виделина — тъй като днес проблясна!
И докато израсне тя — една! —
по леката й източна походка
познавам свойта гостенка прекрасна:
макар и черна — все пак светлина.
II. Ароматът
Читателю, дали и ти, блажен,
си вдишвал — лакомник с душа пияна —
сред църквата зрънцата на тамяна
или в торбичка мускус вкоравен?
Магичен чар от глъбината странна
на миналото рием всеки ден!
От цветето на спомена пленен,
любовникът над тялото се скланя.
… От тежката й гъвкава коса —
кадилница в алкова — се разся
див мирис, който чувствата тревожи,
а дрехите й — кадифе, атлаз, —
пропити с младия й чар и сласт,
разпръскваха дъха на скъпи кожи.
III. Рамката
Тъй както рамката една картина —
макар от славен майстор да е тя! —
допълва с прелест странна и старинна
и я отделя от Реалността,
тъй мебели, бижута и коприна
се свързват с тази рядка красота:
непомрачена чистота, невинна —
и рамка са й всичките неща.
Понякога си мисли, че мнозина
към нея гледат влюбено; с очи
зовящи, а сластна голота, ехидна,
тя тъне в ласките на муселина.
Но в жестовете, в позите личи
маймунката, по детски миловидна.
IV. Портретът
И болести, и смърт — и най-накрая
ще станат пепел огънят в гръдта
и погледът пламтящ и чист, и тая,
засмукала сърцето ми уста,
целувките — от билка по-упойни,
възторзите — по-живи от лъчи…
Какво остава? О, мой дух, мълчи!
Рисунка с три бои, с черти нестройни,
самотна като мен в живота свиден,
която Времето, старик обиден,
с крило огромно трие всеки час…
Убиец на Живота и Изкуството,
не ще погубиш в спомена ми, в чувството
и Нея — моя слава, моя страст.
I. Мракът
Сред гробницата тъмна на скръбта,
където мен Съдбата заточи ме.
Където лъч не трепна и Нощта
е господарката със странно име,
а аз — художник на насмешлив бог,
осъден да рискувам върху мрака;
където сам като готвач жесток
сърцето си варя, че глад ме чака,
понякога пристъпва нежна кротка
виделина — тъй като днес проблясна!
И докато израсне тя — една! —
по леката й източна походка
познавам свойта гостенка прекрасна:
макар и черна — все пак светлина.
II. Ароматът
Читателю, дали и ти, блажен,
си вдишвал — лакомник с душа пияна —
сред църквата зрънцата на тамяна
или в торбичка мускус вкоравен?
Магичен чар от глъбината странна
на миналото рием всеки ден!
От цветето на спомена пленен,
любовникът над тялото се скланя.
… От тежката й гъвкава коса —
кадилница в алкова — се разся
див мирис, който чувствата тревожи,
а дрехите й — кадифе, атлаз, —
пропити с младия й чар и сласт,
разпръскваха дъха на скъпи кожи.
III. Рамката
Тъй както рамката една картина —
макар от славен майстор да е тя! —
допълва с прелест странна и старинна
и я отделя от Реалността,
тъй мебели, бижута и коприна
се свързват с тази рядка красота:
непомрачена чистота, невинна —
и рамка са й всичките неща.
Понякога си мисли, че мнозина
към нея гледат влюбено; с очи
зовящи, а сластна голота, ехидна,
тя тъне в ласките на муселина.
Но в жестовете, в позите личи
маймунката, по детски миловидна.
IV. Портретът
И болести, и смърт — и най-накрая
ще станат пепел огънят в гръдта
и погледът пламтящ и чист, и тая,
засмукала сърцето ми уста,
целувките — от билка по-упойни,
възторзите — по-живи от лъчи…
Какво остава? О, мой дух, мълчи!
Рисунка с три бои, с черти нестройни,
самотна като мен в живота свиден,
която Времето, старик обиден,
с крило огромно трие всеки час…
Убиец на Живота и Изкуството,
не ще погубиш в спомена ми, в чувството
и Нея — моя слава, моя страст.
Цитат
Докато станеш истински, косата ти окапва, имаш торбички под очите и ставите ти се разхлабват. Но това не е важно, защото си истински. Не си грозен, освен пред онези, които не те разбират.
"The Velveteen rabbit"
От "Романът за Тристан и Изолда" на Бедие:
Не, вино туй не е било,
ала приличало на вино:
било е питие всесилно -
безкрайна мъка в любовта,
с която срещнали смъртта.
Готфрид Страсбургски
Животът им е тежък и суров,
но свързва ги тъй силно любовта,
та радост те намират и в скръбта.
Берул
Гневът на жената е страшен
и всеки от него се плаши.
Тя днес със любов ни дарява,
а утре с омраза отравя.
Томас
Не, вино туй не е било,
ала приличало на вино:
било е питие всесилно -
безкрайна мъка в любовта,
с която срещнали смъртта.
Готфрид Страсбургски
Животът им е тежък и суров,
но свързва ги тъй силно любовта,
та радост те намират и в скръбта.
Берул
Гневът на жената е страшен
и всеки от него се плаши.
Тя днес със любов ни дарява,
а утре с омраза отравя.
Томас
Той разбра много добре,
че живота е една борба на смърт.
И не знам точно,аз не съм тука,
но искам да съм в ролята на
който да дава литературно или
филисофско обяснение на този ритуал.
Ммммм... и щом целия народ или народи
го обичат но е много жестоко.
... и драматично.
че живота е една борба на смърт.
И не знам точно,аз не съм тука,
но искам да съм в ролята на
който да дава литературно или
филисофско обяснение на този ритуал.
Ммммм... и щом целия народ или народи
го обичат но е много жестоко.
... и драматично.
Цитат(skrotuma @ Jan 8 2011, 03:44 PM)
– Тук времето е относително – каза демонът.
Знаеше, че е демон от момента, в който го видя. Знаеше, точно както знаеше, че това място е Адът. Нямаше какво друго да е.
Помещението беше продълговато, а демонът чакаше до един димящ мангал в дъното. По сивите като скала стени висяха какви ли не предмети, такива, които не е разумно, нито успокояващо да разглеждаш отблизо. Таванът беше нисък, а подът странно нематериален.
– Ела по-близо – заповяда демонът и той се подчини.
Демонът беше тънък като гребло и гол. Беше целият в белези и някъде в далечното минало някой май му беше драл кожата. Нямаше уши и полови органи. Устните му бяха тънки и аскетични, а очите му бяха очи на демон: бяха видели прекалено много и бяха стигали твърде далеч, и под техния поглед той се чувстваше по-нищожен и от насекомо.
– Сега какво? – попита.
– Сега – каза демонът с глас, напълно лишен от тъга или удоволствие и изпълнен единствено с ужасяващо безразличие и търпение - ще бъдеш измъчван.
– Колко време?
Но демонът поклати глава и не отговори. Закрачи бавно покрай стената и огледа първия предмет, който висеше там, а след това и втория. В края на стената, близо до затворената врата висеше камшик с няколко края от бодлива тел. Демонът го свали с трипръстата си ръка и отстъпи, поел почтително уреда. Постави бодливата тел върху мангала и впери поглед в камшика, който се нажежаваше.
– Това е нечовешко.
– Да.
Върховете на камшика заблестяха в смъртнооранжево.
Докато вдигаше ръката си за първия удар, демонът каза:
– След време ще си спомняш дори този момент с носталгия.
– Лъжеш.
– Не. Следващата част е по-лоша – обясни миг преди да замахне с камшика.
Бодливата тел се стовари върху гърба на мъжа със съскане, раздра скъпите му дрехи, изгори и разкъса кожата му и не за последен път на това място той изпищя.
Имаше двеста и единайсет съоръжения по стените на това помещение и с времето той щеше да изпита въздействието на всяко едно от тях.
Когато най-накрая Дъщерята на Лазарин, която вече разпознаваше от пръв поглед, бе почистена и върната обратно на стената на своето двеста и единайсето място, той с обезобразени устни попита бех дъх:
– А сега какво?
– Сега – отвърна демонът – започва истинската болка.
И започна.
Всичко, което беше правил и което по-добре да не беше правил. Всяка лъжа, която беше изрекъл – изрекъл на себе си или на други. Всяка малка болка, която беше причинил, и всички големи болки. От първата до последната извадени на бял свят, подробност след подробност, милиметър след милиметър. Демонът разкъса булото на забравата, разкъса всичко и остана само истината, и тя болеше повече от всичко.
– Кажи ми какво си помисли, когато тя си отиде? – попита демонът.
– Помислих си, че сърцето ми е разбито.
– Не – без омраза каза демонът, – не си. – Загледа се в него с безизразни очи и мъжът неволно отклони поглед.
– Помислих си, че така и няма да разбере, че спя със сестра й.
Демонът раздроби живота му, момент след момент, мигновение след ужасно мигновение. Това продължи може би сто години или хиляда – разполагаха с всичкото време на света в това сиво помещение – и към края той осъзна, че демонът е бил прав. Физическите мъчения бяха по-приятни.
И свърши.
И в момента, в който свърши, започна отначало. Но сега знаеше за себе си неща, които не знаеше първия път, а това някак правеше всичко още по-лошо.
Сега, докато говореше, се мразеше. Нямаше лъжи, нямаше увъртания, нямаше място за нищо освен за болка и гняв.
Говореше. Вече не плачеше. И когато свърши, хиляда години по-късно, вече се молеше демонът да свали от стената ножа за дране или крушата за задушаване, или винтовете.
– Отново – каза демонът.
Започна да пищи. Пищя много време.
– Отново – каза демонът, когато той свърши, все едно не беше казал нищо.
Беше като белене на лук. Този път научи за последствията. Разбра за резултата от онова, което беше вършил; нещата, за които е бил сляп, докато ги е вършил; за начините, по които беше наранявал света; за вредите, които беше причинил на хора, които не беше познавал, не беше срещал и за които не знаеше. Беше най-трудният урок до тук.
– Отново – каза демонът след още хиляда години.
Той клекна до мангала, залюля се на пети, затвори очи и разказа историята на живота си, изживя я, докато я разказваше, от раждането до смъртта, без да променя нищо, без да пропуска нищо, приемайки всичко. Отвори сърцето си.
Когато свърши, седна със затворени очи и зачака гласът да каже: „Отново”, но никой не каза нищо. Отвори очи.
Изправи се бавно. Беше сам.
В дъното на помещението имаше врата, която се отвори, докато я гледаше.
Някакъв мъж влезе през нея. На лицето му беше изписан ужас, и арогантност, и горделивост. Мъжът, облечен в скъпи дрехи, направи няколко колебливи крачки и спря.
Когато видя мъжа, разбра.
Тук времето е относително – каза на новопристигналия.
Нийл Геймън - "Другите"
Знаеше, че е демон от момента, в който го видя. Знаеше, точно както знаеше, че това място е Адът. Нямаше какво друго да е.
Помещението беше продълговато, а демонът чакаше до един димящ мангал в дъното. По сивите като скала стени висяха какви ли не предмети, такива, които не е разумно, нито успокояващо да разглеждаш отблизо. Таванът беше нисък, а подът странно нематериален.
– Ела по-близо – заповяда демонът и той се подчини.
Демонът беше тънък като гребло и гол. Беше целият в белези и някъде в далечното минало някой май му беше драл кожата. Нямаше уши и полови органи. Устните му бяха тънки и аскетични, а очите му бяха очи на демон: бяха видели прекалено много и бяха стигали твърде далеч, и под техния поглед той се чувстваше по-нищожен и от насекомо.
– Сега какво? – попита.
– Сега – каза демонът с глас, напълно лишен от тъга или удоволствие и изпълнен единствено с ужасяващо безразличие и търпение - ще бъдеш измъчван.
– Колко време?
Но демонът поклати глава и не отговори. Закрачи бавно покрай стената и огледа първия предмет, който висеше там, а след това и втория. В края на стената, близо до затворената врата висеше камшик с няколко края от бодлива тел. Демонът го свали с трипръстата си ръка и отстъпи, поел почтително уреда. Постави бодливата тел върху мангала и впери поглед в камшика, който се нажежаваше.
– Това е нечовешко.
– Да.
Върховете на камшика заблестяха в смъртнооранжево.
Докато вдигаше ръката си за първия удар, демонът каза:
– След време ще си спомняш дори този момент с носталгия.
– Лъжеш.
– Не. Следващата част е по-лоша – обясни миг преди да замахне с камшика.
Бодливата тел се стовари върху гърба на мъжа със съскане, раздра скъпите му дрехи, изгори и разкъса кожата му и не за последен път на това място той изпищя.
Имаше двеста и единайсет съоръжения по стените на това помещение и с времето той щеше да изпита въздействието на всяко едно от тях.
Когато най-накрая Дъщерята на Лазарин, която вече разпознаваше от пръв поглед, бе почистена и върната обратно на стената на своето двеста и единайсето място, той с обезобразени устни попита бех дъх:
– А сега какво?
– Сега – отвърна демонът – започва истинската болка.
И започна.
Всичко, което беше правил и което по-добре да не беше правил. Всяка лъжа, която беше изрекъл – изрекъл на себе си или на други. Всяка малка болка, която беше причинил, и всички големи болки. От първата до последната извадени на бял свят, подробност след подробност, милиметър след милиметър. Демонът разкъса булото на забравата, разкъса всичко и остана само истината, и тя болеше повече от всичко.
– Кажи ми какво си помисли, когато тя си отиде? – попита демонът.
– Помислих си, че сърцето ми е разбито.
– Не – без омраза каза демонът, – не си. – Загледа се в него с безизразни очи и мъжът неволно отклони поглед.
– Помислих си, че така и няма да разбере, че спя със сестра й.
Демонът раздроби живота му, момент след момент, мигновение след ужасно мигновение. Това продължи може би сто години или хиляда – разполагаха с всичкото време на света в това сиво помещение – и към края той осъзна, че демонът е бил прав. Физическите мъчения бяха по-приятни.
И свърши.
И в момента, в който свърши, започна отначало. Но сега знаеше за себе си неща, които не знаеше първия път, а това някак правеше всичко още по-лошо.
Сега, докато говореше, се мразеше. Нямаше лъжи, нямаше увъртания, нямаше място за нищо освен за болка и гняв.
Говореше. Вече не плачеше. И когато свърши, хиляда години по-късно, вече се молеше демонът да свали от стената ножа за дране или крушата за задушаване, или винтовете.
– Отново – каза демонът.
Започна да пищи. Пищя много време.
– Отново – каза демонът, когато той свърши, все едно не беше казал нищо.
Беше като белене на лук. Този път научи за последствията. Разбра за резултата от онова, което беше вършил; нещата, за които е бил сляп, докато ги е вършил; за начините, по които беше наранявал света; за вредите, които беше причинил на хора, които не беше познавал, не беше срещал и за които не знаеше. Беше най-трудният урок до тук.
– Отново – каза демонът след още хиляда години.
Той клекна до мангала, залюля се на пети, затвори очи и разказа историята на живота си, изживя я, докато я разказваше, от раждането до смъртта, без да променя нищо, без да пропуска нищо, приемайки всичко. Отвори сърцето си.
Когато свърши, седна със затворени очи и зачака гласът да каже: „Отново”, но никой не каза нищо. Отвори очи.
Изправи се бавно. Беше сам.
В дъното на помещението имаше врата, която се отвори, докато я гледаше.
Някакъв мъж влезе през нея. На лицето му беше изписан ужас, и арогантност, и горделивост. Мъжът, облечен в скъпи дрехи, направи няколко колебливи крачки и спря.
Когато видя мъжа, разбра.
Тук времето е относително – каза на новопристигналия.
Нийл Геймън - "Другите"
Тва е велико!!!
"Някои казват, че великото е постигнато, аз казвам, че постигнатото е възможно, само ако си велик, страхът е курва на идеала, а велики страхливци с постигнати идеали колкото искаш...вие сте просто едни курви на системата" Bobby Hambel
Мале мале, без забравих за тая идейна тема :Д
"Не сме народ, не сме народ, ние сме мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат"
Петко Славейков, 1875г "Не сме Народ"
Стихотворенията му за България, вярвам, не са небезизвестни, както и активното му участие с либералната партия със Стамболов, а Учредителното събрание е тотален култ!Направо огромен!
"Не сме народ, не сме народ, ние сме мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат"
Петко Славейков, 1875г "Не сме Народ"
Стихотворенията му за България, вярвам, не са небезизвестни, както и активното му участие с либералната партия със Стамболов, а Учредителното събрание е тотален култ!Направо огромен!
Полека влизам в къщата си мръсна.
Навсякъде е тъмно. Няма ток.
В леглото ми лежи пачавра гнъсна,
Във унисон с панелния ми блок.
В хладилника поглеждам вяло
Отвътре гледа бяла тишина
Къде е сиренето бяло?
Къде е мъртвата свиня?
Андрей Слабаков
Навсякъде е тъмно. Няма ток.
В леглото ми лежи пачавра гнъсна,
Във унисон с панелния ми блок.
В хладилника поглеждам вяло
Отвътре гледа бяла тишина
Къде е сиренето бяло?
Къде е мъртвата свиня?
Андрей Слабаков
„The seven stars
The rising sun
A perfect world
Where new life has begun
A rite of passage“
Dream Theater - A Rite of Passage
„Опитите не се броят, важен е само резултатът.“ - Българска поговорка
„Няма начин да няма начин.“ - Българска поговорка
The rising sun
A perfect world
Where new life has begun
A rite of passage“
Dream Theater - A Rite of Passage
„Опитите не се броят, важен е само резултатът.“ - Българска поговорка
„Няма начин да няма начин.“ - Българска поговорка
Цитат(Rabe @ Feb 15 2012, 06:10 PM)
„Опитите не се броят, важен е само резултатът.“ - Българска поговорка
Tоооооолкова малоумно.
Простено Ви е невежеството
Блъде, тоя малкия как ти се мазни
”Човек, който никога не прави грешки, никога не е опитвал нещо ново” - Алберт Айнщайн
”Възможностите идват, когато сме подготвени за тях!” - Проф. Антоанета Василева
„Горският път се разделя на две и аз поемам по този, по-който са минавали по-малко хора, и това прави голямата разлика” – Робърт Фрост
Хайде, сега сте вие
”Възможностите идват, когато сме подготвени за тях!” - Проф. Антоанета Василева
„Горският път се разделя на две и аз поемам по този, по-който са минавали по-малко хора, и това прави голямата разлика” – Робърт Фрост
Хайде, сега сте вие
"Life's a bitch, life's a whore. Nothing less, nothing more." - Jon Schaffer
"Too much sanity may be madness. And maddest of all, to see life as it is and not as it should be.”
― Miguel de Cervantes Saavedra, Don Quixote
― Miguel de Cervantes Saavedra, Don Quixote
Надъхващи?
Ever tried. Ever failed. No matter. Try Again. Fail again. Fail better.
Samuel Beckett
Ever tried. Ever failed. No matter. Try Again. Fail again. Fail better.
Samuel Beckett
Хм..надъхващ цитат?!
“And this I believe: that the free, exploring mind of the individual human is the most valuable thing in the world. And this I would fight for: the freedom of the mind to take any direction it wishes, undirected. And this I must fight against: any idea, religion, or government which limits or destroys the individual. This is what I am and what I am about.”
― John Steinbeck, East of Eden
“And this I believe: that the free, exploring mind of the individual human is the most valuable thing in the world. And this I would fight for: the freedom of the mind to take any direction it wishes, undirected. And this I must fight against: any idea, religion, or government which limits or destroys the individual. This is what I am and what I am about.”
― John Steinbeck, East of Eden
Това е "lo-fi" версия на нашия форум. За да видите пълната версия, моля натиснете тук.