Мноооооо яко.

Краят малко си оакала, ама инак е идейно и весело, и добре построено, и прочие.

Евала!

Благодаря gad мечтата ми е да го изпеят Фереджето. Абе защо не вземем да си обособим една темичка за кенефна философия

Стоманата

Аз съм стоманата
Най-тежкият ви грях.
Уж аз бях избраната
А всъщност (аз) сама избрах.
Аз съм желязото, което
Вие под крака оставяте
Така нахално.
Що е дадено, ще бъде взето.
Бях там - кръвокръщение
Ваше и сакрално.

Отблясъкът съм
Тая се, криейки
Жаждата на тайния ви сън
Убийствата във вашите очи.
Целувате ме отвъд плътта
Дори избирате ме –
Спътница в смъртта.
Не е ли гнусно иронично
Как потъпквате ме с вашите крака?
А всъщност толкова изрично
Крачката ми следвате, с душа в ръка.

Човече, с усъвършенстването си ставаш и все по-трудно разбираем. Не след дълго ще станеш от тези най-висши творци, дето само те си знаят какво и защо творят, а другите ще ги считат за луди. Не казвам, че това е лошо, хах, но ако смяташ, че е - дано не стане.

Има нещо вярно в на гада думите, опитай малко по разбираемо за простолюдието да е.

Хм, аз пък си мислех, че идеята на това е доста директна. :?

^Има нещо сладко-гъделичкащо в начина,по който се изразяваш дори в постовете си.Мммммммм приятно е да те чете човек!

И не виждам нищо неразбираемо в горенаписаното произведение.

...и обратно

Говорих си днес с облаците сиви
А пък те взеха, че бяха ведри.
Надсмиваха се над дните ни плешиви
Наред с братя им - призрачните кедри.
А пък аз пуша си кръвта
И цигарата ужасно е горчива
Отказвам поредната врата
Увенчана е с лъжлива грива.

Демон днес поиска ми душата
Заплюх го и среден пръст показах.
Усмихна се - "Ей там, долу, под земята
Ще ти покажа що е вечен страх".
И ей тогава цигарата си свих
После римата умърлушено изгоних
Седнах, с кръвта написах стих
Дори (даже!) няколко сълзи пророних.

А ти мислиш, че тук си се шегувам
"Виж го тоя, с несериозен стил!"
Да, ама тежко е да плувам
В басейна на живота, рохко гнил.
Затуй викам, какво ще кажеш, брат (?)
И без туй сме най-малко общо кратно.
Да оставим облаците и целия си град
Пък да отидем до самоубийство...и обратно.

^ Това го може само <<Е на X-та>> Нов тип ритмика опитваш, ммм ?


П.П. A "Стоманата" е доста добро

Ритмиката се диктува от това доколко съм ядосан, чувстващ се малоценен, или каквото и да е там негативно-комплексарско чувство. Хъхъ...

Какви е на х-тата о___O Пак ли вкарваш програмиране XD

Това го може само <<E на Х-та>>. Математика ... ВиШа Математика

Ооо, с Нестле и Линдт и аз ставам висш математик, нема се притесневеш

=>

Вътрешна скица

Седя в кухите колони
Чертая мътни скици.
Мисълта разума изгони
Прати го да дъвче трици.
Гледам те и хищно се усмихвам
Да разбия череп искам.
Надувам вената си, после спихвам
Трудно е, знаеш, да бъда Там.

Знаеш ли защо те мразя?
Защото ти си просто аз.
И в душата ярост пазя
За мен си - час по час.
Омръзна ми да мърдам по дъската
А царица с полите да ме шиба.
Строших абаноса, поисках си отплата -
Получих в гърло костелива риба.

Ние сме безцветни, празни пешки
Знаеш го, нали, нали?
Ходът винаги - ситуация от грешки
А после вътре дере. Боли, боли.
Дай да седим в кухите колони
А аз всеки час да те убивам.
Мисълта разума да гони
И лудост в чаша да изливам.

Чакам те.
С роза в ръка.
Облечена в бяло,
замечтана жена.

Чакам те.
Тук. На кръстопът стоя,
прашен и затрупан
с изсъхнали листа.

Чакам те.
Разтворила пред теб душа!
Чакам те, при мен ела.

07.10.2008 г

Сребролъка смърт

Братя! Братя мои...къде сте?
Нима погълнаха вси тъмни езера?
Зова ви, чуйте ме, сетне наизлезте
Да не газя самин из мрачните блата...

Тя умря! И споменът мене съкрушава
А Богина плаче с бледомъглени очи.
Изтля...изтля! Мъка жарко заличава
Слънцето, огряло всите ни преди.

С укор гледат ме безмълвно
Редица рехава, окованите души.
И цвете черно скоро ще покълне
В изоставените ми земи.

И плачат небесата, изпепелени
Изливат облаци-сълзи безкрай.
Спомени пеят се, забвени,
И знамена от тишен скръбен лай.

Че земята и до днес трепти
От мъка по сребролъката стрела.
Зов неспирен в мен ехти...
Братя! В ръцете ми издъхна тя...!

Заедно

Бяхме невинни
Само преди словесен миг.
Усмихнати, единни...
Споделяхме един и същи вик.
А после плачехме горчиво
Помниш ли, забравени, това?
Очите размятаха игриво
На бъдещето тиха мъдростта...

Изморен съм вече
И дори сълзите ми не стигат.
Чух как птица се отрече
Да е на живота шарен плат.
Искам стария покой...
Седнал с невинността в ръка
Да слушам тихия порой
Да докосвам плахо Есента.

Бяхме невинни,
Помниш, знам, ... помни!
Пак, пак сме ний единни
Плачем...с общи си сълзи.

Сашко, това е страхотно!
Темата на това стихотворения ми е изключително приятна, много лично изживявам произведения с такава насоченост...

И на мен...колкото приятна, толкова и разкъсваща. Май е дошъл този период

Мерси за отзива, брате :р

Със сигурност е дошъл, а апогеят му ще изпиташ не след дълго. Сякаш минаваш от една стая в друга и заключваш след себе си. А като хвърлиш ключа, вече си готов да поразтребиш малко. И като разтребиш,... Е, тогава вече не знам...

Какви сте чистници само :р
Стихотворението наистина е много тъжно и хубаво.

~чистници, я...

Камъкът стои

Вдишвам поредния обръч
И изливам същината.
Нека угаси последния лъч
И остави ме там, в гората.

Убиват, убиват ме
И душата безумно крещи.
Вътре пак студено е
А камъкът...
Камъкът стои.

Листата впиват зъби
В това, което остана от мен.
Коренът се тресе и смее
Подхранва новия за мене ден.

Разкъсват, разкъсват ме
Сърцето застинало трепти.
Вътре, хиляди духове...
А камъкът...
Камъкът стои.

Умрях преди
Уж да се преродя наново
Но пак загинах в гръб посечен.
Бурята ехти
Неподвластно е, няма слово
Лик от камък, празен, изсечен.
А камъкът...
Камъкът стои.

хубаво,а предното още по - хубаво

Ангел на спасението

Дълбока зима е,а по улицата няма живо същество.Леден полъх на тъга преминава над едно гнездо.Там тихичко и кротко се е присвила една малка лястовичка.Тя няма да тръгне заедно със своите приятели на юг,защото не може да полети.Няколко дни преди отлитането на птиците, зъл ловец коварно простреля лястовичката и сега тя е принудена да остане тук. Студът е сковал малкото й сърчице и то не може и да трепне.Само до вчера, лястовицата прелиташе игриво из небето и се закачаше с птиците в парка.Но това бе преди..Сега злата Ледената Кралица отне всичко на малката птичка.Лястовичката усети странна топлина,а след това видя пред себе си нещо.
- Какво си ти ? - тихичко прошепна птицата в студа.
- Ангела на Спасението.. - блаженно отговори нещото
- Мъртва ли съм? - тъжно,но смирено попита лястовичката.
Ангела не отговори,а просто изчезна изведнъж,усмихвайки се нежно .На мястото на старите счупени крила на лястовичката поникнаха нови,а тя се озова в ново и странно място.Тя се намираше в голямо гнездо с много други птици,който й пееха игриво.Дърветата около нея едва разцъфтяваха,а небето бе по - синьо от дълбокото море.Умрялото тяло на птицата пое цялата човешка болка и омраза на земята.Поредната безсмислена жертва.Душата й обаче остана за вечни времена във вечнозелените райски градини..
Ангела на Спасението помага само на изстрадалите души,освобождавайки ги от затвора на техните мъченически тела,а райските порти са отворени за всички..Но тези,които прегазват и смазват другите по пътя си,винаги остават пленени в недрата на завистта си..

Кръг от сноп класове

Кръвта, с пръстите разперени
Се впива във плътта
Обратно към съзнанието.
И знам, всичко е преднамерено
Всичко е Смъртта.

Пръстите взимат нож
И кръвта над ръба се смее.
А вън е мъртвило-нощ
Само под двеста слънца
Луна озъбена с блясък грее.

Ножът взима си сърце
И в съсък го изяжда.
Луд говори без лице
И кога луна се скрие
Съзнанието тихичко разяжда.

В цикъл безкраен
От вечност лаконична
Индивидът е нетраен.
Драмата е мъртва, да,
Но не по-малко лична.

Смях & Слепота

Слепи пророци
Извиват длани без лица
И в тихи оброци
Изяждат полу-мъртвата луна
След което плачат.

Боговете техни пък
Със съсирек се смеят
И златен сивкав жълтък
Хлъзга се хищно надолу,
Към тези, които пилеят.

Земята стене и моли,
Моли извергите-деца.
Всяко утробата с чук коли
И дъвче корените жадно;
Дъвче калната земна слана.

Слепи пророци
Убиват очите във мен.
Без никакви оброци.
Клетката поглъщам;
Няма за мен плен.

Аз съм си малко АМАТЬОР в това отношение така че не ме псувайте много(приемам градивна критика)

"Прощални думи"

В сърцето ми не властваш вече ти,
аз забравих твоите очи.
В съня ми вече място нямаш,
а се кълнеше че сърцето си за мене даваш.
Ти остави неизлечима рана в моята душа,
с красивите думи излизащи от твоята уста.
Казвах си "Боже,колко е красива",
а сега ти казвам "сбогом, дано си щастлива".

^ много клиширано, разчупи го

Няма мелодика и рима, така е замислено.

Да умреш нелепо

„Да умреш нелепо е да живееш
Без онзи стремеж да убиеш себе си вътре.”

Или да изкълчиш глезена
Без после да счупиш целия крак.
Без да извъртиш така кръвта
Че да получиш мозайка на Идея.
Идеята идва в по-късния етап
Когато изпилиш сърцевината
На костите и ги стриеш на мрак.
Или да ядеш шоколад днес
Без да го засилиш в трахеята утре
Когато трябва да се задушиш в дробовете си.

Да умреш нелепо е да живееш
Когато всички останали искат да отмрат.
И само ти оставаш, оставаш да гледаш
Как лудите маските махат и там няма плът.
Тогава ще засилиш шоколада по трахеята
Ще се оставиш на Хрътките и тяхната паст
Ще счупиш целия крак, скелета си дори
Ще изядеш гладно дроба, всичките си мечти.

„Да живееш нелепо е да умреш
Когато това всъщност никак не е подходящо.”

Когато всичко свърши

Може би,всичко отново се повтаря,
но мога ли отново на времето да се оставя
веднъж предало ме,остава да се моля,
че някога пак ще мога да изкажа своята воля

Пясък залива морето,няма вече синина
орел вече не лети гордо над полето
всичко отмива се от последната вълна
А,дали наистина това е краят на света ?

Идва нова война и любовта остава настрана
ще дойде някога пак и наща сладка свобода
някога,когато отдавна ще сме просто статистика
или само имена от на гробището мрачно списъка

Пада буря над земята и отнася половината
няма вече безславна война за територия
има само непотребна,мъртва,многобройна войска
и сега,след цялата тази тъга,няма ли светлина ?

Няма нито лъч под жалното небе,няма и искра
няма в полето ни една работлива жетварка
няма го и на родна,стара майка силуета
няма нищо...остава само една мънична сълза

Ето един пресен опит, не бях писал от прекалено дълго време. Може би песента, която отговаря на настроението е The Fall of Every Season - Escape Of The Dove.


(Не)споделено

Тъгата тихо се прокрадна
с сивото начало на нощта,
обричайки мечта безрадна
да скита в мрачна самота.

Преброди всичките алеи,
покрити с паднали листа,
във полета за миг видели
колко трае вече радостта.

И сълзи по жълтите пътеки
закапваха... от празнота -
понеже нощем търси всеки
закрила, помощ, топлота.

Но нея мракът я прегърна,
крепейки крехки рамена -
и към дома назад я върна,
за да я предпази от злина.

Един единствен той разбра,
че губи цялата вселена ...
когато някъде една мечта
се лута пак (не)споделена.

^ След туй нещо и аз ще те приветствам с Никииииии

Благодаря за приветствието. Ето още нещо набързо надраскано от тази вечер. /Dargaard - Underworld Domain/

В нищото

Май губя се в нищото отново -
от скоро станал съм различен,
с часове издирвам нещо ново,
но пак завръщам се безличен.

... и отпътувам ледено студен
да скитам в следващото нищо -
макар да съм отдавна убеден,
че търсенето вече е излишно.

Затворен от стотици страхове,
живял съм вечно зад решетка,
обходил съм редица светове
и всички чувствам като клетка.

Че съм пленен от тривиалност,
от която не намирам път навън -
и сякаш не живея в реалност,
а съм потънал в огледален сън.

Опит за... нещо си. Не знам доколко е сполучливо.

* * *

Fly away
Far away

To the distant nebulae
Of Eagle and Omega

Drift away
Far Away

To the stars
Countless stars
Burn and shine
Illuminate
'till the end of time

^^ познато...като чувство
^ Това ми звучи като подходящо интро/аутро за някакво...депресив блек метъл творение. Нещо такова о.О

------------------------------

Среброспасител

Да извадиш с клин орбитите
И взорът да запулсира умрял
В кухините на слепия си Бог
Търсещ златоустия си Граал
Е същото като да полееш плътта
Със среброто от греха победоносен.
Тридесет сребърни сияещи петна
Избили тялото...тялото...тялото
Тялото Христово под плаща износен.

Така се учиш да владееш това
Което другите плюят и презират
Да надскочиш брезентовата граница
И да дереш сребро докато те измират.
И кожух метален да изковеш нов
За следващия сляп бродещ си Пророк.
Без баща му да дава ни покров
Без да е тумор на извратения порок.

Взимаш чука и влизаш пред олтара
На прашасалия, мръснотворен пантеон
Къде преди хилядолетия долна изневяра
Дари нас хората с безкраен скръбен стон.
Брезентът вие с писък от стопено сребро;
На кожуха слагаш последното листо;
Смазваш главата на идващия нов Лъжец
Носещ лешавият отвътре пореден Божи агнец.

„Разрухата е това, което има значение. Изкованото служи само за да бъде разтопено в своето предопределение. Лъкът умира и от него остават само безполезни трески. Така и хората, като един умиращ инструмент, ще рухнат в своите мечти.”

Childhood's end.

Loneliness.

Despair.

You're a grown man.


Summer days.

Once so bright.

Dismay.

Now Which way?


Gloomy sky.

Grey.

Empty.

Dark.

Misery.

A star dies.

Уоу, не бързай бе, човек. Имаш още време да се кефиш.

А първият ред ми напомни на Marillion. Последният напълно ме убеди, че няма общо.

Нереза Кочо

Листата отдавна окапаха и снега затрупа полята.Нереза Кочо се наслаждаваше на обилното количество храна,което погълваше всеки ден,без да знае,че скоро той самия ще се превърне в храна.Стопанинът му Киро Сатъра вече заостряше ножовете си и се подготвяше за деня на страшното клане.Той не обичаше животните особено и ги отглеждаше само,ако имаше полза от тях.В родното си село " Зурлево " , Киро бе получил своя прякор Сатъра,тъй като,когато бил малък обичал да си играе с разни остри предмети,сред които ножове,сатъри,брадви,чекий и прочие.Един път,обаче момчето си вървяло и си дялкало нещо с едно малко ножче,когато някаква кола прегазила кракът му.Това се случило един ден преди Коледа,пътят бил заледен и колата не могла да се спре.От тогава Киро леко понакуцва с единия крак.Синът му носеше името Христо,защото беше роден на бъдни вечер.Той бе на 10 години.Семейството им живееше в мизерия и,ако го нямаше това прасе,нямаше да имат какво да ядат на Коледа.
Дойде и денят преди празника.Христо беше в празнично настроение и реши да си поиграе с Кочо,като го разведе на кайшка.Тръгна той по улиците на селото и се радваше на навалялият през нощта сняг.Остави Кочо да се разходи също като му махна кайшката.
- Тичай Кочо,тичай - викаше малкият палавник.Самият Христо се затича по улицата,но се подхлъзна и падна в снега.От края на улицата се зададе огромен снегорин.Детето,обаче нито виждаше,нито чуваше снегоринът.Ала Кочо нагази в снега и застани пред снегорина.След малко се чу сблъсък...снегоринът се спря.В този момент,Киро притича и попита сина
си :
- Сине,какво стана ? Чух някакъв шум ... Детето се огледа и вика кървава следа в снега.
- Кочо,кочо къде си - развика се Христо,който много обичаше животните и се беше привързал към дебелият си приятел.Но Кочо го нямаше,той беше жертвал прасешкия си живот,за да спаси живота на приятеля си....
Дойде и Коледа,а бащата Киро Сатъра,се чудеше какво да сложи на трапезата за празника.В този ден,обаче стана чудо.Една свиня от тези на Киро роди,но само едно прасенце.Това,обаче не беше обикновено прасе,странно,но то се роди без един крак...бащата реши да зарадва малко сина си,като го извика и му показа новороденото прасенце.
- Виж,сине това може да ти бъде новият приятел...как ще го кръстиш ?
- Кочо...
- Е,в такъв случай,едва ли някога ще мога да го заколя - каза бащата с лека усмивка на устата
- Но,тате какво ще ядем тази вечер ? - попита леко тъжно Христо
- Амии...но преди да успее да довърши,пощальонът се появи на хоризонта и му връчи едно писмо,в което пишеше :
" Скъпи,господин Киро,моля приемете тези продукти като извинение за това,което можеше да се случи вчера " писмото беше изпратено от шофьорът на снегорина.
Заедно с писмото имаше и една торба,в която имаше всякакви видове храни.
- Е,сине Кочо явно ни пази и на небето - каза Киро и прегърна сина си.
- Той е в прасешкия рай,тате...

^
Обаче ми се струва,че малките момченца и особено тези на име Кочо не бива да се заиграват много много с чекиите .

Бе не съм много добър в тва ама се пак ше го постна да си се посмеете на нуубщината...

The Cold

Freezing in a cell of ice my life slowly melts,
and as I stand and die by the time I dream of the world outside those cells!
I feel my soul leaving me alone as I dwell in flames of snow,
guards made of wind wont let me escape I'm trapped by the cold!

Trapped by the cold!

It burns me away,its making tunnels trough my broken mind,
looking alive,but I am really dead inside!
Nobody knows i am in this fortress built by the forces of nature!
Nature is cruel,i am a fool who is going to be served to the vultures!

The fate is squeezing my neck,
the life I've lived is rushing trough my head!
Awwwww killed by the coooollld!!!!

- Стига си се занимавал, копеле. Не виждаш ли, че е безполезна без струните си.
Касиел ме погледна накриво и след като отдели нужното внимание на опърпаната, лишена от няколко струни китара, отново отмести взора си. Както винаги – през прозореца, някъде отвъд облаците.
- Нищо на този свят не е безполезно, приятелю. – въздъхнах аз и оставих китарата на страна. Внимателно обаче – можеше да послужи все за нещо, колкото и да не го вярваше Касиел.
- Понякога си прекалено наивен, знаеш мисля. Ще ти навреди някога, помни ми думата. - той отметна коса и стана рязко – както бе извършвано всяко негово действие. – Давай да се помотаеме навън, имам нужда от въздух, ядене, пиене и хубава гледка да затопли момчешкото ми сърце.
Мълчаливо последвах хилещия се младеж, но пък и аз си позволих лека усмивка. Нямаше умора нито с момичетата, нито с безкрайността на предлаганите напитки и храни – от бира през безалкохолни – били те оцветена есенция с чешмяна вода за стотинки или по-висококачествени оцветители с още по-висококачествена вода, предлагани в симбиозиран пакет за около два лева от любимата на всички Кока кола компания.
- За какво пък помъкна тази съборетина? – учудено ме попита той като заключих и видя, че отново съм взел китарата в ръката си, стиснал я непохватно като бухалка.
- Нямам идея, може ако поседнем някъде да си дрънкотя на двете оцелели струни. Пък и дървото е яко на допир, точно защото е малко деформирана. – свих рамене аз. – Давай да ходим, че някой може да ти открадне последното топло парче пица с царевица и шунка от НДК и ще те видя тогава дали ще мрънкаш за китарата.
- Гадно копеле. – ухили се той и продължи шеговито – Ако действително се наложи да дъвча студена пица ще ти счупя тъпата китара в някоя още по-порутена пейка.
- Може да счупиш по-скоро пейката, имайки предвид колко са изгнили.. – върнах му го аз.
Беше лудница, както винаги. Слънчев, следобеден ден и всичко живо беше излязло да се наслади на прекрасното време. Безкрайни върволици от млади хора, майки с децата си, до тях пенсионери, гледащи намръщено масата многоцветна и значително по-разкрепостена от тях преди десетки години младеж. Викове на продавачи, смях, крясъци – нормална обстановка в един по-голям град. Касиел се нареди на легендарната опашка за любимото му ядене и след няколко минути, в които зяпах сигурно за десетохиляден път околните здания и шарени реклами ме ръгна в ребрата.
- Топла е, мамка му. Китарата ти ще живее още...както и някоя невинна прогнила пейка из околността. – той заръфа гладно тестото, с наложени върху него съмнителни колбаси и други продукти. – Знаеш ли, утре...- започна той и изруга здравата и захвърли бързо пицата, след което затича нанякъде.
- Какво ти става бе, човек? – изкрещях след него аз гледайки замислено пльосналата се на плочките още вдигаща пара пица.

А после разбрах. Нямаше време дори да извикам, да издера отвътре повече от две-три думи. Познатата, клишираната ситуация, нелепа, малоумна, нещастна. Ужасна. Майката си говореше с поредната странстваща разпространителка на козметични продукти и съвсем бе забравила за детето си, което, съвсем малко и неразбиращо, беше тръгнало да прекосява що-годе широката улица.
Спирачките извистяха, но не намалиха особено хвърчащата скорост на поредния превишил лимита за шофиране в градски условия. Касиел дори не успя да издаде звук, за разлика от блъсналите се няколко коли при рязкото спиране на най-предната. Изтиканото нежно настрани дете падна на тротоара, но успя само да се охлузи. Майка му сепнато погледна малко настрани от червилата и гримовете и изпищя. Разпространителката – също. Улицата кипеше като гнил кошер, отвсякъде идваха ахкания и крясъци, жена припадна, започнаха безкрайните позвънявания отвсякъде към Бърза помощ, шофьори наизлязоха, а извършителят хвана главата си с ръце, приклекна и започна да крещи нещо.
Китарата падна и изтормозеното дърво се разпадна на трески в долната си част. Беше като...студен сън, смразяващ мраз, не можех да мърдам. Кадър, всичко беше кадър и аз бях парализиран сякаш вечно в рамките му. Около мен всички викаха и мърдаха, сякаш бях разровил огромен мравуняк и жителите му се бяха разбудили от вековния си сън на непукизъм, студенина и чинна машинност. Не усещах, не знаех, не исках да знам.
А детето, изскубнало се за малко от прегръдката на едва ли не задушаващата го след инцидента майка, която също хлипаше немощно, с размазан слой грим около очите си...детето неуверено в началото, но след това целеустремено закрачи с малките си крачка към мен. С малко усилия успя да повдигне полуразрушената китара и прокара миниатюрно пръстче по една от двете останали струни. Друго също толкова мъничко пръстче докосна и другата. Излезе глух и празен, смазващ звук. Наведох глава и го погледнах.

Очите му ме гледаха някак натъжено и бяха потъмнели – не като цвят, като излъчване. То прокара още няколко пъти пръстите си, след което сякаш обви китарата в прегръдката си и вътре, в огледалата на Сърцевината му, видях обещанието и желанието. Гнилото щеше да бъде изваяно, празното – изпълнено и одухотворено. Понякога в един празен свят един празен инструмент може да изсвири реквиема за един загубен спомен.
Разплаках се.

Хаха, ако емотките изобразяват наистина цялостно впечатление след разказа, съм си свършил работата на разказвач

Ясно е, че няма връзка с реални лица. Но може да се е случвало един-два-три-повече пъти из света.

Това за Кочо много ми хареса.

Мерси, исках нещо "по-оригинално" да измисля и...

Нещо липсва
в цялата част,
немога да го открия
дори в себеси аз.
Збъркано е нещо
и започвам да се променям,
в главата само мрак,
с действията-лошия знак.
Отдалечавам се от пътя
и се изгубвам сама
а целта е в даличината
като скриваща се светлина.
Облечен си в черно
и мислят, че всичко в тебе е умряло,
но злото е вътре в онзи
дори да е облечен в бяло.
Когато слушам мрака
изливам онази злоба,
душата се успокоява
и премахва гадната отрова.
А този, който е в светлината,
всичко си остава в него,
докато не вземе в своята ръка
ножа на своята яростна душа.
Стоиш ли ти в мрака?
Значи ще ме разбереш,
защото и ти си като мен,
и няма да ни предадеш.
Капка след капка
времето минава,
всеки чака своя миг,
който ще го призове с вик.

Събуди се....
....преди да си изчезнал!

Збъркано

Дееба и "поетите"

Децата поне се опитват да творят нещо. А ти какво си написал?

The Crown

Come to me and kill for me
the power of the crown possesed you
you shall become the guilty
the crowd has spoken and blamed who ? ...YOU !

Come to me and wear my pride
strike with anger,burn the bay
never care for all who died
time will wash it all away ? ... NO !

Come to and break me
kill the devil inside your soul
and now you are free
you've reagained perfect control ? ...Maybe someday,hahaha...

Цигарен камък

Да запаля...
Да запаля както Прометей преди
Огън, който да разпали..
...да разпаля...
Огнищата, които някой скри.

Да натроша рева им
На парчета, на камък
Безсловесен и умрял,
На късче стъклен дим
Из многоточието – карък
Албинос изстрадал, бял.

Да запаля кибрита (мокър е)
И да запуша цигара
От човешката трагедия.
И Прометея без дроб да дойде
Да върне на нас (да!) дара
И мъничко божествена комедия.

Запалих, угасих...
Угасих безкраен стих
Низ от струни на пушек и плач
Огън водно заплака, тих
На мрака в сърцата ни гаснещий палач.

Като че четири отделни парчета(строфи) си съшил в едно ...

Но първото парче...



... е наистина добро.

Скоро можем и за "майстор на зара" да те обявим

Ех...май има само един майстор и той никога не е бил жив, за жалост.
Боба каза, че е като мокра улица

Благодарим, вечерта е просто мокро-огнена някак

Дървесен плач

Лесът е студен
И с тихи очи
Гледа замръзналите си деца.
В скръб претопен
Стои и мълчи
Пред ридаещата среду жена.

Обкован от скреж
Ковчег за зелената душа
От магия и листо изт’кана
И като спотаен ръмеж
Излива картини тя – жена сама -
С мастило-вихър панорама.

Пауза в пръстен от коприна
Ветренни сълзи.
Из лед ръка мълчи,
А тишината бавно се спомина.
В женските очи
Ръми, ръми...

5 полунощ

Въгленът е вътре
И тлее, и умира
И бушува във вълна
От космически блясък.
Из множество животи
...звезда се взира.

Въгленът е чакъл
Пясък в поредната душа.
На четиристишието
Финализиращия тласък;
Убийство на земните хомоти
...демон наш – типично зъл.

Музата се стича бавна -
В 5 полунощ сянка тя възспира
Въглен да изгори пак пепелта.
На тишина-въздишието
Угнетяващ мъртъв блясък
...ангел мой от въглен и чакъл.