Мисли

Прецеждайки лъчи през синевата,
слънцето нямо е спряло.
Спрял е и залеза, преди даже да дойде;
спрял е покоят. Сърцето е спряло.
Дори не помислило за последни слова.
Спрял е дъхът.
А някой- разцепен на две- дири нейде половината.

Хора. Някакви. Крачат шумно, без шум в душите.
Покорно изнервени.
Утре е като днес- лежерно, без ум, бездушно.
Тълпа. Някаква. Дори несъградила се в себе си.
Дири идеи за показ под слънцето.
Целево. Без общуване, само на думи.
Празни слова.
Къртовски труд, без работа.

И там някъде в някого- светлина.
Прокрадната за миг през мъглата.
После изоставена. Сама.
Той- пак разцепен на две.
Половината е умряла.
Живее паралелно, показва пътя на слепите.
Нему- празнота. И в нея- сън без заспиване.

Изцеждайки себе си слънцето моли да изгрее.
По пътя- празен свод.
Лъчите са ярки за светлите.
Допрат ли до мрака, става огън суров.

Карнавална Песен

Ех, какве се случка случи
тук на карнавала.
Във тангото маска черна
срещна маска бяла.
Бялата с перо на прица
Черната с мустаци.
Корарак и гурголица
срещнаха е значи.

И нали е карнавална
музикална вечер
Котаракът се престори,
че е влюбен вече,
Че по нея все въздиша
и на сън говори
Че мори го тая лична
тригодишна мъка.

Гурголицата обаче
също се престори,
че за него, котарака,
и на сън говори.
Че за нея е котака
юнак над юнаци,
че ожичала в мъжете
черните мустаци.

После маските решиха
да се сменят потайно
и лицата си след танц
трепетно откриха.
Котаракът се оказа
весело момиче,
Гурголицата излезе
момък най-приличен!

Вълкът на зимата

Прави това, което смъртта шепне
с дух от отрова и мухъл изкривен;
прави това, в което героя ще трепне
а Богът ще коленичи в небето сломен.

Изригвай с воя на десетки слънца
когато мислите парят и хаоса тлее;
изпивай кръв от иконостаски сърца
та нека небето в ритъма ти запее.

Но не тези Богове и Бог избрах аз
да почиват в дланта на свита ръка;
не те стихват морни в нощни ми глас
не те пъплят разколни нейде в плътта.

Аз тях ги отрекох. Сринах всите стени
и изплаках сълзите на девичето племе;
изпих хоросана на стотици сиви стени
изплюх обратно ненужното нам бреме.

Вълк на зимата станах и в нея ръмжа
и зъбите сключват се в смъртен отблясък;
козината се разкъсва и в съня ти гъмжа
вълк съм, и зима. Кръвта ми е луд крясък.

Последно това...

В гарваново

Леко иронично, ненужно лично
се получава, че се срещаме пак
там, в периферията на ириса,
сред посятите копнежи на света.

Вечно будни, вечно бродещи,
Изпаднали в диаболичен екстаз,
те връхлитат и вкопчват челюсти
в кадифената плът на душите ни.

Ловът, сполучил своя пир,
сега се къпе в чувствен вир.
Изцедил живота от очите ни,
подава сита ръка към ядрата ни.

С покана за последен ритуален танц
със смъртта. Този път в гарваново.
Призова сянката на ослепелите слънца.
Така ни зарече - танцуващите по ръба.

Домино

Мъртва в тишината лежа,
сгушила сянката си в снега.
Пуснах другото ми аз
в преобразените земи на пролетта.
Да си поиграе малко с лъчите,
заровили слънчевите си лица
сред къдрави розови листа.

Ето го моето аз,
лежи,
а кръвта от тялото ми
все още топла шурти.
Полива бялата мекота
до алена мокрота.
А в другия свят - маскарад,
от прекалено златно мижат очите,
платът вежливо попива сълзите.

Тук звездите спят над мен,
скрили овала си в свода сломен.
Там се спъвам в разни цветя,
върху мен се ръсят бели листа.
Уж съм си аз, а съм на две места,
на двете - жива истински не снова.
И ето ме пак, тиха лежа.

Ефимерен космос

Тази нощ ми е някак геометрична...
Искам да съм с теб, за да се чувствам романтична.
Такава каквато съм, не друга.
Не без теб.
Защото аз не СЪМ без теб.
Ти, който, което,
която ме караш да се чувствам като светлинна година.
Трайна, мигновена и лъчезарна.
Непозната за мнозина.
Само този, който е пътувал до
Края на Вселената, и отвъд
знае що е да си година, светлинна.
А този той е светлинният лъч,
роден от атомните йони.
С атомен йон слял се.
В атомен йон превърнал се,
в лъч преродил се.
Един от онези лъчи, преплетени,
заплели мрежата на слънчевия сплит.
О, как искам да те обичам, и обичам, обичам ли, обичам!
Моя звезда в небето, звезда в ефимерния космос.
Ефимерният ти!
Създай ми свят, за всички нас,
за теб и за мен. И аз ще бъда спътникът
на охулените ти мечти.

Трамвай петица

напоследък скитам из нощния транспорт
осеян из седалките с морни лица
на хора замислени във съня си
ходещи вътре в ума си
все още като деца.

понякога неонът присветва вглъбен,
един електронен глас изкънтява
и сепва призраците ни тежки
събужда трескавите болежки
и звук глух някой издава.

тук се усмихвам и изцъквам с език
и момичето в синьо ме гледа
разперва шеговито ръце
докосва с език аленото небце
а аз смутено признавам победа.

когато заспя там, най-сетне сънувам
края на лаконичните пантомими
на една седалка от сива кожа
и си мисля - защо да не може
най-сетне да станем всичките зрими?

Гробищно

Аз какво съм? Познай!

През нощта с дни мечтая,

през деня нощ вещая,

водя до пурпурен край.

И в душата во веки витая.



Аз съм, може би, сянка

от лодката слязла,

може би, влязла

черна, зла пепелянка,

от Ада излязла.



Аз бях сам като вас.

И живях, и живота съзрях,

с изгрева блед аз изгрях,

но удари последният час

и във спомена нейде изтлях.

Жена

Докосвай я с шоколадова душа!
О, пускам по себе си диреща ръка
и не искам да я спра,
докато не зарови пръсти в костта!

О, глад ме гони, глад
за щастие - скъп лукс за един млад!
По - добре да изгоря в този ад,
отколкото да остана повече от сакат.

В мен е вечният пламък на океана,
жадуващ да се разгори до забрава.
Да почувства оргазма на пръстта,
от страстта на огън изпепелена.

Отричаш ли сега, че всеки мъж,
таи в душата си жена,
която в търсене на друга една
ще преоброди света надлъж?

Че във всяка жена вирее мъж,
жилав бурен, неизкоренен,
от живота пиещ на късна ръж,
зада е със смъртта уравновесен.

Сега е друго. Вече си възкръстнал от смъртта, но пак ти се умира. Този път завинаги. Само, за да си далеч от нея, далеч от погледа и, далеч от омразата и или страха и. Отново си влюбен, този път по-силно от всякога. След като известно време се беше правил, че не ти пука, беше се преструвал, че ти е все тая, нали глупако!?
Пък и в крайна сметка защо трябва да слагаме пак тази маска на задоволство, на примиреност, на спокойствие? Защо да се преструваме? Защо?
И ето, че иронията пак се показва в цялата си грозна, разядена и кървава същност. Ти уви отново лежиш мъртъв там някъде, отново си прекалено влюбен, че да разговаряш, да гледаш, да слушаш, да дишаш дори.

Без да искаш стана, нали?
Ти всъщност нямаше нищо към нея, но тя те привлече ей така без нищо на онази репетиция от нищото, нали ?
ЛЪЖЕЦ!!!
Спри дотук! Спри и продължавай с мизерното си съществуване, продължавай да се преструваш, че всъщност видиш ли една усмивка е всичко, което ти трябва. Ти я обичащ, Боклук, тя те мрази.
Именно затова си мъртъв, защото си непотребен никому, защото тя те ненавижда, а ти и пречиш!!! Хаха.

И ето сега е момента да си спомниш запалената цигара, докато гледаш червената, апокалиптична луна и докато си мислиш: “Абе, аз наистина ли се влюбих?” Отговорът е ДА, да, да, да, ти наистина се влюби и също толкова наистина умря. Умря за НЕЯ. Умря за себе си. Умря и за луната.
Умря за тази луна, в чието отражение ти виждаше нейното красиво, нежно и студено лице.

Умрял си и за цветята, които бяха почти толкова красиви като усмивката и, но сега и те увяхнаха. Почерняха, почерняха като лицето ти, когато разбра, че тя не те иска, тоест иска те, но те иска мъртъв в краката й.
Не се надявай, надеждата този път умря преди теб. Толкова си жалък, когато се надяваш. Банално е. Искрено, но банално. Тъжното е, че никога не можеш да си позволиш да разбереш дори дали можеш пак да я имаш. Хаха, нещастник, все едно някога си я имал.

А тя още притежава душата ти, затворена в един червен гербер, напоен със сълзи.
Там в твоята детска, наивна, глупава, болезнена красива луна.

Съвсем бях забравил за тази тема. Ето няколко неща от моя милост - за жалост, на английски, но понякога в живота е така:

Darkness upon the Deep

Pallbearers

Child of Virtue